Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Похвалих се (или се оплаках, зависи от гледната точка) на моята любима Йоана Боянова, че за празниците ще посрещам цифром и словом 14 души на трапезата. За Бъдни вечер сватовете всяка година пристигат с огромни тави с постни ястия, от вкусни по-вкусни. Но на Коледа отговарям аз и винаги правя стандартните гозби, които вече са ми поомръзнали. Като истинска приятелка Йо веднага ми прати няколко чудесни и лесни рецепти за предястия, които бързам да споделя и с вас. Харесаха ми, защото са малко по-различни, не са твърде екзотични - тоест и децата ще ги хапват. И най-вече защото не изискват никакви усилия и сложни за намиране продукти, което ги прави идеални за големи компании. Надявам се да са полезни и за вас. Нямат точни мерки, Йоана действа на око, така ще пробвам и аз. Няма и какво да сбъркаме. Споделям рецептите с нейните препоръки за продукти, както ми ги е пратила, но те изобщо не са задължителни, може да си ползвате вашите любими марки.

  • Крема сирене с печени чушки (нарязани на много ситно), копър и малко чесън, слагам и черен пипер. Става и с цедено или обикновено кисело мляко.
 
  • Зелен боб (млечен от лидъл - в камерата е, но може и консерва на Бондюел). Вари се 10 минути, след като се охлади - копър, чесън, лимон и два домата (зимата с чери го правя, защото са по-вкусни, та повече от два ще трябват)
80991635 486348832013962 5218683644607987712 n 
  • Боб от консерва (на лидъл е много вкусен) с едро смляна лютеница, аз Староселска взимам, много е вкусна (може да се сложи и лук).
 80060102 607985563103899 6573320397100417024 n
  • Нещо като руска салата - кус-кус сварен, филе (слагам пуешко, но може и друго), царевица, грах, кашкавал на много ситно, кисели краставички на много ситно, крема сирене, но то се обърква с кус-куса, докато е топъл, после другите продукти (от лидъл взимам или класик, или нискомаслено),магданоз на много ситно, може и чесън. Става супер бързо, а и е за голяма компания. Правя я всяка Коледа.
 
  • Цедено кисело мляко, сирене, кимион (аз слагам много, но според вкуса).
  • Хумус от боб - зрял. Консерва зрял боб се пасира с малко зехтин. После отгоре се поръсва със зехтин хубаво.
80664423 446442692697694 6313343015901462528 n 
  • Царевица консерва, копър, крема сирене и някакво филе, може и пилешко (в Лидъл има много хубав пилешки салам). Може и чесън да се добави. 

Поне три ще пробвам. А вие споделяйте и вашите идеи за празнична трапеза. И нека е пълна - не само с вкусни ястия, но и с много смях и щастливи лица.

Ще допълня само, че снимките са на Йоана. Казах й, че ще публикувам рецептите и тя за половин час забърка и наснима всичко. Благодаря, Йо! И извинявай, ако сме ти провалили диетата! Но аз лично винаги се утешавам с една любима мъдрост - човек не дебелее от Коледа до Нова година, а от Нова година до Коледа. :)

Смешните истории на Йоана вероятно не сте ги забравили. Ето две от тях: 

Жена на диета 

Излагаме се на слънце и не само

Обновено! По желание на семейството, събирането на помощи е прекратено. Работа все още се търси.
 
Вдовицата на големия български поет Ивайло Иванов търси работа и помощ. Нека ѝ подадем ръка
 
Големият български поет Ивайло Иванов почина на 43 години през 2016 г. След неговата смърт семейството му живее в сериозен недоимък в гр. Троян. Децата на Ивайло са на 5 и 3 години. Майката Живка Крапчанска се грижи и за 13-годишната си дъщеря. Тя е смела жена, която справя сама с три деца, само с месечни помощи за отглеждане на деца с увреждания. Тези средства обаче няма да стигнат на семейството да си покрие сметките за ток през зимата. Финансовото положение на семейството се е утежнило още повече след смъртта на майката на Живка - Цветанка Атанасова, доцент в Института за български едик и литература при БАН. Крапчанска упорито си търси работа, но засега удря на камък. Тя има опит като педагог и като социален работник, но никой в Троян не подава ръка на многодетната майка в намирането на работа, въпреки обещанията на общината, че ще направи нещо по въпроса. Неин учител по английски език в гимназията е била писателката Здравка Евтимова, която уверява, че Живка е човек с качества и отговорност.
Наско
Ще е невероятна радост това семейство да получи финансова подкрепа за зимата. А истинското празнично чудо е да се намери трайно решение и майката да получи работа със заплащане, което да осигурява препитанието на семейството. Който може да помогне, ще направи добро на това семейство.
Банкова сметка:
Пощенска банка
 BG05BPBI 7928 1063 8411 01

Живка Василева Крапчанска
Ето и две стихотворения от Ивайло Иванов, когото виждате на снимката:
 
ивайло иванов
ДЪЩЕРЯ

Във свойта двегодишна красота,

по-малка ти си даже и от сричка.

Но точно ти ме учиш да чета.

Учителко, целувам ти петичка! ...
* * *
Да ме пронижат бистрите води!...

Бълбукащи, през мене да преминат!...

Иглице остра светлина, води

като зеница в пластовете сини!...


Аз нямам свое тяло, дом и род.

За мене хоризонтът е окова.

Прозрачен съм - като мехурче кислород,

изплувало от бездните на Словото. 

Автор: Ина Зарева 

Нещо се случи в тази първа, цветна, училищна седмица. Измежду сплитането на събрали лятото момичешки плитки и на укротяването на възмъжали момчешки перчеми, на пъстрокрили рокли и бели ризки, на цветни градини в ръцете и слънца в очите. Някъде там измежду трепета на новото и негата по старото, на щастието от срещата и тъгата по раздялата, на вълнението и рутината. 

Някъде там се бе случило нещо, далеч не толкова празнично, далеч не толкова щастливо, успокояващо и радващо сетивата. В едно столично училище се провела анкета: Ако попаднете в неприятна или опасна ситуация на кого ще споделите, от кого ще потърсите помощ – родители или приятел. 

90 % от децата казали, че ще звъннат на приятел, а не на родител. Почти същият процент отговорили, че редовно лъжат родителите си, но не и приятелите.

Ужасяващи 10 процента! Само толкова от децата говорят директно и честно с родителите си и им се доверяват.

Това означава само едно, че ние – родителите, борещи се със зъби и нокти да осигурим всичко за децата си, забравяме единственото, което има значение – да говорим с тях. Да ги чуваме, да ги виждаме, да ги усещаме, да ги оставим да ни кажат всичко онова, което дори не е за казване. Но да говорят. Да ни говорят. Да си говорим.

До това има един-единствен път и той се нарича честност.

В безкрайните дискусии за и против това да бъдем приятели с децата си, се забравя именно тази единствена разлика между приятелите и останалите – честността. Да си приятел с детето си не означава да му стовариш бремето на своите проблеми и да го оставиш да се оправя с тях, все едно ти е равен. Не означава да го въвеждаш в най-интимните си тайни или мисли. Не означава да се държиш инфантилно и да слизаш до неговата възраст. Означава само едно – да си честен. Единствено тогава може да очакваш същото. 

Това е историята за една майка, в чието детство имало тайни, лъжи, премълчавания и всичко, което едни любящи родители правят, за да спестят на детето си истината за трудни житейски ситуации. Но тя чувала, виждала, усещала. Знаела, че има проблем, но не знаела какъв е точно, защото никой не говорил с нея. Детското ѝ въображение рисувало ужасяващи картини и раздувало проблемите до смазващи великани, с които тя не можела да се бори, но те пък се настанявали удобно в нея, строейки си палати от тревожност и напрежение, които я притискат и до днес.

Затова, когато тя станала родител си обещала, че никога, никога, никога няма лъже децата си. Толкова внимавала в това, че дори когато подготвяла някакво интересно забавление или пътуване не искала да им казва до последно, да не би някое странично обстоятелство да провали намеренията ѝ и неволно да ги подведе. Не лъгала децата си никога, каквото и да са я питали. На най-трудните въпроси отговаряла съобразно възрастта с обещанието, че всяка следващата година ще научават по още нещо, докато разберат всичко необходимо.

Живеела със спокойствието, че е намерила пътя към идеалното родителство – не това да си съвършен родител, а да си съвършено откровен и честен родител. 

Докато не дошъл кошмарът, наречен „кандидатстване след 7 клас“. Дъщеря ѝ имала една – единствена мечта още от детството си. Следвала я ревностно, борела се за нея с упоритостта на малко лъвче, постигнала изключителни успехи и те засили амбицията ѝ още повече. Единствената пречка да достигне целите ѝ се оказала математиката. В пети клас, един от онези учители, които се сърдят на света, затова че са се родили самите те, че са се родили хора изобщо, и че са имали нещастието да имат и деца, ѝ внушил, че тя е тъпа, неспособна да се справи с елементарни задачи, и че никога няма да има по-различна оценка от две.

И момичето повярвало. Независимо от отличните оценки преди това, независимо от упоритостта, която проявявала и увереността, която родителите се опитвали да ѝ вдъхнат, двойките закономерно се трупали след друга. 

Решаването на задачи вкъщи, в часовете в училище, на частните уроци било безпроблемно и отлично. На контролни и тестове обаче тя блокирала и резултатите отново били изключително слаби. Оставал по-малко от месец до матурата. Майката виждала отчаянието на детето си и безпомощността я задушавала. Нищо не помагало. Нищичко. И тогава майката извършила най-голямото си родителско престъпление. 

Получила резултатите от последната пробна матура на мейла си и... ги подправила. Когато видяла оценката си, дъщеря ѝ избухнала в неописуем възторг. А майката се затворила в банята и плакала дълго и беззвучно.

Можела до безкрай да се утешава с това, че целта оправдава средствата, че всичко е в името на една мечта, че нищо чак толкова лошо не е направила, освен да вдъхне малко вяра в детето си. Но това не оправдавало лъжата ѝ. Нищо не я оправдавало. 

На матурите дъщеря ѝ изкарала точно тази оценка, която майката написала в бланката. Нито стотна повече или по-малко. Мечтата се сбъднала и момичето влязло в желаното училище.

Няколко дни по-късно майката признала всичко. Гледала дъщеря си и знаела, че никога няма да забрави погледа ѝ. Не стихийните чувства, в които горели очите ѝ, а тя се борела да овладее били страшни. Нито сълзите, които бликали от объркване и изгубване. Нито безмълвието ѝ. Нищо не било толкова страшно, колкото искрата съмнение, която се раждала в зениците ѝ и майката знаела, че никога повече няма да срещне онова чисто и изначално доверие.

Вероятно експертите, които смятат, че приятелство между родител и дете не е възможно, са прави. 

Приятелството е вечно само в онзи идеализиран вариант, в който честността между приятелите е вечна. А това никога не е така. В някакъв момент един от двамата решава, че обича другия толкова много, че всичко му е позволено. И точно тогава постъпва грешно, губейки всичко изградено до момента. Но грехът на приятеля е простим. А грехът на майката не е. Кръстът ѝ е приготвен от самото раждане, въпрос на време е кога ще го понесе на раменете си и само едно нещо може да осмисли болките от носенето му – децата ѝ да могат да говорят с нея. 

Обадете се на майка си. Разкажете ѝ. Говорете с нея.

Винаги и за всичко.

Първо с нея.

И въпреки нея.

Още по темата: 

Да се научим да ги слушаме

Логиката, с прости думи, може да бъде определена като науката на правилните и неправилните разсъждения. Само по този начин човешкият ум може да направи разлика между правилно и неправилно. Логическото мислене е възможно само чрез разсъждения!

Целият потенциал за развитие на индивида се залага в ранна детска възраст, затова процесите на личностно изграждане и развитие в този период от развитието на личността са особено важни и критични.

Отглеждането на деца, които знаят как да проверяват фактите, да са наясно с логическите грешки и да формират собствено мнение е изключително важно. В тази епоха на дезинформация има много възрастни, които не знаят как да го направят, затова e важно да сме старателни и умишлено да развиваме умения за логично разсъждение у децата си.

Вижте още: 7 начина да изострим паметта на детето

85389760 m 1

Защо да учим децата на логическо разсъждение:

  1. Ще им осигури умения за критично мислене

Когато децата пораснат и се сблъскат с проблеми в реалния свят, ще бъдат по-добре подготвени да ги решават, ако имат силно критично мислене и умения за решаване на проблеми. Те ще са готови да мислят нестандартно, когато това им се налага.

Трябва да учим децата си да мислят за себе си и не винаги да приемат всичко, което чуват, за чиста монета.

Вместо да се изправят пред задача, която е трудна, като незабавно поискат помощ или се предполага, че някой друг ще се справи вместо тях, те трябва да са готови и сами да се справят с проблема.

  1. Това е добро упражнение за мозъка

В допълнение към осигуряването на децата на необходимите инструменти, за да функционират в живота, научаването да прилагат логически разсъждения чрез логически пъзели и закачки, може да стимулира мозъка, както и да подпомогне паметта и концентрацията.

Работата чрез предизвикателна мозъчна закачка или логически пъзел изисква търпение и концентрация, тъй като логиката е изкарана на повърхността и окончателното решение е проверено.

Практиката с тези видове пъзели помага на мозъка да осъществи връзки и да свикне да се фокусира върху един проблем.

  1. Това ще помогне в ученето на математика

Логическите пъзели и закачките за мозък може да изглеждат просто забавен начин да прекарате времето, но може да сте сигурни, че те ще помогнат на детето ви да бъде по-успешен математик.

Математиката е логична. И да, някои деца са блестящи в запаметяването на факти в ранните години. И да, те могат да се справят добре с математиката за известно време.

Но в един момент те вече няма да могат да отрегулират факти. Те ще трябва да използват и прилагат логиката за успешно разписване на математически проблеми.

В клас по геометрия в гимназията се акцентира върху разсъжденията и доказателствата. Когато пишете доказателство за която и да е теорема за геометрия обаче, няма решение или алгоритъм „един размер отговаря на всички“. Трябва да разберете структурата на доказателствата и тогава трябва да напишете солиден математически аргумент защо всъщност е истина.
И просто не можете да напишете валидно математическо доказателство, което е лишено от логически разсъждения.
В алгебрата децата ще получат безброй примери от реалния свят на математика и проблеми с думите, които ще изискват логика за решаване.

Вижте още: Как да отгледаме творец

29643721 m

Така че, ако в момента се чувствате претоварени, не се притеснявайте! Имаме няколко полезни и прости съвет, за да можете да отгледате логически мислители и решаващи проблеми деца!

Как да науча детето да мисли логично:

  1. Опитайте се да свикнете децата си да чуват въпроса „Защо?“ 

Например, попитайте неща като „Защо 15 е отговорът?“ Или „Защо умножи в стъпка 2?“ Отговарянето на въпроси като тези ще помогне на децата да мислят чрез логиката, използвана за решаването на проблем, или да стигнат до определено заключение. Те трябва да бъдат толкова свикнали, че трябва да оправдават своите методи или отговорите си, че когато имат насреща си ново предизвикателство за преодоляване, сами да мислят „защо“.

  1. Играйте настолни игри, които насърчават стратегията и логическото мислене. Има много забавни игри (извън судоку или кръстословици), които ще помогнат на децата да развият своите умения за логично разсъждение.
  2. Четене на детективски романи, гледане на детективски филми
  3. Решаване на математически пъзели
  4. Проектиране на триизмерни структури с играчки като лего или друг тип блокчета за строене
  5. Използвайте структуриран подход. Възползвайте се от вече структурирани обучения за изграждане на логическо мислене.

За тази статия благодарим на обучение „Когнитивна Азбука“, което е специално структурирано, за да развие букета от когнитивни способности у детето от 5 до 9 г. Повече информация можете да получите в сайта им.

лев виготски цитат

 

Обучението „Когнитивна Азбука“ е:

  • Изцяло съобразено със спецификата на детското развитие във възрастта 5-9 години.
  • Развива всички аспекти на познавателните способности на детето.
  • Заимствани са принципите на метода „Монтесори“ - Детето и неговите нужди са водещи.
  • Подходът е индивидуален.
  • Игрова и забавна среда, стимулираща интелектуалното и емоционалното развитие.

Много ми хареса приказката, с която Вася Зарева отучи малката Ния от биберона. Споделям я с вас, може да ви е от полза.

Имало едно време...
Едно малко момиченце... Бебе направо... Пищящо, плачещо, недаващо усмивки на никого, освен на мама и то понякога... Това бебе не спяло много, много през нощта и хич, съвсем и почти изобщо през деня... Милата му майчица, приличаща на привидение със сенки под очите, достигащи брадичката прибягнала до отчаяни мерки, които се надявала да не се налагат никога... но се! Някъде към осмия месец му дала залъгалка, бибка, както момиченцето я нарекло по-късно...
Отначало бебето я плюело и хвърляло, но после се сприятелило с нея. Започнало да спи прилични часове през нощта и по 4 часа през деня. Вълшебна се оказала тази бибка. И всичко било цветя и рози, докато годините не започнали да се търкалят, а бибката и момиченцето оставали неразделни. Вечер, щом момиченцето си вземело душ, измиело зъбките и си срешело косичката, взимало своята приятелка бибка и заспивало с нея. Таткото много се дразнел от ситуацията. Обяснявал как ще я даде на кучето, ще я изхвърли в боклука. От всичко това произтичало плач, рев и мрънкане. Резултат - нулев. Майката, обаче, била убедена, че всичко се случва точно тогава, когато трябва да се случи, че нещата имат естествен ход, нищо не трябва да се случва насила и всичко се подрежда от само себе си.

Един ден бибката мистериозно изчезнала. Търсили я навсякъде. Нито следа!

Момиченцето заплакало тъжно... много тъжно...

Тогава на майката ѝ хрумнала една история и я разказала на тъжното момиченце. Историята за феята на бибките. Тя гледала всяко детенце и когато преценявала, че детето е вече достатъчно голямо, отивала и взимала бибката. Ако детенцето заспи спокойно и без бибка, тя идвала през нощта и оставяла толкова монетки, на колкото годинки е детенцето.

Момиченцето заспало без протести и плач.

Майката побързала да сложи монетки под възглавницата...

79468155 434129980601259 6189250269574856704 nАх, колко щастливо било момичето на сутринта, когато ги открило. Веднага след като закусило, отишло с мама и тати до магазина за играчки и си взело с тези парички и още малко, които мама доплатила, плюшка. Избрало си прекрасен плюшен паяк с големи зелени очи. Паячето му станало приятелче и всяка вечер момиченцето го гушкало силно и заспивало спокойно и с усмивка.

Как да приучим детето към гърне за два дни - прочетете тук.

Автор: Мария Пеева

Знам, че някои ги намират за безнадеждно досадни, изкуствени и дори снобски. Но за мен семейните фотосесии винаги са били много повече от това да се съберем цялата тумба, да се замъкнем на фотограф и да се увековечим за идните поколения. Не са само спомен и не са само демонстрация на благополучие и семейно щастие. Преди всичко са голяма емоция. И тук е мястото да благодаря на нашата фотографка Ивелина, че улавя тази емоция и не само нея, ами цялата динамика на семейните ни отношения. Защото дори в "непринудените" пози, които далеч невинаги са непринудени, я има истинската ни същност, защото винаги успява да извлече това, което е в душите ни и да го покаже. Даже тогава, когато ние самите не го осъзнаваме. Може би това е причината да се вглеждам в тези снимки сега, утре и отново, и отново след години и да си връщам усмивката и чувството от онзи момент. 

DSC 7643

Алекс, старият Фреди и Бобчо. Току-що сме влезли в старата къща, която Ивето нае за декор на тазгодишните си коледни фотосесии. Обикаляхме да паркираме поне 20 минути. Иван и Косьо недоволстваха в колата, защото мразят да закъсняваме. Ние с Коко запазихме спокойствие. Все пак преди нас са Теди, Яна и сватовете, не е толкова фатално, ако малко закъснеем, ще ни изчакат за някоя и друга снимка заедно. В крайна сметка отидохме точно навреме. По лицето на Алекс все още не е плъзнала широката му усмивка, която толкова обичам. Дори не си е свалил якенцето, а Фреди е с жилетката за навън. Алекс в момента се колебае дали днес да се радва на вниманието на Бобчо или да е в ревниво-собственическо настроение. Боби също не се усмихва. Фреди току-що му се е озъбил и горкото ми внуче се чуди къде греши, че кучето е толкова зло към него. В този момент аз ги гледам отстрани и се подсмихвам. Фреди си е само мой. Приятно е усещането в къща, пълна с хора и животни, където дори телефонът и чантата ми са обща собственост, да имаш нещо, което принадлежи само на теб. И то нещо живо, дишащо и пълно с любов - цялата за мен.

DSC 7667

Семейната снимка, заради която Иван така се притесни, че закъсняваме. Теди бързаше за работа, Яна тръгна с него, заради това и нямаме снимка само с Бобче. Нищо, това ще остане за догодина. Много си обичам сватовете и снимката буди в мен много чувства. Бабата на Яна - Ангелина - истинска дама. Няма да ви казвам на колко години е, ще спомена само, че още работи, и то важна, отговорна и интензивна работа. И винаги е елегантна, любезна и всеотдайна. А как готви и каква градина поддържа на село през уикенда... Яна е взела нейната целеустременост, перфекционизъм и амбиция, макар че още не го осъзнава. Има време. Яна е "утрето" на Ангелина. И това ме изпълва с огромна радост и гордост, защото тя е част от нашето семейство. Петя, майката на Яна - топла жена, с толкова голямо сърце, че когато я прегърна, не искам никога да я пусна. Наско, вуйчото на Яна, прекрасен и изключително свестен човек. Някой ден ще се радвам, ако моите момчета са също толкова подкрепящи и грижовни чичовци като него. Никола го няма на снимката, но затова вече ви разказах. Надявам се някой ден да имаме снимки и с него. Обичам го това хлапе, все едно е мой син. И колкото и да се радвам за него, че се чувства щастлив и реализиран далеч от България, в същото време ми е тъжно, че го виждам два пъти годишно. А едно птиче в главата ми напомня, че е много вероятно да не е единственият в семейството, който ще хване пътищата. Нищо, ще пътуваме и ние да си наглеждаме децата. А когато не можем, ще си гледаме снимките и ще разчитаме на интернет да ни свързва.

DSC 7704

 

DSC 7790DSC 7793

 Момчетата ми... Понякога, когато се чувствам изморена, разочарована от себе си, слаба и неспособна, си казвам, че дори нищо, нищичко друго добро да не оставя на този свят след себе си, дори нищо да не постигна, самият факт, че съм родила и отгледала тези чудесни деца е предостатъчен. И знаете ли, мисля си, че всяка майка има такива моменти. В същото време мъничко се срамувам от тази гордост. Защото каква заслуга имам всъщност - та всеки от тях е дошъл на този свят личност, съвършено оформен, с качества и способности, заложени в него. Теодор - чаровният, Константин - достойният, Калоян - добросърдечният и Алекс - упоритият. Какво право имам да се гордея, че просто съм им дала обич и грижа без усилия, следвайки простите закони на природата? И все пак се гордея. Тези снимки карат сърцето ми да прелива от чувства. И някой ден, ако имам щастието да остарея, ще ги показвам на внуците  и правнуците си. Ликовете на децата ми, запечатани тук, ще са моето "вчера".

DSC 7711

Алекс не можа да се удържи да не подрънка на пианото въпреки протестите ни. Толкова е пълен с енергия, любознателност и емоции, че чак кипи и понякога малко прекипява. Но и това ще отмине, ще се научи да владее чувствата си и да канализира енергията си в правилна посока. Ние ще му помогнем.

DSC 7725

Косьо - забележете как се е изпънал. Много му се иска да е по-висок от баща си. Още малко...

DSC 7715

Коко - моят артист и философ. Детето, което винаги ме кара да се усмихвам. Дано сега, навлизайки в пубертета, да не се превърне в поредния мрачен тийнейджър. Ужасно ще ми липсва тази негова обичливост. Хубавото на пубертета е, че е временно явление. Все някак ще оцелея.

ПеевиВсяко най-разтърсващо и силно чувство, което съм изпитала някога, е свързано с този мъж. Един ден двама пресъхнали и грохнали старци ще гледат тези снимки и ще си спомнят младостта. Но сега... сега тръпката я има и страстта я има. Това е моето "днес". Вече трийсет години. И без да кажа и дума на Ивето, на всяка наша фотосесия, насред цялата лудница, тя винаги успява да изгони и смълчи децата и ни нарежда да се снимаме двамата. Само двамата. (Е, малкият клетник се появи на една снимка, но пък какъв невероятен чар й придаде). 

Мими 1

И с това приключвам. Какво повече да кажа, освен благодаря ти, Иве! Понякога имам нужда някой да ми напомни, че съм красива, женствена и нежна. Благодаря, че ме караш да се чувствам толкова... жена.

Всички снимки са от личния ми архив - 2019 г., фотограф е Ивелина Чолакова - Дамаянти.

 

 

Автор: Кристина Йовчева

Мислех тази история да си остане моя, на майка ми и на Георги Господинов. И три години си беше само наша. Не знам дали коледният дух ме кара сега да я споделя, защото е една истински човешка, топла постъпка или пък изпитанието, което ми поднесе животът, ме прави твърде емоционална, но мисля, че трябва да Ви я разкажа.

Преди три години майка ми имаше юбилей - ставаше на 70 години. Материални подаръци не искаше, затова впрегнах фантазията си да измисля храна за душата и съумях да подготвя куп изненади. Тъй като тя много харесва писателя Георги Господинов, а тъкмо беше излязла неговата “Там, където не сме”, купих книгата, открих имейла на Георги Господинов и му разказах нещичко за майка ми и защо искам да я зарадвам точно с неговата книга, като го моля за автограф. Човекът реагира мигновено за моя изненада, която прерасна в изумление, когато прочетох написаното от него. То беше горе-долу следното: “Вижте, с удоволствие бих направил това, но съм извън страната за няколко месеца. Много искам да зарадваме майка ви и мога да направя следното - дайте ми пощенски адрес, а аз ще й изпратя картичка с поздравление и посвещение”. Пет дни по-късно, вярвате или не, картичката надничаше от пощенската кутия и вътре беше написано прекрасно, топло пожелание, което трогна силно мен, а майка ми разплака. На плика скромно стоеше адресът за обратна връзка. Вероятно се съмнявате, че това действително е бил неговият адрес, а не просто произволен, защото е длъжен да напише нещо за подател. Ами не знам, но някак си отведнъж безусловно повярвах, че е точно неговият си адрес и картичката идва именно от пространството, което обитава. Цялата топлина, която струеше от пожеланието, от постъпката му, от случката въобще, ме караше да мисля, че не е въображаемо място. Тук сега ще спра да пиша за Георги Господинов, защото тази история е само част от това, което искам да споделя. Само ще кажа, че постъпката му ми доказа, че той не просто говори и пише за емпатията, а и действително я проявява. 

Припомних си всички тези емоции  отново преди два месеца. По друг повод. И оттогава се чудя нещо. 

Майка ми се разболя и като изневиделица ни дойде лоша диагноза. Покрай тичането по лекари, подреждането на новия ни живот, предстоящите промени и страха от неизвестността, едно нещо остана непроменено - актът на четене при нея. През целия си над 70-годишен живот тя чете с все същата ненаситност, любопитство, известна доза критицизъм, малка щипка съмнение и много, много удоволствие, стаено в изражението й, в цялото й същество. Позата на тялото, докато чете, е пълно единение с книгата. Такава е пред очите ми през целия ми съзнателен  живот - с книга в ръка. Това не се промени и сега. Въпреки тревогите, въпреки страха, въпреки неразположенията... И тук идва въпросът. Как, за Бога, избираш какво да четеш, ако подозираш, че ти остава броено време живот? Коя от хилядите прочетени книги искаш да си припомниш и към кое ново, още скрито и любопитно за теб, искаш да посегнеш? Как определяш кои да са думите, които да те съпътстват през това изпитание, кои да са страниците, които да разлистваш, докато неизвестността наднича над рамото ти? Кои рими искаш да подредят отново хаоса в теб? Чия корица искаш да гали пръстите ти и кой творец искаш да те съпровожда точно сега?

54094135 m

Не мога да спра да се чудя за всичко това, макар вероятно да изглежда абсурдно на фона на реалните грижи. Помислете и Вие, които обичате да четете и които имате времето и свободата да подбирате, отхвърляте, започвате и не довършвате, препрочитате и забравяте четивата си - Вие бихте ли могли да изберете последната си книга, ако знаете, че е последна?!?

Отново си мисля колко навременен и колко наистина специален подарък беше онова долетяло от чужбина послание от едно голямо сърце, как то достигна до точния човек, до истински ревностния читател, който го оцени и скъта в чекмеджето с най-скъпите си преживявания. Защото именно такива топлещи емоции държат човека “вързан” за земята, когато тя се клати под него. Все още виждам живо у майка ми онова нетърпение, с което човекът, обичащ безрезервно книгата, я поема в ръцете си и иска час по-скоро да я отгърне и да потъне в потока от букви.  Докато това е при нея, тя ще бъде щастлива. Аз също. 

P.S. Изказвам искрена благодарност на писателя Георги Господинов, който ми помогна да зарадвам майка си тогава и прояви истинско човеколюбие и се надявам да ми прости, че направих публична тази история.

Препоръчваме ви още: 

Най-щастливите ми нощи

Баба Чума

Деветата рокля

Автор: Мария Пеева 

Човек и добре да живее, рано или късно си отваря банкова сметка. Едно време това беше голямо събитие. Спомням си много добре как преди доста години влязох за първи път в голямата сграда, минах с важен и сериозен вид покрай охраната и застанах на някаква огромна опашка да си чакам чинно реда.

- Виж ти. - казах си - Колко много хора искат да си открият банкова сметка тук.

Докато чаках, се заслушах в разговорите им и с ужас установих, че всички те всъщност искаха да си изтеглят парите и да си закрият сметките. Само аз чаках, за да си открия.

Вече се досещате, че това беше през онази тежка Виденова зима, във времената на хиперинфлацията. В онзи ден аз така и не си открих сметка. Но впоследствие откривах и закривах всякакви сметки във всякакви банки и съвсем без да искам, добих богат потребителски опит.

В интерес на истината критериите на физическото лице през годините се променяха. Ако едно време основното, което ме интересуваше, беше банката да е близо до работното ми място, за да мога през обедната почивка да си свърша някои дела, с времето се научих да гледам и други фактори. И близостта на банковия клон отпадна, по простата причина, че дигиталните технологии направиха физическото присъствие в банката съвсем излишно. Въпреки това когато от Прокредит банк ме поканиха да си открия сметка при тях за броени минути от телефона, реших да отида в софийския им офис. Очаквах тежка, стабилна сграда, стандартните елегантни бюра и каси, за които клиентите търпеливо изчакват реда си. Тази банка обаче се оказа съвсем не такава банка.

 

79077781 572773770123987 110141773426196480 n

Ето така изглежда фоайето - човек се чуди в банка ли е влязъл

Разбира се, важно е една банка да отговаря и на другите ми критерии за финансова институция. В нея инвестираме не само средства, но и доверие. Затова първият и според мен най-важен критерий за една банка е да е сигурна и стабилна. Не знам дали ви се е случвало да получавате обаждания от непознати лица, кой знае как намерили телефона ви, които ви предлагат високодоходна инвестиция с бърза възвръщаемост. На мен ми се случва от време на време. Колкото и изкусително да звучи, каквито и лихви да обещават, бързам да затворя. Сигурност и стабилност някак не ми се връзва с концепцията за нереално висока доходност. Когато избирам банка и финансова институция, първо проверявам кой стои зад нея, не какво ми обещава. По този критерий Прокредит ме впечатлиха положително. Банката е част от международна група от банки, собственост на базирания във Франкфурт ПроКредит Холдинг, с основни акционери немски и световни инвеститори – Zeitinger Invest, KfW (Немската банка за развитие) и IFC (част от групата на Световната банка). Всички банки в групата са специализирани изцяло в обслужването на малки и средни предприятия, и на физически лица, следвайки най-добрите европейски практики. По този критерий забележки нямам.

79097255 2517643191838218 3078974011967799296 n

 

Пред асансьора на паркинга ме посрещна тази библиотека

Вторият критерий, който ми е важен е как моята банка ще ме подкрепи, когато започна нов проект, независимо дали е личен или бизнес. Искам да инвестират в мен, но искам също така и да оценят добре икономическото ми състояние и дали ще мога да си обслужавам задълженията. Не по-малко ми е важно също така да ми предложат условия, които ме устройват и са съобразени с моите нужди. Затова банката ми трябва да е гъвкава и да получа индивидуално отношение, когато имам нужда от това. Разпитах банкерите как например мога да получа кредит, след като цялата им банкова дейност е онлайн. А ако съм малка фирма в провинцията, където нямат клон? За мое абсолютно изумление се оказа, че техните служители пътуват на място, за да окажат пълно съдействие при подобни ситуации.

79378821 1222520884598921 7072886249664544768 n

 

Ако все пак имам въпроси, ще ме посрещнат тук

Трети критерий, който ми е важен е прозрачността. Аз не съм икономист и нямам експертно образование. Затова много държа договорите, които сключвам да са прозрачни, условията по тях да са ми ясно обяснени и малките букви да са ми разтълкувани. Искам да ми се обясни какви са предимствата на този или онзи вид кредит, как и защо да инвестирам във фонд, каква застраховка да си направя. Искам моят банкер да е готов да отговори на всичките ми въпроси, колкото и да са лаишки. Трябва да почувствам, че той е там, не само, за да спечели от мен, но и за да ми помогне и че отношенията ни са взаимно изгодни. Това, което ми хареса в Прокредит е, че нямат твърде много различни видове сметки и с една или две мога да управлявам всичките си финансови дела, фирмени или лични.

79379916 1079050375820223 7002232822169600000 n

 

А това е кафето за служители - бих работила на такова място

Накрая, но съвсем не на последно място, искам услугите на банката ми да са лесни, удобни и достъпни. Важно е да мога да управлявам финансите си 24 часа в денонощие и за предпочитане по интернет. Дигиталното банкиране все повече навлиза в ежедневието ни и най-вероятно скоро ще дойде време, когато изобщо няма да се налага да губим време да посещаваме банков клон, а само с няколко клика на телефона или компютъра ще се разпореждаме с парите си. Всъщност това е и основната причина, поради която възнамерявам да си открия сметка в Прокредит - онлайн и за “едно селфи време”, както гласи кампанията им. Скоро ще споделя дали съм доволна и наистина ли е толкова лесна за използване от обикновения потребител, на когото му е писнало да виси в близкия клон с дете под мишница. Или с куче. Или просто с твърде много задачи, за да има време за опашки.

Untitled collage 4

Още някои дребни, но не маловажни улеснения за клиента

И нещо забавно за финал. Както си правех тези селфита и снимки, охраната дойде при мен и ме задържа. Докато обясня, че правя статия за банката, докато намерим служител, който да потвърди, три пъти се препотих! Но така или иначе, ми беше доста каръшки ден вчера, защото първо на интервюто в телевизията си тръгнах с микрофона и чак в колата усетих, че нещо ми убива на гърба. После не искаха да ме пуснат с кученцето в сградата на НДК за коледния панаир на книгата. И изобщо - цял ден се навирах в лицето на охраната и създавах проблеми на хората, които си вършеха работата. Което никак, ама никак не е похвално. А вие запомнете от мен - снимки в банката - не!

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам