Да родиш на 45, на 50…или още по-късно вече не е сензация. Убедихме се, че медицината пробива дори там, където природата е безсилна. Горната граница във възрастта за раждане неотстъпно се вдига по силата на желанията ни, като следствие от промяната в начина на живот и с развитието на медицината. Късното майчинство обаче има своите особености и проблеми.

Обществените нагласи
В тях има нещо, което веднага се набива на очи – двойнственото отношение към подобна ситуация. От една страна ние ентусиазирано поощряваме стремежа към активност, запазването на младостта във всичките й проявления, възхищаваме се на жените, които са съхранили жизнеността и амбициите си с напредването на годините.
Ние харесваме жената, която на 50 сменя работата си, започва да учи в университет, премества се в друг град, прекъсва непълноценните си отношения с мъжа, с когото е живяла десетилетия, и заживява с друг –дори леко й завиждаме.

„Аз съм на 46 и това е първото ми дете. Щях да съм напълно щастлива, ако моята бременност не беше предизвикала толкова спорове и разногласия в семейството и дори сред приятелките ми. Най-дразнещ беше въпросът: „Добре ли го обмисли?“. Той ме изкарваше от кожата ми, като че ли съм непълнолетна или неадекватна. Разбира се, на мен също не ми беше лесно. Дори медицинските ми изследвания са повече от тези на другите бременни. Затова молбата ми към околните е просто – радвайте се за мен!“ А.

Оказва се, че ние одобряваме всяка проява на младост и жизненост,  мисъл, стремеж и амбиция, във всеки друг, но не и в този случай. Защо? Психолозите го наричат „несъзнателен колективен страх за потомството“, за неговото здраве и безопасност. Природата го е внушила на хората още в Древността и когато става дума за раждане, ние се придържаме към общоприетите и проверени във времето норми. Затова все още има подходяща и неподходяща възраст, раждане навреме и ненавреме. Жената, чието решение да стане майка противоречи на тези представи изпитва емоционалния натиск на околните върху себе си. Не, те не я осъждат! По-скоро се съмняват, удивяват, напрягат. На много късни бъдещи майки това им пречи да се чувстват комфортно. Те трябва да са готови да отговарят на въпроса: „Не е ли късно?“, да свикнат с недоумяващите, понякога осъдителни, погледи на околните. За да не хабят емоциите си напразно и да се съсредоточат върху това, което е най-важно в живота им в момента.

Какво трябва да знае детето
Когато е родено при различни от общоприетите обстоятелства, въпросът за причините винаги се поставя пръв. Това винаги интересува близкото обкръжение и предизвика сериозни размисли у самото дете с порастването му. Всички се интересуваме от историята за появяването ни на бял свят. Децата, родени в обичайните семейства, при най-обичайните обстоятелства, почти никога не задават въпроса: „Защо съм се родил?“, дори впоследствие родителите им да са се разделили. За разлика от децата родени извънбрачно или от твърде млади майки, тези които са късно родени винаги се интересуват от историята на появата си и тя заема централно място в биографията им. И това е валидно не само за детството, но и за по-късните години от живота им. Тази история може да повлияе значително на светоусещането им.

„Никога не съм питала майка си, как съм се родила. Някак ми беше тревожно да мисля за това. Макар че съм виждала снимки, на които мама е бременна и мои в първите дни след раждането, все си мислех, че съм осиновена. Когато бях в 5-и клас мама се разболя тежко и нейна приятелка ми каза: „Добре, че има теб, иначе щеше да остане съвсем сама.“ По-късно от същата приятелка разбрах, че мама не е обичала мъжа си и не искала деца от него. Развели се и тя дълго търсела идеалния за себе си мъж. На 40 години забременяла случайно от ,познат и приятелките й я убедили да роди, да го направи за себе си. „Тя много те ценеше. Може би не винаги е успявала да ти го покаже, но това е истината.“ – твърдят тези, които са я познавали. Разбирам, че тя не е умеела да общува с деца. Не й се сърдя. Но много дълго време имах чувството,  че съм излишна, случайна, че не се радва особено, че ме има. Това чувство изчезна едва когато родих двете си деца. Тогава разбрах какво означава истинска привързаност.“ М.

За нравите и стереотипите
Не всички истории за късно раждане са драматични. Все повече стават жените, които имат точно такъв жизнен план. Образование, кариера, увлечения, усъвършенстване и едва след това – деца. Защото тогава вече могат напълно да се съсредоточат само върху отглеждането и възпитанието им. Разбира се, има и двойки, които са решили въпроса с възпроизводството доверявайки се на природата. И едните и другите са спокойни, уверени и успяват да внушат тези чувства на детето си.
Може би е добре отрано да помислим какво, как и на кого да споделим, когато става дума за тази семейна радост. Информацията може да бъде правдива, но не бива да тревожи или травмира. За всеки човек е важно да съзнава неслучайността на своето раждане, за това, че е бил желан от близките си. На детето ще му е неприятно да знае, че се е появило, защото големият му брат например е пораснал, напуснал дома и на мама й е станало тъжно и скучно. Далеч по-добре звучи обяснението, че родителите винаги са искали още едно дете и ето че то се е родило.

Стигат ли силите?
Промяната в активността, емоционалността, скоростта на реакциите е неизбежна с възрастта. Това не е толкова забележимо, когато хората живеят в обичайния режим и сами контролират натоварването си. Детето променя коренно условията на съществуване, грижите по него изискват огромно количество сили.

„Тези музикални играчки винаги ли са били толкова шумни? Можеш да се побъркаш от тях“ – пита всеки път мъжът ми. Самият той се включва само в разходките на детето. Ако става през нощта – после има проблеми с кръвното, ако играе с детето по-дълго – го боли гърбът. Честно казано и аз самата много се изморявам. Все пак да родиш на 18 и да родиш на 45 не е едно и също. С първия си син се справях без проблем макар, че бях студентка, а сега понякога търся услугите на бавачка. Не ми стигат сили да играя без почивка, да храня, да къпя, да разхождам. И разбира се, имам остра нужда от тишина и време за релаксиране. Надявам е скоро да свикнем с този начин на живот. Защото вниманието и развлеченията на нашето момиченце с всеки изминал ден изискват все повече и повече от нас.“ Е.

Колкото по-възрастни са родителите, толкова по-спокойни са децата. Това е влиянието на възпитателната среда. Родителите са по-сдържани в емоциите си и имат по-умерени реакции в  различните ситуации. Речта, движенията, мимиката са по-овладени. Дори шумните игри с родители които са минали 45-те не са толкова шумни. Децата несъзнателно възприемат тези черти и свикват с този начин на живот. Те в по-голяма степен са склонни към съзерцателни развлечения, по-рано започват да рисуват, четат, да учат стихчета наизуст. Родителите им поощряват такова поведение. Детето проявява наблюдателност, компетентност по много въпроси. Но в компанията на други деца – на детската площадка, в градината или в училище като че ли се дистанцира от групата. Не защото не може да играе заедно с връстниците си, просто правилата му на общуване и средата му не е като на другите деца. Дори за малчуганите в доучилищна възраст е важно да са на една „вълна“ с партньора си в игрите. „Защо стоиш отстрани – върви забавлявай се, весели се с приятелчетата си!“ – често казват родителите на късното дете, но понякога то дори не разбира какво искат точно от него. Да се реши този проблем е възможно, ако се привлекат в общуването други хора. Възрастни, но по-млади от родителите. Роднини, по-големи деца, приятели. Желателно е детето да посещава детска градина, дори майка му да има възможност напълно да се посвети на отглеждането му. Това подпомага активността и формирането на разнообразни черти в поведението.

Страхът за детето
„Аз самата съм късно дете. Добре помня усещането, когато някое от децата в градината или в училище крещеше: „Никол, баба ти дойде да те вземе!“ От една страна ми беше обидно за мама, от друга, разбира се, се срамувах. Бях решила, че аз самата ще имам деца съвсем млада. Но по ирония на съдбата стана точно обратното. Сега съм на 52 години, а децата ми са на 13 и на 4 години. Никой не ме бърка с баба им, но и аз много се грижа за себе си. Все пак обаче се страхувам, че по-късно тази възрастова разлика ще започне да се проявява. Между мен и майка ми това беше пречка. Ние никога не станахме наистина близки.“ Л.

На всички ни е ясно, че не сме в състояние да прогнозираме бъдещето само до определена степен и че след 10 години не всичко може да върви по план. На младите обаче е присъща нагласа известна като „нереалистичен оптимизъм“. Всичко ще бъде наред, независимо от обстоятелствата. Мислите за бъдещето на по-възрастните също могат да бъдат позитивни, но в тях има повече разсъдливост и повече връзка с фактите. В родителството също има такава закономерност. Колкото по-възрастни са хората, толкова повече са притесненията за бъдещето на децата им. И тези преживявания са детайлни. Как ще изглеждаме когато детето ни завърши училище? Ще бъдем ли здрави, за да се погрижим за всичко? Няма ли да започне да се дистанцира от нас? Ако нещо се случи с нас, кой ще го подкрепя? Как изобщо преживява факта, че родителите му са по-възрастни? Ако тези въпроси са чести и натрапчиви не става дума само за стремеж да се погрижим и да създадем добри условия за живот на детето. Вероятно има някакъв дълбок подсъзнателен страх, свързан със собствените ни преживявания и възприятия за възрастта. Може би трябва да помислим за това. Защо възрастта ни плаши? Как си се представяме в различните етапи от живота ни, какво отношение към себе си очакваме и най-вече какъв план за нас, семейството и детето би бил идеален или най-приемлив. В действителност всеки човек избира своя начин и го следва. Когато става дума за децата – възрастта на родителите, разбира се, има значение и влияе върху възпитанието им. Не го влошава или усложнява. Емоциите, думите, погледите, готовността да изслушваме, разбираме и приемаме, умението да погледнем на случващото се от различен ъгъл, способността да се радваме и да имаме позитивно отношение към света – всичко това се отразява на отношенията на доверие с детето и предопределя дали ще бъде щастливо. А това не зависи от възрастта на родителите.

Материала подготви Янка Петкова

Оригиналната статия можете да видите тук.