Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автори: Мария Пеева и Люси Рикспуун

Всички започваме новата година с идея да е по-хубава от предишната, да променим нещо в живота си към добро. В някои начинания успяваме, в други се проваляме, а има и такива, които си остават само на етап пожелание.

Но в това няма нищо лошо, нали така? Прекрасно е човек да мечтае и не е нужно да сбъдне всичките си мечти, за да се чувства добре със себе си. А и мечтите понякога стават много притеснителни, когато им поставим срокове и те вземат, че се превърнат в цели.

Днес с Люси ви отправяме едно интересно предизвикателство. Ще споделим с вас нашите двайсет идеи за нещо ново, което сме решили да пробваме през 2019, или което сме пробвали успешно досега, и ви каним да си изберете една от тях за себе си. А от вас очакваме вашите предизвикателства, от които ние на свой ред ще си изберем едно и после ще ви разкажем как сме се справили с него.

И така: 

  1. Напуснете фейсбук и всички социални мрежи за седмица. Мими го направи преди няколко години, защото се беше притеснила, че е пристрастена. Липсваше й само на първия ден. Люси не е готова за това, хаха, но е склонна да пробва ден-два.
  2. Разчистете от социалните си мрежи всички хора, които ви натоварват. Достатъчно такива срещаме в живота, няма нужда да им обръщаме и виртуално внимание. Това е първото, което Мими е планирала да направи през януари. Люси го прави периодично от години и е доволна от резултатите.
  3. Опитайте да не скролвате телефона си три часа. Мозъкът ви ще си почине. Опитайте да превърнете това в практика. Мими го направи и се опитва да научи и тийнейджъра си на това. Между другото, това е свързано с тревожност. Опитайте се да не проверите телефона си, когато чуете сигнал за получено съобщение. Никак не е лесно. За съжаление, в последните години, когато разстоянието между нас и източника на информация е скъсено, способността ни да толерираме забавяне много намаля. Дори да не страдате от тревожност в ежедневието си, тези ситуации предизвикват безпокойство. Има и друг феномен, който преди време беше шега, но… превежда се като страх да не пропуснете нещо. Вие ще си прецените доколко е реален за вас. 
  4. Пробвайте да проверявате пощата си веднъж на ден, освен ако работата ви не изисква друго. В крайна сметка, ако е нещо спешно, ще ви потърсят по телефона. От известно време Люси работи по темата – да не проверява пощата си, когато е на работа. 
  5. Запишете се на танци или на друг нов спорт. Отидете поне три пъти, преди да решите дали да се откажете. Люси беше запалена по джазерсайз преди години, но …трябва пак да се запали по нещо. 
  6. Прекарайте поне час на ден навън в продължение на месец. Независимо от времето. Още на първия ден ще се почувствате по-свежи и здрави.
  7. В продължение на седмица всеки ден се обаждайте на приятелка, която отдавна не сте чували. Още един от новогодишните планове на Мими, която се притеснява, че покрай семейството и работата често не й остава време за скъпи и близки хора. 
  8. Създайте ново приятелство. С годините занемаряваме тези си способности, а създаването на приятелство изисква адаптивност, кураж, склонност да приемем, че можем да бъдем отхвърлени. В последната година Люси разви няколко приятелства и се гордее с това, предвид липсата й на склонност към нови връзки. 
  9. Започнете да учите нов език. Може и по интернет. Може и просто като гледате филми без субтитри. Мими започна да учи гръцки. Люси учи по неволя испански, защото синът й има нужда от помощ с домашните по испански, хаха. Новите способности, като изучаването на език ,забавят процесите на стареене на паметта. 
  10. Прочетете някоя книга, която навремето в училище не ви е харесала. Ще откриете, че сега я приемате по съвсем различен начин, отколкото когато е била част от задължителната ви литература. 
  11. Изиграйте една игра с децата си на компютъра, плейстейшъна или някое от любимите им устройства. И не им се давайте! Не че ще ви се наложи, най-вероятно те ще ви победят без никакво усилие. Опитайте отново след някой ден. Може би ще ви хареса и ще имате още едно забавно нещо, което правите заедно с децата си. Семейството на Мими играе на Супер Марио и става страшна забава. 
  12. Играйте настолна игра с децата си. Те са полезни за мозъчните функции на децата – учат ги на стратегическо планиране. В семейството на Люси се водят ожесточени битки в Монополи. Играйте честно! За децата е важно да научат да губят достойно.
  13. Открийте ново хоби. Това ще обогати дните ви, разговорите с другите, и е полезно за мозъчните функции и настроението ви. Люси колекционира кристални яйца от години. 
  14. Напишете писмо на децата си – от типа, „да се отвори, когато детето стане на 20“ (примерно). Истината е, че не знаем какви ветрове ще ни веят след години. Споделете с децата си нещата, които искате да запомнят от вас. Мими направи мейл на най-малкия си син и периодично му праща такива писма. Ще му даде паролата, когато навърши 18 години, а дотогава е решила дори да не му казва за това.
  15. Разпитайте възрастен роднина за предците си. Някои аспекти на характера се предават през поколенията. Знаете ли, че голяма част от способността ви да чувствате удовлетворение от работата си, е кодирано в гените? 
  16. Прекарайте 20 минути на тиха музика, легнали, гледайки в тавана. Дишайте, издишайте. Бавно. Такъв вид „празнота“ е полезна, за да прогоните напрежението, което мъкнем в себе си ежедневно. 
  17. Купете си цвете. Свежите цветя вкъщи носят настроение. Люси поддържа свежи цветя вкъщи от години.
  18. Не гледайте новините една седмица. Новините нямат за цел да ви накарат да се чувствате добре. Преди години Люси спря да чете вестници и се абонира за списания. Съдържанието и тонът на списанията е далеч по-оптимистичен и аналитичен.
  19. Опитайте нова храна. Люси от години се опитва да се „научи“ да пие чай, но прогресът е минимален, хаха. Накрая откри един вид, който поне толерира – зелен чай със сок от половин лимон, мед, и половин шепа пресни листа от мента. 
  20. Всеки ден отбележете едно положително качество за себе си и за всеки член на семейството си. Търсенето на добрите черти у другите понякога не е лесно, но ще облекчи собствените ви трудности във взаимоотношенията с тях. Не забравяйте, че „инат“ и „упорит“ е едно и също нещо.

Това бяха нашите предизвикателства. Надяваме се поне едно да ви хареса и очакваме вашите с нетърпение. :)

Вижте още:

Писмо до сестра ми

25 добрини не само по Коледа

50 новогодишни решения, различни от отслабване

Автор: Мария Пеева

Преди време направих едно тежко признание пред Иван. Дълго време събирах сили за него, будих се посреднощ изпотена от ужас, че се налага да му го кажа, колебаех се дали все пак да не го премълча и да го оставя сам да разбере тъжната истина с течение на времето. В крайна сметка заключих, че е по-добре да го чуе от мен, и колкото по-рано, толкова по-добре. Обичам го твърде много, за да крия от него този болезнен факт от моя живот.

Един хубав слънчев ден, докато се разхождахме с кучето, реших, че моментът да разкрия горчивата истина е дошъл. Предложих му да поседнем на близката пейка. Първо, защото е трудно да се води задълбочен разговор, докато единият участник внезапно хуква в някоя посока, теглен от здраво и енергично хъски, надушило котка или храбър пинчер. Второ, защото имах известни опасения, че на Иван може да му прилошее от тъжната новина. Макар че е силен характер, някои думи болят повече от удар с нож. В гърба.

- Дай да седнем за малко, да изпушим по една цигара на сянка. - предложих. - Имам да ти кажа нещо важно и много сериозно.

- Пак ли си ударила колата? - въздъхна той.

- Не знам какво имаш предвид с това. - феминистката в мен подскочи възмутено. - Аз никога досега не съм удряла колата. Просто някои хора паркират толкова ужасно, че се налага да ги поразместя, за да вляза. Обаче това е друг въпрос. Седни, настани се удобно и моля те да ме слушаш внимателно, защото не ми е лесно да го кажа. Но трябва да го знаеш. Измъчва ме. Изяжда ме отвътре. Опитвах се да стисна зъби и да го премълча, но вече не издържам.

С това изглежда привлякох вниманието му, защото най-после той спря да се подсмихва и впери в мен изпитателен, почти изгарящ поглед. А аз преглътнах, погледнах го право в очите и на един дъх избърборих следната тирада.

- Хубаво е да знаеш, че някой ден няма да съм толкова млада и красива. Ще имам бръчки покрай очите от смях. И те ще са много, защото се смея неприлично и шумно, и по-често отколкото трябва. Ще имам бръчки по челото от мръщене - тези се надявам да са по-малко, но без тях не може. Ще имам и грозни бръчици над горната устна, а може и да пусна дискретен мустак, който няма да мога да скубя, защото ще почна да недовиждам. Искам да те предупредя, че ще стана най-вероятно още по-дебеличка, а косата ми няма да е толкова гъста и лъскава. Изобщо отсега да знаеш, че е възможно един ден вече да не съм най-красивата жена на света. Държа да ти кажа истината, за да не те разочаровам неприятно. Някой ден ще стана баба. Може би ще почна и да забравям, да се изморявам по-лесно и да правя всички характерни бабешки неща, на които младите хора се подсмихват снизходително и смятат, че никога няма да им се случат.

Иван ме слушаше, първо сериозно, после леко се усмихна, после се позасмя, а към края вече се хилеше с глас. Реакция, която едновременно ме зарадва, но и притесни, защото много ми се искаше да приеме сериозно това, което му казвам. След като приключих, ме прегърна и ми прошепна в ухото:

- Ще видиш, че моите бръчки ще отиват много на твоите бръчки. Не знам дали ще успея да надебелея заедно с теб, но ще се постарая да недовиждам и аз, така че мустакът изобщо няма да ме тревожи. Заклевам се във всичките ни деца, че ще те обичам и когато станеш баба.

602042 10200578608321415 1067471369 n

Как да не се просълзи човек от такъв обет. Олекна ми на душата и го целунах.

- И аз винаги ще те обичам. Освен това ти обещавам, че ще бъда много весела баба, Ванка.

На което той се засмя.

- Само, моля те, гледай да не ставаш много по-весела отсега, че ще се наложи да те водим на доктор.

Този разговор се случи преди няколко години. Оттогава бръчиците станаха повечко, но повече станаха и радостите. Появи се и внуче. Фактически вече наистина сме (едни много млади и весели) баба и дядо. Моят дядо продължава да ме обича като момчето, в което се влюбих преди трийсетина години. А неговата баба продължава да го усмихва и да му се струва все така красива. Дори и през очилата.

Тази сутрин децата ни честитиха годишнината.

- Леле, 26 години брак… - каза Яна, прекрасната ми млада снаха. - Мими, това е страшно много.

- Не, мила. - отговорих. - Никак не са много. Даже са ми малко. Искам още.

Казах на Иван, че това обяснение в любов му го подарявам за годишнината ни.

- Прекрасно е. - засмя се той. - Но се опасявам, че не мога да ти върна жеста и да ти напиша красива история. Затова пък ще ти купя един много красив сервиз. 

Обичам го този мъж, макар че ми подарява сервизи за годишнините, които вече няма къде да прибирам. Винаги мога да си купя нов шкаф, нали?

По-важното е, че имаме истинска любов. Не от онези, приказните, които приключват с "вдигнали сватба за чудо и приказ, и три дни яли, пили и се веселили". А от другите, на пръв поглед скучни и обикновени, в които хубавото започва оттам.

И не свършва.

Още няколко наши истории:

Жега

Защо вече никой не ни идва на гости?

Сънят с момичето с жълтия бански

Имаше един Иван 

А имаме и една много специална история със сервиз, която може да прочетете в Хлебарки, будисти и бомби.

До: г-н Бойко Борисов, Министър-председател на Република България

г-жа Марияна Николова, Заместник министър-председател по икономическата и демографската политика

г-жа Цецка Цачева, Министър на правосъдието

Относно: Изказване на заместник-министъра на правосъдието г-н Евгени Стоянов, направено на 20.12.2018 г. в студиото на предаването „Тази сутрин“ по телевизия bTV

Уважаеми г-н Борисов, Уважаема г-жо Николова, Уважаема г-жо Цачева,

Национална мрежа за децата категорично осъжда изказванията на зам.-министъра на правосъдието г-н Евгени Стоянов, направени днес в студиото на предаването „Тази сутрин“ по телевизия bTV.

1. Инсинуацията, че тъй като задържаните с мярка за неотклонение деца не били „послушн[и], добр[и]“, то следва да се отнема едно от основните им процесуални права, а именно правото на трето лице да бъде незабавно уведомено за задържането им, е изключително непрофесионално изказване, достойно за оставка. То също така показва липсата на компетентност на политическото ръководство на Министерство на правосъдието по въпросите на правосъдието за деца и нежеланието им да гарантират правата на децата. Ние от Национална мрежа за децата, обединяваща 152 организации, вече изразихме категоричната си позиция, че промяната в НПК, обуславяща възможността родителите на дете, задържано под стража да не бъдат уведомявани за задържането в продължение на 24 часа, е в разрез с разбирането за правата на детето и необходимостта от политики, насочени към гарантирането им.

2. В този смисъл горещо приветстваме решението на Президента Румен Радев да наложи вето на гласуваните промени и апелираме управляващите да преосмислят позицията си по този изключително важен въпрос. Напомняме, че правото на дете, задържано под стража, да бъде уведомен законният му представител (родител, настойник или друг близък) за неговото задържане е основно процесуално право, което цели да намали риска от изтезание или насилие над задържаните деца; позволява на задържаното дете да оспори законността на задържането си; позволява на задържаното дете по-лесно да се възползва от останалите си права – родителят на детето например може да се увери, че детето има достъп до адвокат и медицинска помощ. Не на последно място, уведомяването на родителите или близките на детето, гарантират, че то ще може да получи необходимите дрехи, храна или други вещи от първа необходимост, както и емоционална и психологическа подкрепа. Именно заради изключителната важност на това право на детето, международните стандарти недвусмислено въвеждат изискването за задържане на дете незабавно да бъдат уведомени неговите родители, настойници или близки.

В заключение, НМД напомня, че държавите страни по Конвенцията за правата на детето, каквато е и България, следва да зачитат и осигуряват правата, предвидени в Конвенцията, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция. Правата на детето не са „подаръци“, които според легендата за дядо Коледа се раздават за послушание или не. Те са ангажимент, дължим на всяко дете. В духа на предстоящите празници, вярваме, че и официалната позиция на Министерство на правосъдието е същата.

Национална мрежа за децата (НМД) е обединение на 152 граждански организации и съмишленици, работещи със и за деца и семейства в цялата страна. Насърчаването, защитата и спазването на правата на детето са част от ключовите принципи, които ни обединяват. Ние вярваме, че всички политики и практики, които засягат пряко или косвено децата, следва да се изготвят, прилагат и съблюдават, като се взема предвид принципът за висшия интерес на децата и с активното участие на самите деца и младежи.

 

Препоръчваме ви още: Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник

 

Автор: Нели Чурова

Този призив на Нели Чурова ни трогна дълбоко и затова решихме да го споделим с вас.

Посвещавам на Росен Валентинов Стефанов, с надеждата за едно по-добро негово "Утре" и с молба към всички Вас за помощ.

Малко късно разбрах, че днес било Игнажден. По стара традиция, за годината, която предстои, се гадае по първия човек, който посети дома ти и когото наричат полазник. Само че дъщеря ми и аз от предния ден си бяхме уговорили среща без да знаем за празника. Трябваше да отидем у дома на Росен Валентинов, който спешно се нуждае от операция, а не е по силите му да събере сам 24 000 евро, и да помогнем с каквото можем.

Нямаше време да стоим у дома и да чакаме полазника си. Представихме си, че първият гост днес у дома е Бог и че сме го посрещнали с широко отворени сърца и тръгнахме към Росен. Оказа се, че без да искаме ние сме първите полазници в дома му.

Посрещна ни отрудена възрастна жена, от чиито очи тихо се прокрадваше тъгата. Тя ни покани в стаята на болния си син. Първото нещо, което се откри пред погледа ми беше една малка руса главичка, която се беше сгушила в бащината си прегръдка. Мъжът беше вперил очи в нея и я наблюдаваше нежно и с любов. Когато чу шума от стъпките ни, малкото двегодишно момиченце бързо се изправи и седна, потърка очички и се усмихна на нас, непознатите за нея хора. Поздравих, а после протегнах ръце, вдигнах от леглото и гушнах малкото момиченце, а то въобще не се противи на непознатата жена и доверчиво ми се засмя. Казах й, че е много послушна и затова Дядо Коледа е дошъл с подаръците първо при нея. Детето впери очи към подаръчната чанта и взе кукличката, стояща най-отгоре. Погледна ме с такава радост в очичките си, сякаш й бях подарила цялата Вселена и се засмя. След това се обърна към внучето ми Калоян. Двете деца заподскачаха едно срещу друго, смееха се, а после се прегърнаха, сякаш се познават от години. Видях усмивката на болния мъж, който малко преди това бавно и с усилие се изправи от леглото и се опита да седне. Гледайки децата, той ни разказа за болката си, че е принуден от болестта да лежи, без да може да направи нищо друго за дъщеря си, освен да й говори и разказва приказки. Разказваше и за надеждата, че има шанс отново да проходи, но само ако събере необходимата голяма сума. Докато децата играеха, а ние разговаряхме, видях сълзите, които майката на Росен се опита бързичко да скрие. В стаята влезе с плахи стъпки възрастен мъж, който протегна треперещата си ръка, за да ни поздрави. Беше бащата на Росен. Около нас беше много тихо. Само смехът на децата се опитваше да разкъса паяжината от тишина, оплела радостта и щастието в този дом.

Разбрах, че тези хора имат нужда от мила дума, от подкрепа, от надежда. И не на последно място от финансова помощ.

Помощ, за която приятелите и колегите на Росен призовават. Помощ, която трябва да е бърза и навременна, защото с всеки ден обездвижване мускулите атрофират. Помощ, която ще даде възможност на един баща сам да вземе в ръце детето си, да го вдигне и прегърне, а не само тъжно да гледа как другите правят това. Помощ, която ще дари на едно малко дете детство, в което то да расте с един здрав баща, с когото ще тича заедно и ще рита топка. И не на последно място помощ, която ще направи щастливи двама възрастни родители, които в залеза на живота си ще са спокойни, че дори и да си отидат от този свят ще оставят прекрасното си малко внуче в ръцете на оздравелия си вече син, а не в социален дом на грижата на чужди.

Моля Ви, хора! Вярвам, че Бог е влязъл пръв в домовете на всички Вас и Ви е нашепнал да отворите сърцата си към другите. Ако всеки от нас помогне дори и с малко, всичкото това малко умножено по хилядите ви сърца ще се превърне в помощта, необходима за Росен. 

И не забравяйте, че точно тази Ваша помощ ще даде шанс на едно малко невинно дете с прекрасното име Анита да изживее детството, което заслужава.

Открита е дарителска сметка във Fibank:

IBAN: BG13FINV91501317235545

BIC: FINVBGSF

PayPal:  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Повече информация можете да намерите тук, където самият Росен споделя историята си, както и във Facebook групата Да помогнем на Росен

 

Да помогнем на Любчо

 

Автор: Ина Зарева

Помните ли, като ви казвах, че декември е надут и се пръска по шевовете? Това е, защото през останалите месеци, годината само сменя пъстри тоалети и мързеливо мърка. Не бърза заникъде и се лее така лежерно, като че има на разположение сто и дванадесет месеца. И когато декември внезапно се поръси отгоре ѝ, тя изведнъж се забързва, скача в шепите му и започва да го командва, като гневна жена мъжа си, изпуснал отбивка за магистралата. И той какво да прави – надува се с нея и се забързва като гюле по нанадолнище. Ходѝ се моли за отсрочки или се опитай да избягаш, ако си нямаш работа!
Нищо от планираното не постигам през никой декември, но и не спирам да опитвам. А тази година се предизвиках в такива подвизи и приключения, че не знаех изобщо кой ден, месец или година сме. Приключвах важен проект, внезапно започнах прекрасна, нова работа, през уикенда ходих на интензивен езиков курс, а между всичко това, усилено се готвих за една много плахо мечтана, но много голяма стъпка в живота ми.
Толкова уморена не се бях чувствала от времето на кърменето, коликите и раждането, взети заедно. Непознатите ме имаха за леко невменяема и не влизаха в излишни разговори с мен. Приятелите спряха да ми пращат вицове, на които успявах да се засмея едва три дни по-късно. Дори майка ми спря да звъни всеки ден, защото задавах един и същи въпрос по 17 пъти.
Но най-страшното стана вкъщи. Съпругът ми смени спортните канали с готварските и апокалипсисът започна. Всяка вечер полуразложеният ми мозък се сепваше от аромата на кулинарните му шедьоври и за някакво кратко време дори успяваше да фиксира погледите на децата. Напълно достатъчно, за да констатира, че те са вперени в баща си, изпълнени с нямо обожание. Това го преглътнах сравнително лесно с поредната, топяща се в устата ми, хапка.
Но после стана още по-зле. Дъщеря ми, вместо като всяка нормална тийнейджърка да изпадне в истерия, че любимият ѝ пуловер е в коша за пране, реши да пусне пералня! Разбира се бяха нужни няколко инструкции, които изпращах в месинджър, защото тази пералня след едни козунаци вече искаше специално отношение. Но мисията беше повече от успешна. 
Обаче, когато и синът ми, и кучето започнаха да подрежат чехлите, разбрах, че напълно съм изпуснала ситуацията от контрол.
През последната седмица се носех като главен герой в екшън филм – стърчат счупени кости, отнякъде тече мозък и се изсипват вътрешности, но той тъпче всичко обратно и продължава да се бие със зъби и нокти до самия край.
И най-накрая хепиендът дойде! 

Този надут декември!

person lining assorted-shaped cookies on baking sheet inside kitchenДишах тежко, като след раждане на десет близнаци, и точно толкова шокирано гледах. Съпругът ми върна спортния канал, а дъщеря ми каза, че изобщо не е чувала думата „пералня“ през живота си. Било к`вот било. Само синът ми, като видя как съм се разпаднала на съставни части, с щастлив тон отсече:

- Значи няма да учиш повече? Браво! Хайде сега да правим сладки за училищния базар утре. Нали не си забравила?

Не съм забравила ли?! Цяло чудо е, че изобщо помних, че имам син и горе-долу в кой клас е. Какво ти училище, че и базар?

- Миличък, ужасно съм уморена, а и нямаше кога да подготвя продукти. Ще участваш само с парички този път. Ще си купиш много неща и така ще помогнеш на каузата също.

Да бях му казала, че ще го продавам на Женския пазар, че не съм му майка, ами съм киборг, че футболът му е забранен завинаги или че ще му спра достъпа до Youtube, нямаше да заслужа този поглед.
Това беше поглед тип – Не стига, че не ме роди същински Меси, не стига, че не ме кърми до трети клас, че да не ям от гадния стол, не стига че нищо не разбираш от футбол, гледаш компютърните ми игри, като че са живи и пищиш като момиченце, ами и сега едни сладки не можеш да направиш. Веднъж в годината е това! Дори за рождения ми ден не ми правиш торта, ами я купуваме.

- Освен това – продължи неизказаните си мисли той – аз днес направих точно това. Купувах много неща от другите и после не си ги взимах за себе си, а ги слагах на нашата маса и ги продавах втори път. Така спечелихме още повече пари.

Ето ти Коледно чудо! - внезапно почувствах тежестта на някакъв ореол над себе си - Ами че аз съм родила истинско еврейче!
Изправих се бавно с насълзени очи и треперещи пръсти. Изстъргах каквото беше останало от брашното, снесох, пардон, намерих в хладилника няколко яйца, мляко се появи също, даже и подобрители разни се изсипаха от чекмеджетата.
И се започна – ровех из рецептите, както главният герой от екшъна рови в жици на взривно устройство. Тази ли да е, другата ли. Ами, ако гръмне всичката сода или се подпали глазурата?
Стиснах очи, затворих рецептите и реших, че ще импровизирам! Аз екшън герой ли съм или някаква простосмъртна, дето даже не може да готви?!
Превързах раните си, заредих продуктите и започнах да стрелям. Яйца експлодираха пред очите ми, брашно се сипеше навред като във взривена нарколаборатория, мляко се лееше като кръвта на онзи-гадния-дето-винаги-си-го-получава-накрая. Полученият тротил, оформих на топчици, метнах ги във фурната и зачаках от засада.

Дядо Коледа, подари ми...

assorted cookie lotПърво приличаха на малки, сладки планетки. Чудесно, казах си, могат и за космически проект да минат. После реотаните на фурната ги откриха и започнаха зловещо да ги преобразяват. По едно време в тавата можеха да се различат физиономиите на Путин, Меркел, Брус Уилис, Лейди Гага и Милко Калайджиев (загоряха на места), едновременно.
И какво правим сега? Часът е 1.30 през нощта. Продукти няма. Работещи магазини в близост – също. Базарът е след няколко часа, а моят екшън герой се въргаля наоколо и не иска с никого да се бие повече. Освен това заплашва, че á съм пуснала още една сълза, á е обърнал филма на индийски и си е пуснал мустак.
Лицата от фурната или бяха постигнали нов световен мир, или така се бяха размазали от бой, че се бяха превърнали в една немного хомогенна сплав. Тя обаче миришеше изкусително - на ванилия, шоколад и карамел. Оказа се и прилично вкусна. Но как от дебелия блат с целулит, в който се бяха превърнали моите сладки, малки топчици, да получа апетитни хапки?! Аз, ако го можех това, ехеее....
Извадих хубава чаша за вино. Повъртях я празна в ръцете си, но вместо да я напълня, както подобава, я обърнах и заизрязвах с нея еднакви, симпатични кръгчета. Приличаха на понички, попаднали под валяк. Пак са понички, но в rar формат. 
Рисувах отгоре им някакви неща, поръсвах с други, замазвах с трети и накрая се получи едно съвсем доволно количество продукция, че даже и годна за продаване.
Върху ръба на чашата, която оформи тези малки, коледни чудеса (щото е цяло чудо, че изобщо се ядяха), се бяха полепили ароматни, захарни трохи. Върнах цялото ѝ достойнство, като я напълних с вино и ето го второто коледно чудо! Опитайте задължително! Рецепта за коледните сладки, по очевидни причини нямам, но поне хубаво вино има навсякъде.
Какво стана с училищния базар ли?

- Мамо, сладките бяха тоооооолкова вкусни, че аз си ги изкупих всичките и ги разделих с приятелите си. А за базара направих още картички.

Кой каза наздраве за декември?

Историята с козунака в пералнята вижте тук.

За още коледно настроение:

Christmas is coming! (Коледа идва!)

Моето писмо до Дядо Коледа

"Скъпи Дядо Коледа, донеси ми един нормален батко!" 

 

Автор: Яна Пеева

Вчера в групата се заформи една дискусия, няма да я нарека спор, защото като цяло беше доста премерена и мирна, която се повтаря на всеки няколко месеца. Дискусия, която всеки път ме оставя разтреперана, нерядко разревана, а от скоро молеща Теодор да си съберем багажа възможно най-скоро и да се махнем от тук. Една дама пусна снимка на билборд, на който е изобразена хомосексуална двойка, двама прегърнати мъже, залят с боя. Не са голи, не правят секс, няма садомазо елементи, не се целуват, дори не им се виждат лицата - двама мъже, които са се прегърнали, защото се обичат. Биха могли да бъдат всеки двама мъже. Няма страшно, това е просто любов, казва постерът. Страшно явно обаче има, защото в рамките на минути се започна споделяне на мнения, че “това” не трябва да се натрапва, не трябва да се показва, не трябва да се вижда. “Нямам нищо против, но...”, “Не ги мразя, но...”, “Познавам един, но...”, “Не бих ги била, но...”. Все така, както обикновено, с редовното допълнение “аз не съм хомофоб, но...”.

Докато ние си водихме разговора, споделяхме и разсъждавахме, други хора, много по-крайни от тези в групата, са се взели в ръце и са нарязали билборда, а след това са го и свалили. Билборд, хора, на който двама мъже се прегръщат! Имам топка на гърлото, която седи и не помръдва. И буца в стомаха. И страх. Аз съм страшно емоционален човек и в такива ситуации не мога да бъда градивна. Нерядко са ме обвинявали, че не съм обективна, защото го приемам лично. Че се паля прекалено много и не мога “да вляза в обувките” на другата страна. Спрях и да опитвам. Бавно изчистих живота си от всички хора, които използват гей като мръсна дума. От всички хора, които без да се замислят пожелават на гейовете да умрат. От всички хора, които смятат, че да харесваш същия пол е извращение, грешка, нещо гнусно. И честно, срам ме е от това. Срам ме е, че потръпвам, затварям очи и се опитвам да избягам от реалността, докато в същото време изпитвам панически ужас всеки път, когато брат ми се прибере в България. Срам ме е, че не знам какво да му кажа и че не знам как да реагирам, когато ми разкаже как го е страх да се прибира с такси нощем и вместо това ходи пеш. Срам ме е, че не винаги имам сили и желание да променя света, още повече, че нямам идея как да го направя.

Никой не обича гейовете

17884435 10207240472810238 2034212530242473754 n

Нямам сили да споря с вас. Нямам сили да ви показвам омразата в думите ви, нито тежестта на онова вечно присъстващо “НО”, зад което криете хомофобията си. Имам сили обаче да ви помоля следващия път, когато кажете на някого “кура ми да ви убие, изроди” или “смърт за вас помиари долни, аз натрапвам ли ви моята сексуалност”, да си представите, че го казвате на детето си. Или на най-добрия си приятел. Или на брат си. Или на дъщеря си. Представете си как излизат тези думи от устата ви и влизат в сърцето на някой, когото обичате. Представете си как казвате на най-добрата си приятелка, че нямате нищо против това, че харесва жени, но ако може да не ви го натрапва. Да не я виждате с гаджето й, да не се държат за ръце пред вас, да не се целуват. Никога. Представете си, че някой изисква това от вас. Да не показвате близост с любимия си човек. Да не слагате глава на рамото му, докато стоите на пейка в парка. Да не се хвърляте на врата му, когато слезете от автобуса и го видите на спирката. Да не го целунете, когато ви вземе от летището и след като сте били разделени. Представете си как дъщерите ви слушат нещата, които говорите години наред, порастват и осъзнават, че за жалост не ги кефи Иван, а Мария от съседния клас. Представете си омразата, която започват да изпитат към себе си, страха да не се издадат, погнусата към собствената си същност. Представете си, че за това сте виновни вие.

Бавно спирам да вярвам в това, че хората могат да се променят. Идва ми да крещя, да се тръшкам на земята, да рева. Идва ми да си тръгна. Ясно осъзнавам, че не искам детето ми да расте тук, не искам това да е неговото нормално. Изпитвам ужас, че в един момент ще излезе от балончето, в което сме го отгледали, и ще осъзнае, че около него цари само омраза, дискриминация и гняс. Че някой ден някой ще реши да му обясни, че вуйчо му е изрод, който няма право да съществува. Че заслужава да умре. Че това да е щастлив и обичан няма да е негово право.

Няма страшно, хора, това е просто любов. А любовта е най-хубавото нещо на света. Дори чуждата.

Тук можете да намерите информацията и подкрепата, от които имате нужда: 

Single Step

Single_step_logo_color-small

Фондация GLAS

ЛГБТИ проектът

Прочетете още:

Третият пол в Канада

Любов по време на Холера

 

 

 

Автор: Мария Пеева

Една дама, голямо име в психологията, ме убеждаваше веднъж как всички деца се раждат лоши. 

- Помисли, Мария. - ми каза тя - Какво прави бебето, когато се роди? Усмихва ли се? Не, то реве. С пълна сила. Първата проява на всяко човешко същество е агресията. После майката го учи да обича, да спазва социални норми, или както ти простичко казваш - да е “добър човек”. Понятие “добро дете” няма. Децата се раждат лоши.

Трябва да я запозная с моя Коко някой ден.

Това дете е едно на милиони и нямам никаква заслуга за това. То такова си дойде на белия свят - добричко, слънчево, гушкаво, усмихнато, обичащо всичко живо, готово винаги да прости, да помогне, да отстъпи, да зарадва. Когато беше на пет годинки, махаше охлюва от тротоара, защото “някой може да го настъпи и ще го заболи, нищо че си има черупка”. Когато беше на осем, предложи всички подаръци от рождения му ден да пратим на бедните деца. 

Днес навършва 11.

Вярвам в него. Нямам представа какъв ще стане, когато порасне, но знам, че ще е добър човек. И в още нещо вярвам - че ще бъде успял човек, въпреки че всичко, което прави, на пръв поглед е точно обратното на това, което днес разбираме, когато говорим за успех - той се раздава, вместо да трупа, отстъпва, вместо да се бори, помага, вместо да прецака. И всичко това прави с широка усмивка. Затова и ще бъде щастлив човек - защото е напълно лишен от завист, горчивина или злорадство. 

15337537 10210173112138014 7013279179454579138 n

Само веднъж си спомням да е скачал да се бие с друго дете. Беше на пет, батко му на 10, побойникът - на 15. Големият посегнал да удари брат му. Коко веднага хукнал да го защити, ама на бой скочил, като малко петленце. Засилил се и се забил в корема му като торпедо, с главата напред. Онзи не очаквал контраатаката, паднал, децата се разсмели, пък той се засрамил, че скача на малки хлапета и се отказал. После Коко ми разказа историята.

- Той можеше да ни набие и двамата, мамо.

- А ти не се ли уплаши?

- Да, но по-добре двамата, отколкото само батко ми.

Ей такова дете е Коко.

Най-малкият му брат Алекс много се кара с него. Взима му нещата, крие му ги, тормози го, както повечето малки братя обичат да правят с по-големите. Понякога се съюзяват двамата с Косьо срещу него. Веднъж Алекс беше останал сам с мен вкъщи и ме попита:

- Кога ще се върне любимият ми брат?

- Кой ти е любимият брат?

- Ами Коко.

- Но ти постоянно се караш с него и му правиш номера.

- Да, обаче той е любимият ми брат.

- Но защо?

- Защото той най-много ме обича.

Да, Коко може да рисува, да прави баница, бургери и други вкусотии, да решава задачи, да разказва интересни истории, да е забавен, да танцува и още много неща. Но най-най-специалното му умение е, че може да обича - безкористно, с цялото си сърце, без усилие, без да очаква нищо в замяна. А тъй като животът понякога е лош с истински добрите хора, той си има и тайно оръжие - любовта му е заразна и всички около него веднага прихващат от нея и се опитат да са по-мили, състрадателни и благородни. Има и още едно тайно оръжие - голямото му семейство, което безкрайно се гордее с него и подкрепя всичките му идеи и начинания - дори и най-щурите.

Благодаря ти, че правиш света по-прекрасен, Коко! Да си здрав и да сбъдваш мечтите си!

Разказвала съм ви много за Коко и много уроци съм научила от моя малък философ. Тук може да прочетете как никога не забравя баба и дядо. Може би ще ви хареса и историята ни с математиката. А в Лайфхакер ви разказвам за щурите му идеи.

Източник: Scary Mommy

Помним рождените дни. Сортираме чорапите. Прибираме дрехите, които вече не стават и вадим тези, които стават. Записваме часове за прегледи. Попълваме в календара си кой кога има тренировка. Опаковаме обядите. Избираме дрехите на цялото семейство от предната вечер, ако сме много организирани; грижим се дрехите да са чисти, ако не сме чак толкова организирани. Възможно е сами да се справяме с цялото готвене. Възможно е сами да се справяме с цялото пране.

И не е като партньорът ни да не помага. Помага. Може да предложи да помогне със сгъването на дрехите. Може да предложи да отиде до магазина и да напазарува по списък (и да се обади от там поне три пъти, за да не обърка нещо). И ако помолим, прави други неща, но трябва да му кажем точно кои.

Трябва да изкараме чувалите с дрехи в средата на стаята и да попитаме: “Може ли да качиш тези на тавана?”. И чакаме. И чакаме. И няколко дни по-късно, след постоянно настъпване и под гневния ни поглед, ще ги качи. Или толкова ще ни писне да чакаме, че ще си ги качим сами. Но, да, помагат - въпреки че често очакват и благодарности за това. Ще накара децата да почистят след себе си, когато види, че вече полудяваме. Ще прибере чистите си дрехи, когато му кажем. Ние посочваме нещата, които искаме да свършат. И те ги вършат.

Всичко това, което правим? Нарича се “емоционален труд”. The Guardian го нарича “повтаряем, натоварващ и непризнат труд от единия пол”; дама от Harper’s Bazaar го описва като “да бъдеш мениджърът на домакинството без да очакваш никакви благодарности. Делегираш работа, демек казваш на половинката си да свърши неща, които би трябвало да се сеща да свърши сам. Изморително е.” Когато трябва да кажем на някого да вдигне опаковката от вафлата, която седи в коридора последните 2 дни, няма как да не сме изнервени и изморени. Можем да го свършим и сами. Но това също е форма на емоционален труд.

Трябваше да ми кажеш

Лейси е добър пример за това как ни влияе претоварването с емоционален труд. “Менажирам дъщеря си, съпруга си, както и свекърва си”, казва тя. “Ужасно изморително е, а те нямат идея защо постояно съм скапана… пране, задачи, готвене, планиране.”

Ако си мислите, че Лейси просто изпълнява съпружеските си задължения, ето какво е станало на последната им почивка. “Искаха да отидем на ваканция и познайте кой трябваше да прекара дни в търсене на хотел и забавления. После отидохме там, но никой не се будеше достатъчно рано, за да направим което и да е от нещата, които грижливо бях планирала по тяхна молба. А после ми се ядосват, когато побеснея и им кажа, че повече никога нищо няма да планирам.” Казали са й, че е злобна. Не, отвърнала им тя, просто съм адски изморена, защото “нямате никаква идея колко време и усилия съм вложила във всичко това.”

Толкова е изтощаващо, че когато майка й й предлага да й подари билети за събитие извън града, Лейси отказва. Казва, че няма начин да планира още един уикенд извън града, защото й е ясно, че ще трябва да свърши цялата работа сама.

Това е емоционален труд. Не е досаждане. Това са очакванията, че жените трябва да се грижат за определени неща, а когато не го направят, негодуването, че не си изпълняват задълженията. Някои неща просто за женска работа - това е положението. Или поне така си мисли обществото.

Да си майка означава да работиш на две места и половина

get img

Друга майка разказва за ужасната Коледа преди да се разведе. “Спомням си една Коледа, когато имахме по-малко от 5 долара в сметката си. Будех се по 12 пъти на нощ, за да кърмя 3-месечните близнаци, тормозени от колики, и да се грижа за слепия ни 20-месечен син. Бях невъобразимо изморена. Мъжът ми ме попита какъв подарък искам. Казах му: Само една нощ сън. Няколко часа, без прекъсване, за да се почувствам отново поне малко човек. Не можехме да си позволим нищо друго. Можех да се цедя, имахме и адаптирано мляко. Но не. Той просто ме отряза. Каза ми, че е моя работа и той не може да се справи. Не получих никакъв подарък.”

Емоционалният труд означава, че има женска работа и мъжка работа, и от жените се очаква да вършат определени неща - без значение как им се отразява това: психически, душевно, емоционално. След развода им, бившият мъж на Роуз дори й се обажда, за да я попита какво да подари на сестрите си за Коледа. Тя му прави списък. Той отива в магазина и продължава да й звъни, за да я пита къде стоят определени неща, какъв аромат да избере, и т.н. После я пита кога ще отиде у тях, за да опакова подаръците. И докато това е доста екстремен пример, той показва как някои задачи се приемат за женска работа - дотолкова, че бившият ти мъж да очаква да пазаруваш за сестрите му просто защото пазаруването е нещо, което жените правят!

Аз? Аз постоянно посочвам разни неща. Мъжът ми и аз имаме различни задачи (негови: храна и готвене; мои: дрехи и пране), но когато стане дума за Неща, които са на земята, той ги игнорира или ги настъпва, или просто не ги забелязва, докато аз със сълзи на очи се моля някой друг освен мен да започне да ги вдига и прибира. Това е емоционален труд. Трябва да делегирам. Трябва да карам децата да чистят, което в техните очи ме прави истинско чудовище. Ето още емоционален труд!

Момичета, вие сами разваляте мъжете си

slide3

Първата стъпка към промяната? Образование. Жените трябва да са наясно какво се случва, както и мъжете. Чак след това можем всички заедно да работим по въпрос. Мъжете имат нужда да осъзнаят какво изискват и какво очакват от цените.

Жените трябва да осъзнаят какво очакват от самите себе си. Това може да значи, че някои неща ще останат недовършени: уговорките няма да бъдат направени, играчките няма да бъдат подредени, дрехите ще си останат несгънати. Може да значи, че няма да планирате менюто за цялата седмица, а ще оставите мъжът си да го направи.

Всички ние трябва да обърнем внимание на емоционалния труд, който полагаме - самата работа, както и делегирането - и да направим нещо, за да го променим, заради собственото си психическо здраве. За да чакаме всяка вечер децата ни да заспят, за да можем да припаднем от умора веднага след тях.

Препоръчваме ви още: 

Печка-мивка-пералня

Най-добрият татко на света

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам