Автор: Теодора Панчева 

Тайната на осиновяването – трябва ли да кажем ли истината на детето и на каква възраст е най-добре да проведем този разговор

В България тайната на осиновяването е регламентирана със закон. Това означава, че осиновеното дете няма право да знае кои са биологичните му родители. От своя страна те също нямат право да го търсят. Осиновените имат право на достъп до данните на биологичните си родители след навършване на пълнолетие.

Много родители-осиновители си задават въпроса „Трябва ли да се каже на детето, че е осиновено”. Правилният въпрос тук е „Кога да кажем на детето, че е осиновено”, а не дали.

Със сигурност всяка майка познава детето си много добре, но когато реши да предприеме стъпки по разкриване на тайната на осиновяване, е добре да се запознае и със спецификите на възрастта, на която е детето ѝ. Всяка възраст има своите фази на развитие, които повлияват върху психо-емоционалното състояние на детето, затова информацията относно осиновяването е добре да се поднася според възрастта, на която е детето, като се вземат предвид и неговите индивидуалности.

Осиновителите са хората, които трябва да съобщят това на детето. Както всеки от нас, така и осиновените деца имат своя лична история – на раждането, изоставянето /тук включваме причините поради които е изоставено детето, социалните фактори на биологичната майка, семейството ѝ, семейното ѝ положение , образование и т.н./ Самата тема, че детето е осиновено, изпълва със силно притеснение и страх родителите. Те са объркани от това как да му кажат, какви ще са емоциите и чувствата на детето, след като научи и какво ще последва от това.

Има моменти, в които тайната на осиновяването не трябва да се разкрива на детето. Един такъв момент е, ако родителите са в процес на развод. Съобщаването на факта, че детето е осиновено, може да нанесе двойна травма у детето.

Възможно най-неподходящото време за съобщаване е през тийнейджърските години. Това е периодът на бунт срещу авторитета на родителите и време за утвърждаване на личността на подрастващия.

 При съобщаване на факта, че е осиновено от чужди хора, вероятността детето да се чувства излъгано е много голяма . У детето ще се зароди убеждение, че то е лъгано от най-близките си, доверието към родителите ще се разклати.

Тук е много важно родителите да знаят, че „удобната“ лъжа, че биологичната му майка е починала, е една от най-големите грешки, която издига още по-голяма стена в отношенията.

Как да отговорим на трудните въпроси: Защо са ме изоставили; Кои са биологичните ми родители; Имам ли братя и сестри; Какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях осиновен; Кой ме обича наистина

В моята практика имам наблюдения, че основните причини, поради които осиновените предприемат търсене на биологичните родители е, за да разберат причината, поради която са изоставени, дали имат братя и/или сестри или наследствени заболявания, интересно им е как изглежда биологичната им майка и какъв е животът на другите деца на биологичната майка. Пред осиновените деца задължително стои въпросът „Защо аз съм изоставен, а те не?”.

Изоставените деца, по-късно подрастващи и възрастни, изпитват гняв, който е насочен към жената, която ги е изоставила, който не могат да  изразят срещу нея, защото тя физически не присъства в живота им, и го проектират върху най-близкия им човек - майката.

Трябва да сме наясно, че осиновяването е свързано с повече от две страни, а именно с три и повече. То засяга както осиновителите и осиновения, така и биологичния родител и евентуално негови следващи деца и партньор. 

Когато осиновеното дете се заеме със задачата да търси братя и сестри, добре е то да е наясно, че същите могат и да не знаят за съществуването му. Има вариант те да знаят, но да не желаят да имат контакт с него. Тук също съществува страха от отхвърляне, което за осиновеното дете ще е второ поред отхвърляне.

„Кой ме обича наистина” – този въпрос е задаван от осиновените деца, когато се чувстват несигурни. Разбира се, родителите са тези, които дават и ще дават отговор на детето си, чрез своите действия, подкрепа и опора. Обичта идва заедно с изграждането на емоционалната връзка между родителите и детето, а тя е първата, която те изграждат. За родителите дали детето е осиновено, или биологично няма значение, защото тяхната любов винаги ще бъде безусловна и детето ще я усеща през целия си живот.

Да търсим ли биологичните си роднини, ако разберем, че сме осиновени? Как да подготвим себе и тях за тази среща?

На въпроса „да търси или не биологичните си роднини” трябва всеки сам да си даде отговор. Осиновените хора са водени от любопитство и желание да научат защо са изоставени, това е и причината да търсят биологичната майка, а когато тя е починала, те прибягват до сестри/братя или други биологични роднини.

Ако родителите имат информация за биологични роднини на детето си /а често имат такава/, могат да споделят с него и да го подкрепят в търсенето. Законово търсенето на биологичната майка и роднини може да се случи, след като детето е пълнолетно.

Осиновеното дете често има фантазии за биологичната си майка. В съзнанието си то си я представя като принцеса, красива, руса, висока. Представя си, че тя се държи с него добре, че се грижи за него.

Ако детето е вече достатъчно голямо и знае подробности около изоставянето и осиновяването си и е наясно с желанието си да открие биологичната майка, както и ако родителите му го подкрепят, по-добрият вариант ще е то да бъде подготвено за реалността, която го очаква, за да знае какъв човек ще намери.

Осиновител съм, но изпитвам затруднения в близостта с детето. Обвинявам се за всяка негова грешка и я приписвам на факта, че е осиновен, че аз не се справям добре. Как да преодолея това?

Детето и биологичната майка нямат изградена емоционална връзка, или по-точно тя се е разпаднала в момента на изоставане на детето. При попадането на детето в институция, същата остава отпечатък върху психическото и емоционалното  развитие на детето. Институционалната грижа лишава детето от най-важните фактори за нормално психологично развитие – като  непрекъснатост и последователност от връзка със значим възрастен, емоционално обгрижване и стимулация. Колкото повече  са фигурите, които се грижат за детето, толкова повече намалява неговата способност да се привързва, а чувствата му се притъпяват. Изоставянето на детето от биологичната майка е опустошително преживяване.

Има случаи, при които родителите се разминават с очакванията за желаното дете, тогава те чувстват страх, гняв, разочарование, тъга. Тук от значение е не само очакването на идеалното дете, но и възрастта, на която то идва в семейството.

При осиновеното дете привързаността е нарушена, защото биологичната майка прекъсва вече изградената  връзка по време на бременността. Този процес е изключително стресов за бебето и му носи чувство на несигурност, скръб, отчаяние, празнота, самотност и недоверие. Тези чувства се пренасят и когато детето бива осиновено. Разбира се емоционална връзка с осиновяващата майка ще се изгради, защото тя ще бъде постоянно обгрижващата фигура за детето.

Ако майката не съумее да се справи с афективното поведение на детето или детето е с по-силно изразени дефицити от институционалния престой,  тя може да изпита трудности при изграждане на тази така важна връзка, от която следва доверие, привързаност и любов.

Много е вероятно детето да ви отхвърля през първите дни, другата крайност е силно прилепчивото дете. Добре е да сте наясно още преди да осиновите, че 3-годишно дете, отглеждано в институция, не е като дете на 3 години, отглеждано в семейна среда. Детето, отглеждано в институционален тип услуга неминуемо е натрупало дефицити в своето развитие, известни като депривация * /майчина, социална, психическа/. Натрупаните дефицити в развитието на детето, вследствие на институционално отглеждане, ще изправят родителите пред редица трудности.

Процесът на изграждане на здрава емоционална връзка и привързаност е сложен и понякога дълъг. Той зависи от възрастта при осиновяване на детето и от модела на отглеждане на майката, както и много важен фактор е в какво семейство и с какъв емоционален заряд и привързаност е отгледана майката, когато е била дете.

Когато родителят чувства, че няма силата да се справи, най-добрият вариант е да се обърне към психолог, който е запознат със спецификите на осиновените деца.

Как се преодолява травмата от изоставянето? Как да придобием увереност и вяра в себе си/или да помогнем на осиновеното си дете да ги придобие.

Има редица изследвания, които казват, че травмата от изоставянето ще остане винаги у детето, ще се отрази на неговия живот по един или друг начин. Всяко дете има своя собствена история и ако то приеме своята, вероятността да живее в синхрон със себе си е голяма. А за да достигне до това ниво, родителите трябва да са изградили здрава емоционална връзка, доверие и привързаност с детето си, след което да предприемат стъпки по разкриване на тайната.

Ако сме биологичен родител или роднина – да потърсим ли детето; как да се справим с чувството за вина; имаме ли право да влезем в живота му и да имаме очаквания и претенции към него.

Най-честите причини, поради които дете бива дадено за осиновяване, са финансови или житейски. Често се срещат случаи след изнасилване, извънбрачна връзка, майката е непълнолетна и родителите ѝ я задължават да изостави детето. Преди години много често жени без брак, които забременяват изоставят децата си, защото не се е гледало с добро око на самотните майки с извънбрачни деца.

Ако Вие сте биологични родители или роднини, трябва да знаете, че по закон нямате право на достъп до информацията за изоставените от вас деца. Голям процент от изоставящите децата си изпитват вина. Вината произтича от обвиненията, които самите те си отправят. Майката се чувства изоставена, безпомощна и отчаяно самотна, особено ако  няма подкрепа от бащата на детето и семейството си, невинаги тя знае към кои институции да се обърне.

За съжаление чувството за вина никога няма да отмине и то ще съпътства майката до края на живота ѝ, така както травмата от изоставянето съпътства детето ѝ.

Биологичната майка трябва да е наясно, че детето е изградило свой собствен живот още повече, ако то е осиновено и има семейство и е щастливо с тях. Те по-скоро трябва да преструктурират преживяванията от миналото си така, че да могат да продължат живота си. Днес все повече социални услуги в общността оказват подкрепа на майки решили да изоставят децата си, като им оказват психологическа и социална подкрепа.

Проблемът на осиновяването като цяло, идва от една страна със схващането, че  осиновяването е  нещо скрито и неприлично, а оттук и обгърнато в някаква срамна тайнственост. Осиновителите се определят като благородници, които са направили нещо изключително, а децата им едва ли не са задължени да им благодарят за това. Всъщност родителството е начин за продължаване на рода, без значение дали то ще се случи чрез забременяване, инвитро или осиновяване.

депривация* Липса на адекватна грижа за дете, поради преждевременна загуба или пренебрегване от страна на майката, или липса на постоянно обгрижваща фигура, което влияе отрицателно на ранното поведенческо, психическо, физическо, социално и емоционално развитие на индивида. Състояние на лишеност от определена човешка необходимост или жизненоважно благо. Майчина депривация, означава не липсата на някой неопределен човек, който да полага грижи за бебето, а липсата на майка като обгрижваща фигура в живота на детето. Прекъсване на привързаността загуба на емоционална грижа, която води до прекъсване на емоционалната връзка между майката и детето. Както и да се дефинира депривацията, тя може да се опише като състояние на прекъсната емоционална връзка между майката и детето, която води след себе си множество нарушения в цялостното развитие на детето.

Теодора Панчева е дипломиран магистър психолог. Работила е в сферата на социалните услуги, както и като консултант, лектор и обучител на хора с редки болести. Има десетгодишна практика като консултант на кандидат-осиновители, осиновители и осиновени по всички проблеми, произтичащи от осиновяването.

Още по темата:

Нежеланият подарък

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност