Автор: Мария Пеева

Най-малкият ми син, Алекс, четвърти поред, се оказа „трудно“ детенце. Както татко му веднъж отбеляза:

- Много е несправедливо най-палавото дете да ти се роди, когато си на 40.

И е точно така. Отгледали сме три момчета преди Алекс и си мислим, че сме опитни родители, а изведнъж се сблъскваме със съвсем различни проблеми и общо-взето отново се налага да се учим в движение.

Когато види „трудните“ деца в чужди семейства, човек понякога си казва, че вината е на родителите. Или са прекалено строги, или са прекалено либерални, или не обръщат достатъчно внимание, или обръщат твърде много внимание. Но ето че не е така. Четири деца, възпитавани от едни и същи хора, с едни гени и все пак толкова различни. Теорията, че всичко е от възпитанието и семейната среда, че детето е тесто, което можеш да омесиш по своя воля, тотално става на пух и прах, когато погледнеш в невинните сини очи на ангелчето, което ти обяснява, че всъщност батко му е разтурил стаята и е изсипал всички играчки, книги и дори дрехите от гардероба на пода, за да си направи крепост.

Реших да споделя с вас моите наблюдения над „трудното ми дете“, с какви проблеми се сблъсквам, кои методи работят и кои са абсолютно неефективни.

Първото, което трябва да отбележа е, че трудното дете е изключително любознателно. Повечето бели, които прави, са всъщност плод на интереса му към света. То ще разглоби колелото си или някоя скъпа играчка, защото му е интересно как са направени. Ще пусне телефона ви в леген с вода, за да види дали плува. Ще надраска домашната работа на батко си или международния ви паспорт, защото иска да се научи да пише буквите като голям. За да канализирате по някакъв начин разрушителната му страст, постарайте се да има достатъчно безопасни вещи за разучаване и изследване под ръка и прибирайте старателно всичко, което не искате да намери. Стандартните играчки много бързо му омръзват, затова му давайте подръчни материали и вещи от домакинството. Не казвайте „не“ на всичко, което поиска, защото ще си го вземе сам зад гърба ви. Давайте му варианти. Ако иска да разглобява, дайте му нещо, което после лесно ще сглобите сами. Ако иска да реже, дайте му непотребни списания. Вместо да го ограничаваме, трябва да пренасочим вниманието му. Ако е свръхенергично, да го запишем на спорт. Ако е свръхкреативно – на изкуство или някой кръжок за млади техници или конструктори.

Ето и второто наблюдение от опита ми с Алекс - трудното дете много ви обича и често с белите, които прави, всъщност иска да ви зарадва. То ще боядиса новата ви бяла блуза с водни боички, защото знае, че обичате розово. Ще открадне градинските лампи на съседката, защото е решил да украси собствения ви двор. Ще възпали ухото на кучето, защото му се е сторило мръсно и се е опитал да го измие с вода. Повечето му пакости всъщност са водени от искрен стремеж да достави радост и затова реакцията ви го обижда повече отколкото предполагате. Забелязах, че когато се карам или крещя след пакост от този сорт, той заема защитна позиция. По-добре работи когато му обясня надълго и широко кои неща не са редни и как нараняват чувствата на другите. „Мама харесваше розово, но точно тази блузка искаше да е бяла, както ти обичаш синьо, но също така си харесваш новата жълта блузка.“ „Не може да взимаш неща от чуждия двор, защото те са си техни. Представи си, че съседите влязат в нашия двор и вземат новата ти количка. Няма ли да ти е мъчно?“ „Ето сега Чара я боли ушенце и ще трябва отново да я водим на лекар.“

И последно, но не по важност. „Трудното дете“ има собствено виждане за това как трябва да се случат нещата, които го касаят пряко – какво ще яде, дали ще спи на собственото си легло или при вас, дали ще отиде на детска градина или не, какво ще облече. Методите на заплаха тук са напълно неефективни. То се заинатява още повече и е много странно, да не кажа шокиращо, да чуеш от устата на 4-годишно човече: „Ще правя каквото си искам, защото това е моят живот“. Още повече, че ако се замислим реално, е точно така. Пробвайте вместо със заплахи, да му дадете избор. Този метод действа при нас. Пример – не иска да яде вечерята си, а направо десерта. Вместо да го заплашваме „Ако не си изядеш вечерята, няма десерт“, му кажете същото, но така че да прозвучи сякаш изборът е в негови ръце и той взима решението. „Нали знаеш, че десертът е част от вечерята? Значи имаш два варианта – вечеря с десерт или нищо. Ако човек е гладен, яде. Ако не е гладен – не яде. Ти сам реши дали си гладен.“ Наскоро водихме подобен разговор и за спането в отделна стая. „Големите момчета, които карат мотор, не спят при мама и татко. Ако смяташ, че си голямо момче, ще трябва да спиш отделно. Ако смяташ, че още си малко момченце, ще трябва да приберем мотора, докато пораснеш достатъчно. Ти сам избираш.“ Алекс сумтя, легна при нас за малко, отиде си в стаята, по някое време пак пристигна, повъртя се около нашето легло и накрая каза: „Избирам, че съм голям“, и излезе с гръм и трясък на вратата зад гърба си.

Няма да ви заблуждавам, че този и десетки подобни разговори се провеждат веднъж и после всичко е наред. Всеки ден историята се повтаря в най-различни ситуации, а пакостите стават все повече. Номерът е да не си изпускаме нервите, да не крещим, да не прибягваме до заплахи и обиди. С годините все повече си мисля, че най-ценното качество на един родител е търпението. Може би ще ви успокоя, ако ви кажа, че дори да ни липсва, то децата неминуемо ще го възпитат у нас.

Характерно за трудните деца е, че имат силен характер и воля, но това пък са техните най-ценни качества. Не е идеята да ги „пречупим“, а да ги научим да ги използват конструктивно. Любопитството, упоритостта, това, което наричаме своеволие, могат да са трамплин за големи успехи, макар че сега ни притесняват и ядосват. Детето си идва с характера, но родителят може и е длъжен да му помогне да развие този характер в положителна насока, а не да го мачка. Затова нека приемем „трудното дете“ като дар Божи, а не като наказание. Ние също ще научим много от него.

Изкушавам се да завърша с този цитат от „Емил от Льонеберя“ на Астрид Линдгрен:

В цяла Льонеберя и в цял Смоланд, и в цяла Швеция, и — кой знае — може би в целия свят, едва ли е имало хлапе, което да е направило повече пакости от Емил, онзи, който живееше в стопанството Катхулт в общината Льонеберя в Смоланд преди доста време. Как това момче успя да стане председател на общинския съвет, когато порасна, това може да се причисли към чудесата, но той наистина стана председател и най-свестният мъж в цяла Льонеберя. Ето че като пораснат, и най-проклетите дечурлига с течение на времето могат да станат съвсем добри — успокоително е като си го помисля. Вие не смятате ли така, а? Защото май и вие сте правили много пакости, доколкото разбирам? Я, не сте ли? Как можах така да се заблудя?!

Прочетете още за проблемите, които срещнахме, когато най-кроткото ми дете стана тийнейджър в Пубертетът - неизбежното зло. 

Може би ще са ви интересни и тези полезни фрази за успокояване на детето.

А ето тук ще намерите забавната история с появата на Алекс, чието индианско име е Телешка опашка.