Автор: Тамарa Чакърова

Сбогувала се със свито сърце с ухайната слънчева Сицилия, кацнах във Верона. Погледа ми обхванаха ширналите се поля на региона Венето, където равните терени открай време бяха завладени от господстващите тук царевични ниви, лозя и киви-насаждения.

Уморена от пътуването и малко тъжна, мисълта ми се разведри от спомена за типичния тукашен коктейл Сприц* (равни части просеко и аперол, газирана вода, резенче портокал и зелена маслинка). Почувствах се задължена да изпия един. На веронската пиаца деле ербе накъдето и да се обърнех виждах всякакви хора, седнали и прави, държащи в ръка тумбести чаши със столчета, пълни с приятно оранжевата течност. Галантен сервитьор ми поднесе моя Сприц, заедно с чипс, соленки и маслини. Удоволствието от аперитива, тълпата наоколо, и местната архитектура ме караха да осъзная реалността – вече бях в Северна Италия.

Оперният сезон събираше цял свят със сцената си в Арена ди Верона, на която пресъздаваха “Аида”, „Набуко”, “Кармен”, “Тоска” и “Риголето”. По този повод и аз често вкусвах от вечерната празнична атмосфера на града на Ромео и Жулиета. Прекрасната скалигерска* Верона, но никакъв случай не изчерпваше северно-италианските ми преживявания.

Пътуването ми по езерото Гарда започна с панорамното градче Наго. От терасата му от хълмове, седнала на плато сирена и чаша червено трентинско вино “Терол дего”, не смогвах да се наситя на гледката, в която Сарка се вливаше в най-голямото италианско езеро (Гарда). Пътуването ми продължи на корабче, от което преживях морето от сърфове, интензивния ландшафт на падащите директно в езерото алпийски склонове, прекрасното градче Лимоне с каменните му цитросови градини и завърши в Малчезине* – в ресторанта на братята близнаци Карло и Стефано. С колежката ми Сузи не скрихме изумлението си, когато на масата ни кацна нещо подобно на летяща чиния, под чийто капак се мъдреше мешаната ни рибна скара. Между кралските скариди, миди, калмари и сепии, се открояваше специалитета от езерото Гарда – лаксовата пъстърва, току-що уловена от сините му кристално-чисти води.

Долината на реката Сарка като че ли гъмжеше в плодородието си. В него се раждаха вината “Марцемино” и “Вино Санто”, но и много добри грапа и зехтин. В продължението си тя ме отвеждаше до друга долина – тази на реката Адидже. На север, по протежението на прочутата река, пейзажът се опваше в наситената зеленина на ябълкови градини и лозя, които нашепваха местните сортове Лаграйн, Вернет, Блаубургундер, Мерло, Каберне, Шардоне...

На гости на братовчедка ми в Тренто бях посрещната със специалитета – кнедли с шпек. С мъжа й пък седнахме на отлежала нашенска гроздова, стигайки до извода, че и тук успешно я докарват. Само дето не знаят, че ракийката най се услажда със салата, а не покрай кафето след вечеря.

Пътят на виното ме отведе бавно в Алпите – в света на достойните за възхищение в красотата си Доломити, но и на ладинците*, които ме прехласнаха със собствения си неразбираем език и с кулинарните си способности. Госпожа Паола всеки път ме изненадваше с нов специалитет. Веднъж невероятна сочна лазаня, друг път брускета* с горски гъби, после плато с месни мезета и ароматен шпек. Виното й беше от най-класните трентински, от които аз си избрах “Лаграйн” от градчето Марко.

Не пропуснах да разгледам и най-прочутите ски курорти в италианските Алпи – Моена, Канацей, Волкенщайн, Сен Улрих... Сирената им бяха алпийски – пресни или отлежали, но с множество достойнства. Връзваха се идеално в солените щтрудели към спанака и зеленчуците, но и към невероятните вина.

Мощната, сърцераздирателна картина на Доломитите се изгуби зад гърба ми и аз забравих за нея, пристигнала в Болцано – столицата на Южен Тирол. Първото, което ми се прииска да опитам, на възпетия от Гьоте овощен пазар, не бяха плодовете. Обонянието ми привлече щандчето за наденички и кренвирши в немско-австрийски вариант. Бореща се с апетита си, се довлякох до площада Валтерплатц и поседнах в най-елегантното кафене. С чашата си Лаграйн получих красива малка чинийка с три кръгли хапки от черен хляб, украсени елегантно с крема-сирене, салам, таджиаска маслинка* и зелена салата.

Не спирах да се възхищавам на италианците в изкуството им да предлагат стоката си невероятно елегантно, но и табиетлийски. Във всеки бар аперитивът, виното и бирата се предлагаха с апетитни хапки и мезета, които допълваха вкуса на напитката. Аз се възползвах през цялото време с огромно удоволствие от тази традиция.

Минавайки през градовете Басано дел Грапа и Маростика, докосвайки се до реката Брента и прехвърляйки отново границата между регионите Трентино и Венето, си мислех, че венецианците са сериозни пиячи. На почит тук бяха всякакви ракии, вина, просеко, но най-вече силно алкохолни аперитиви. Мислите ми бяха потвърдени на Паладианския мост* в Басано, където пред грапа-продавницата се тълпяха младежи с коктейли в ръка. След като и ние с колегите ми не пропуснахме традиционния аперитив, си избрахме уютно ресторантче до стария мост. Там вкусихме от големите миди “капе санте”, запечени със зехтин, чесън и кашкавал, но и от прочутата тук риба треска, сварена в прясно мляко, забъркана с чесън и свежи подправки, и поднесена върху филийки франзела. Разговорът ни беше насочен към околността. Средновековният Басано дел Грапа не беше само град на грапата, но и на белите аспержи, керамиката и италианската храброст. Маростика пък, събираше почитатели не само за партията шах с живи фигури в центъра си, но и с черешовия фестивал.

Отново трябваше да се кача на самолета със свито сърце. С носталгия гледах отгоре езерото Гарда и “Венецианската риба”. Този път настроението ми се разведри от очакването за дома и за родните кебапчета.

*сприц – аперитив известен в цяла северна Италия, произхождащ от региона Венето.
25 мл. просеко (пенливо бяло вино), 25 мл. апереол (аперитив, подобен на кампари), 50 мл. газирана вода, резенче портокал, зелена маслинка забодена на дървено шишче.

*Скалигери – благороден веронски род – владетели на голяма част от Северна Италия през Средновековието.

*Малчезине – град на източния бряг на езерото Гарда, в подножието на най-високия връх на Гарда - Монте Балдо.

*ладинци – стар алпийски народ, наречен по тези места ладинци, а в швейцарските Алпи ретиери. Запазили са езика си, който е ретроромански. В автономните региони Трентино-Южен Тирол ладинският език е един от трите официални езика, заедно с италианския и немския.

*брускета – брускета е препечена филийка хляб, полята със зехтин. Като традиционна се е утвърдила също вариацията с кубчета пресни домати, чесън и босилек. Съществуват множество варианти на брускетr, запечени с различни местни продукти и кашкавал.

*таджиаска маслина – сорт маслини, виреещ в италианския регион Лигурия и по-специално около градчето Таджиа. Дребен сорт, чийто цвят остава тъмно кафяв. Вкусът на таджиаските маслини е много мек и ароматен.

*Паладианският мост в Басано дел Грапа – дървен мост, свързващ двата бряга на реката Брента в града, построен през 16 в. от известния архитект на региона Венето – Андрея Паладио.

За кулинарните приключения на Тамара можете да прочетете и в Сицилиански шок, Матанца - кървавият танц на рибата тон и Кус-кус с риба по сицилиански.