Автор: Ина Зарева

На мама глупачето!

На тате прасенцето!

Ама много си смотан, бе моето момче, едно изречение два часа го пишеш.

Не ставаш за отбора, много си бавен.

Бегай бе, с тая ракла. Като ти купят айфон, тогава ще те включим.

Забрави тая работа. Талант се иска тука, не занаятчийство.

Много си смотан, бе! От всички мъже ти си най-смотания.

Етикетите ни обвиват като паяжини още от раждането. Покриват цялото ни тяло, вплитат се в гените, бавно задушават талантите и дарбите, сковават мечтите и обезцветяват радостите. Няма шанс за измъкване, защото те са ни залепени не от враговете, а от хората, които най-много обичаме. От хората, на които безусловно вярваме.

Всеки наш успех е пробив в паяжината. Всеки наш порив е въпреки нея. Всяка наша мечта се отскубва с мъка от нишките неувереност. Колкото е останало след схватката - сбъдва се. Ако се струпат много сбъдвания, се раждат дори крила. Тогава паяжината обезумява и като отровен бръшлян ги поглъща в себе си, докато не заприличат на жалки, опърпани опашки.

Наскоро едно ужасно талантливо момиче, слизащо до най-дълбокото на дълбокото, чу за себе си, че „страда от безидейна сантименталност“.

После пък, сладкият и упорит син на приятелка, осмелил се да се включи за първи път в състезание, бил безпощадно „подкрепен“ от учителката си със следната фраза: „Е, и ти ли ще участваш?! Да ходиш там, да ме излагаш...“

Подсетиха ме тези случки, как веднъж в училище трябваше да напишем някакво есе. Аз, разбира се, съм имала „много важни“ неща за вършене, та вместо да пиша ново, предадох това, с което месец по-рано бях спечелила голяма литературна награда, но не бях казала на никого. Получих оценка 4 минус, с коментар: „Не разбирам какво искаш да кажеш“. Подпис.

И аз спрях да пиша. В този ден прибрах всички изписани тетрадки в един куфар. Заключих го и го набутах навътре под леглото. Залегнах над всички останали сериозни предмети, в преследване на сериозни професии. Писането ми беше лиготия и разсейване, затова не го допусках на никаква цена. А и очевидно за нищо не ставаше, щом една учителка по литература не можеше да го разбере.

В годините, думите се трупаха и клокочеха някъде около слънчевия сплит и аз все пак трябваше да ги излея, за да не се взривя, но го правех винаги много набързо, много тайно и с огромно чувство на вина, като че словоблудствам.

Паяжината все някога се пробива, но тогава вече си толкова уморен и изхабен от борбата с нея, че остротата на мислите, дълбочината на погледа, музиката на таланта вече не са в младостта и силата си. А и във времето си се сприятелил с паяжината, дори я ползваш за защита.

Един много мъдър човек тези дни разказваше за междуличностната хармония в японското общество. В каквито и взаимоотношения да са хората там – в родствен и йерархичен аспект - поведението им едни спрямо други не трябва да поражда усещане за неудобство. В никакъв случай не бива да се поставя някой в положение да се срамува и да загуби самоуважението си. Техният израз за това е „да изгубиш лицето си“.

Колко ли лица са се изтрили по нашите ширини? Колко ли образи са се заплели в гъстите паяжини и са избледнели необратимо? Колко от светлината на децата си сме загасили безвъзвратно?

Всяка вечер, на връщане от работа, минавам през кварталния парк – на всеки храст закачвам по един етикет, който съм получила през изминалия ден, а по дърветата се мъча здраво да завържа тези, които ще се опитат да се процедят през зъбите ми, като видя неоправената детска стая или непрецизните домашни. Кога ми се получава и кога не, времето ще покаже.

В края на най-дългата алея, почти до ъгъла на блока, присветват подканящо поолющените развлекателни игри – джаги, въздушен хокей, баскетбол. На последната машина, всяка вечер по това време, стои едно малко момче и цялото в съсредоточеност се цели в движещия се кош с голямата, оранжева топка. Ръчичките му са още малки за нея, но очите му са толкова широко вперени в коша и толкова хипнотично го следят, че компенсират останалото. След всеки опит за забиване, момченцето още по-настървено хвърля отново и отново. А на малкото му гръбче са облегнати ръцете на майката и се отделят само колкото да аплодират опитите му. След всяко хвърляне, тя се навежда над него и казва:

- Браво! Гордея се с теб! Всеки път е все по-добре!

И топките летят все по-бързо напред, а паяжините тук нямат никакъв шанс.

И знаете ли – завидях си – явно съм съседка на много успял и велик човек. Още не знам в какво. И той не знае, но има време.

Препоръчваме ви още:

Децата от квартала
Моят разказ за доброто - победителите!
Училището, което убива мечтите