logomamaninjashop

Бърборкото

Автор: Богомил Димитров

Бях малък, четири-пет годишен. Бърборех непрекъснато. Сигурно съм надувал главите на възрастните. Като се върнеха от работа, татко и мама бяха засипвани с разказите ми за деня и с всякакви въпроси. Бързаха да ми отговорят колко са уморени. Да съм излезел да си поиграя навън.

В нашата къща имаше три стаи, всяка с по едно семейство. В средната бяха баба и дядо. Най-често бях там, те ме понасяха по-дълго. По-големият ми брат бе мълчаливец с големи сини очи. Четеше от малък и бе много умен. Чудех му се като толкова чете, защо говори рядко. Язък му за четенето.

Една вечер дядо ми нещо не бе добре. Баба се тюхкаше около него, а аз се стараех да им е по-весело. По едно време дядо се изправи от леглото си. Извика ме да седна до него и каза:

- Слушай ме сега: Така, както си тръгнал, много скоро, думите ще ти се свършат. Всеки човек може да изговори една дума само строго определен брой пъти в живота си. Помисли добре!

Тази вечер заспах много трудно. Дядо сигурно бе прав! Брат ми хъркаше до мен безхаберно. Имаше основание, не си бе изтъркал думите. Беше ме яд на него, че не ме бе предупредил. На мама и татко–също. Добре, че милият дядо ми каза. Обещах си да компенсирам волнодумието си дотук.

Денят, в който пораснах

29643721 m

Дворът ни „оглуша“. На всяка игра само кимах и жестикулирах. Отказвах да говоря на когото и да е. Дядо се оправи от болестта. Баба започна все по-често да ме глези с разни вкусни неща–само за мен, тревожеше се защо така мълча. Седях с часове до батко, карах го да ми чете наглас. Започвах да по-мъдрявам. Мъдрите хора говорят малко, повече слушат – така бе казал една вечер вуйчо ми. Мама и татко свикнаха, когато ми казват „Лека нощ“, само да кимам. Татко приемаше това за нормално, но мама–не. Слагаше ми термометър и не разбираше защо нямам температура. Караше ме да го стискам още.

Мъчно ми бе за мен. Представях си как скоро – ща не ща, ще съм напълно ням. Другите ще си говорят свободно. А аз ще трябва да пестя думи. За някои може би имах повече запас. Чудех се кои са те. Не смеех да пробвам – резето можеше да щракне.

Един ден батко ми прочете в една книжка, че Човек живее до 100 години. Костенурката – до 300. Разтревожих се. Нов проблем. Когато той умре, кой ще ми чете?  Вечер заспиваше преди мен. Не го бе еня, че ще умре цели три години по-рано. Представих си се след смъртта му. В двора ни ще е останал само по-малкият ми братовчед – Мони. Преди навършването на 100-та ми годишнина ще ми дойде на гости. Колко ли ще му мъчно за мен! Ревнах наглас. Мама дотича до леглото ни. Накара ме да си призная веднага какво има. Казах й за свършека на думите ми. И че страдам за батко, който ще умре три години преди мен. Тя се разсмя. Сега трябвало веднага да заспя. Помислих си: "Щом тя се разсмя, значи не е чак толкова страшно!"

Спрях да рева и заспах с чувството, че големите все ще измислят нещо и за мен до утре. Рано сутринта мама и татко отидоха на работа. Дядо ме извика. Обясни ми, че се е пошегувал за свършека на думите ми. Той бе едър мъж, с големи мустаци. Обичах го и вярвах на всяка негова дума.

- Хайде сега, Милен, кажи онова стихотворение, ама само почакай да викна баба ти. 

Казах им го. Бях щастлив. Камък бе паднал от душата ми. Желанието ми да говоря набъбваше в мен. След около час те може би съжаляваха. Дворът придоби нормалния си фон. Братовчедите ми се зарадваха. Бях си възвърнал статута на душата на компанията. Компенсирах всичко недоизказано. Най-зле го прие татко.

Една вечер той ме извика и каза: 

- Седни и само слушай! Утре с майка ти ще имаме важни гости. Другарят Иванов, той е мой началник, главен счетоводител и другарката Иванова. От теб искам само да се държиш прилично и езикът ти да е зад зъбите, ясно ли е?

Зададох въпрос – как се държи езика зад зъбите – така ли?

Той ме шляпна и каза:

- Утре да не казваш на гостите нищо друго, освен: „Добър вечер”, „Казвам се Милен”, „ Лека нощ” – иначе ще те нашляпам така, че да ме помниш за цял живот! Няма да ме излагаш пред началника и другарката му!

Имах въпроси – какво е главен счетоводител и какво – началник. А те с децата си ли ще дойдат, за да си поиграем с тях и др. Но си затраях.

На следващата вечер, родителите ми се върнаха по-рано. Майка ми нареждаше вкусни неща по масата и ни казваше да не ги пипаме. Преоблече ни, среса ни, зализа ни. Всичко в нас блестеше от чистота. Татко отиде да купи ракия и когато се върна, само ме погледна строго и ми припомни:

- А ти внимавай в картинката! И езика - зад зъбите!

Превозните средства от моето детство

61228525 m

Точно в седем вечерта пристигнаха другарят Иванов и другарката Иванова. Този Иванов, според мен, би трябвало да е по-висок, по-широкоплещест и с по-яки мускули. Знаех, че и татко е счетоводител. А този – защо, като бе по-нисък, беше Главен счетоводител? А и след като мама изглеждаше като Катерина Валенте от нашумялия филм, а Иванова – като плъшок, с какво право онзи бе Главен? Освен това нямаха деца. Ако татко не ме сплашил така, сигурно щях да обявя веднага кой е Главен счетоводител и коя е Главната Жена тук.    

Големите започнаха с нещо като разговори – „Откъде купихте тази покривка - много е приемлива!”; „Днес времето цял ден се мръщи”; „Вие сложихте ли си зелето?” ; „Да Ви сипа ли още ракийка, другарю Иванов?“ 

Нищо смешно или поне малко интересно. Глупости на търкалета. 

Иванов най-после отвори главната си уста и каза на мама:

- Ама туршията Ви е много хубава! Как я правите?

Беше я правила баба, но татко направо се изцепи:

- Тя, моята другарка, е цар на туршиите, нали, Виолета? 

Това си бе опашата лъжа, но мама я подкрепи. Не посмях да извикам баба, за да даде на хората рецептата.

От опит знаех, че след няколко ракии, големите ще се отпуснат и ще стане по-интересно, но не би. 

Много мразех разговорът да не върви. А и след малко щяха да започнат да ядат. Тогава приказките ще станат още по-скучни: 

- Подайте ми сол, дъра-бъра – има ли черен пипер – а червен – може ли филийка  – разбира се и т.н.

Ужас! Някой трябваше да даде правилна насока на разговора, дотук не бе на ниво. Считах, че хората се отпускат само след някоя смешка, а там знаех, че бе „моят ресор“. Представях си как на другия ден, татко и Иванов се смеят в службата и си спомнят какви хубави смешки съм разказал и колко весело са си прекарали вечерта. Останалите им колеги ще им завиждат. Но нещата на масата определено не вървяха. Ако продължаваха така зорлем да си хортуват, какво ще излезе – че в нашата къща е скучно?

Беше време да взема нещата в свои ръце. Изкашлях се и изрекох бързо:

- А пък татко, сутринта, докато палеше печката, както се беше навел пред нея и се чу едно силно: Пръ-ъ-ъ-ццц! 

Очаквах бурен смях до сълзи.

Не знам защо настъпи тишина. Всички зачоплиха в чиниите си. Добавих нещо важно, което бях пропуснал, дано най-сетне се разсмеят: 

- Чак му се изду пижамата отзад! 

Дадох тон за смях. 

- Деца– какво да ги правиш!–каза Иванова. Иванов ме гледаше с интерес. 

Но никой не се смееше. 

Татко бе изчервен. Чудех му се, след като намекнах толкова ясно, че и в пръцкането бе по-силен от Иванов, защо не ме погледна поне малко благодарно. Мама гледаше в чинията си, сякаш я вижда за пръв път. Батко ме сръга. 

Според мен, смешката си я биваше. Но най-ме беше яд на батко.

Още от Богомил: Жена в колата

Последно променена в Четвъртък, 05 Септември 2019 10:12

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам