Сборникът с разкази „Да мечтаеш отвъд“ на Александър Ненов ще ви провокира да надскочите границите на възможното в съзнанието ви. Авторът използва кратката форма, за да разкаже 19 истории, всяка от които пренася читателя през различни измерения – на времето и пространството, на голямата любов, на метафизичното. Героите са обикновени хора, които живеят на Земята. Това обаче не им пречи да живеят необикновен живот, дори само в собственото си необятно въображение. Невъзможно е само това, което не е оживяло в съзнанието ни.

МЪГЛАТА

– Трябва да ти кажа нещо много важно, Андрю! – сепна се старецът изведнъж. Допреди минути бе лежал, загледан в една точка, напълно безмълвен. Само маската, поставена върху лицето му, периодично се замъгляваше, когато той вдишваше и издишваше свежия въздух, подаван от кислородните бутилки.

– Какво има, дядо? – попита го Андрю, загрижен да чуе последните думи на стареца. Не толкова защото очакваше да е нещо жизнено важно, колкото за да намали чувството си на вина, че и в последния момент не го е слушал какво говори. Това щеше да го измъчва още много време.

– Мъглата! Тя… няма да ми повярваш, но се опитай. Тя е жива. Жива е – Старецът стана изключително енергичен за човек, на когото оставаха часове живот.

– Дядо, добре ли си?

– Да. Не бълнувам и не халюцинирам. Слушай ме внимателно. Аз съм свободен от нея, но ти не си. Както и другите хора, които са жизнени и енергични. Мъглата е… ние нямаме думи за това. Представи си го като съзнание, което е навсякъде и никъде едновременно. Но какво може да направи една мъгла? Нищо. Всичко може да я победи – вятър, дъжд и каквото там се сетиш, което определя дали има, или няма мъгла. Това съзнание е решило да живее посредством нас – единствения разумен вид на тази планета. Ние дишаме това съзнание, само за две секунди то прониква в нашите умове и… започва да ни контролира. За да подсигури собствения си живот, ни оставя някаква свободна воля, но когато реши, ни кара да правим неща, от които то има нужда. Цялото замърсяване, заводите, бълването на фини прахови частици и всякакви други неща във въздуха е не защото нямаме избор или технологии, а защото така иска Мъглата. Те я подхранват, развиват, засилват. Ние сме нейни роби. Ние сме ѝ нужни, за да живее и тя никога няма да ни пусне. Но ти, Андрю… ти и твоето поколение можете да направите много. Разпространи тази информация. Има много от нея в интернет, но никой не ѝ вярва.

– Дядо, това е абсурдно. Това е една от онези безумни конспиративни теории, на които вярват хората от гетата, защото нямат собствен живот и имат желание да вярват на всякакви идеи, че някой друг е съсипал живота им. Не ми казвай, че вярваш на тези глупости.

– Глупости са, защото така те кара да мислиш Мъглата. Чуй ме. С чичо ти Доналд и още няколкостотин доброволци участвахме в правителствена организация под шапката на Министерство на отбраната. Ние изследвахме Мъглата, анализирахме я. Дори успяхме да намерим начин да комуникираме с нея, макар че комуникация е малко размито понятие в случая. Тя се е зародила някъде в много далечното минало. Имаше идеи, че ни е създала, за да може да има форма, която да ѝ предоставя начин да създава съоръжения, които да я подхранват. Разбира се, това са изкривяванията, които една информация получава, когато бъде пусната публично. Тя няма как да ни е създала. Според нас е попаднала на Земята, както и първите клетки – чрез астероид или комета. Колкото повече сме се развивали, толкова повече сме я подхранвали. Ефектът не се вижда преди хиляди години, защото тя не е знаела как да каже на древните какво да правят, за да стимулират растежа ѝ. Днес обаче… тя ни контролира, като ни кара да се чувстваме комфортно в автомобила си, бълващ сажди зад нас, кара ни да сме скептични към електромобилите, кара ни да изграждаме все по-големи фабрики и макар че уж се спазват всякакви предписания, в крайна сметка тези фабрики и продуктите им генерират все повече и повече фактори, подхранващи Мъглата.

– Но, дядо…

– Млъкни и ме слушай, Андрю! Не ми остава много и сега, когато съм пречистен от нея, благодарение на тази кислородна маска, мога да ти кажа всичко. А ти ще трябва да го разкажеш на всички, стига отново да не станеш жертва на Мъглата. Най-важното нещо, което трябва да знаеш е, че трябва да спреш да дишаш този въздух.

– И как предлагаш да стане това?

– Виждаш ли тази маска? Тя ме освободи само за няколко часа от Мъглата. Сега си спомням всичко, макар и да не помня как съм отпаднал от групата за противодействие, защото тя е изтрила спомените ми. Знам обаче едно - как да се свържеш с тази група. Трябва да вземеш една маска от болницата. Слагаш си я и отиваш директно в магазин, в който да си купиш противогаз. Те се намират трудно, но ако знаеш къде да търсиш, ще ги намериш. Търси магазин за хора, очакващи края на света. Там има такива неща, които на обикновения човек никога не биха потрябвали. Но на теб са ти нужни. Можеш да се справиш и с маските за колоездачи, но те не са толкова ефективни. Когато прочистиш мозъка си, ще мислиш разумно и… имаме сигнал. Центровете на големите градове се следят от наши агенти. Ако се разходиш там с противогаз, те ще те видят и ще те приберат на сигурно и чисто място.

– А защо аз никога не съм виждал хора с противогази по улиците, ако има такава организация? – попита Андрю недоверчиво.

Старецът се засмя с дрезгавия измъчен смях на умиращ човек, с който обаче показваше задоволство, че е запалил интереса у своя внук. В крайна сметка неговият живот беше пропилян, но може би идните поколения щяха да преборят тиранията на този по-висш интелект.

– Всичко, което виждаш, се контролира от мозъка ти. Ако ти видиш нещо, което Мъглата не иска, то мозъкът ти го модифицира така, че то не е там. Така дори и да се разминаваш с човек от съпротивата, то ти виждаш обикновен човек а противогазът или маската му се филтрират от мозъчните ти центрове... Знам, че не ми вярваш, но просто опитай. От теб се иска само да вземеш една маска като тази и… Старецът се изви на леглото, гърдите му се изпънаха напред, след което се отпуснаха и от тях се чу как последните кубични сантиметри въздух ги напускат завинаги....

*

Андрю вървеше по сякаш безкрайния коридор на болницата. Той беше очаквал, че тази вечер ще е последна за дядо му. Не очакваше обаче тя да протече така. В крайна сметка се радваше, че той си отиде бързо и безболезнено. А това, което му разказа… не му се вярваше, но пък бяха последните думи на дядо му. Можеше да се изтълкува и като негово последно желание. Той се спря, огледа се и като видя, че никой не му обръща внимание, влезе в една стая, в която лежаха двама пациенти, които също се фокусираха над собствените си мъки. Взе кислородна маска и бутилка, поставени на колелца, и се втурна към изхода. Вдишваше енергично, придържайки маската на лицето си. Или щяха да го арестуват, или да го сметнат за луд, но много скоро щеше да разбере. Много скоро… Излезе от портала на болницата и забърза напред. Наблизо имаше площад и малка градинка, през която почти денонощно минаваха хора. Още беше рано и младежът очакваше да види как хората се прибират забързани към вкъщи. Мъглата беше достатъчно гъста, за да не може да види на повече от 50 метра. Днес беше по-добре, но с настъпването на нощта нещата често ставаха нетърпими. Той се спря и се огледа, когато нещо в него потръпна. Той видя мъже и жени, разхождащи се с противогази. Бяха десетки и го правеха така, сякаш е нещо обичайно. Имаше дори такива с цветни маски, съобразени с цвета на косата или дрехите.

– Господине, добре ли сте? – към него се беше приближи непознат човек с работнически дрехи. Без маска или противогаз.

– Да, добре съм. Всичко е наред.

– Не изглеждате добре. Искате ли да ви помогна?

– Не, нямам нужда. Добре съм – полуизплашено извика Андрю и отстъпи назад.

– Ще ви помогна. Вие сте в опасност.

Непознатият мъж пристъпи към него и с рязко движение издърпа маркуча на маската, при което тя с камшично движение излетя от ръката на Андрю. Мъжът направи още една решителна крачка към Андрю, който инстинктивно отстъпи назад.

– Всичко е за ваше добро. Правим го заради вас.

– Кои сте вие? – изкрещя Анрю.

– Успокойте се. Всичко е наред. Поемете си въздух и ще се почувствате по-добре.

– Кой или кои сте вие? Какво искате от мен? – изкрещя Андрю с глас, който самият той не позна. Беше изплашен - от това, което научи от дядо си, от това, което видя, и от тази рязка намеса само секунди след като се бе почувствал свободен от Мъглата. Пулсът му бе ускорен и той трепереше, но не можеше да вземе решение. Огледа се. Видя отиващите си по домовете хора. Видя един непознат, вперил в него загрижен поглед, и държащ в ръцете си кислородна маска. Какво беше станало?

– Господине, добре ли сте? – попита го непознатият.

– Да, добре съм. Дядо ми почина тази нощ и… - той се огледа отново - явно не го преживявам толкова леко, колкото очаквах...

– Винаги е така. Макар и да очакваме смъртта, никога не сме готови за нея. Мога ли да ви помогна с нещо? Да ви закарам до вас?

– Не, благодаря – с колата съм. Благодаря ви за загрижеността. Лека вечер.

Андрю се обърна и се насочи към близкия паркинг. Какво се бе случило? Нима смъртта на дядо му толкова го бе разстроила, че не помни как е напуснал болницата? Явно му е прилошало и е изглеждал доста зле, за да дойде непознат човек да го спасява с кислородна маска. Но това все пак го зарадва. В това забързано време някакъв работник бе отделил от времето си, за да помогне на непознат с искрена загриженост. Той закрачи още по-бързо към колата с желанието да се прибере по-скоро. Чувстваше се добре, че беше до дядо си в последните му минути. Макар че той му говореше разни неща за войната и стари истории без смисъл, Андрю се чувстваше добре. Защото все пак старецът бе останал доволен, че е имал слушател в последните си мигове. Странно, че Андрю не помнеше конкретно какво бе казал той точно преди края си. Но сигурно е нормално, когато човек издъхва пред очите ти, да не се фокусираш над последните думи... Той се качи в колата си, отвори прозореца, запали и потегли бавно към вкъщи.

Мъглата се бе сгъстила.

За автора:

Александър Ненов е български интернет предприемач, автор на книгите „На 1 клик разстояние“, „Как да печелим от интернет?“ и „Интернет безопасност“, гост-лектор на различни семинари и обучения. Става известен още в зората на интернет, когато заедно с брат си, Асен Ненов, през 1999 година създават сайта Мошеник.bg. През 2001 г. заедно с Цветомир Георгиев създава сайта TeenProblem.net, който в продължение на 13 години остава лидер сред тийнейджърските медии в страната. През 2003 г. учредява Националното сдружение Алтер-Натива – неправителствена организация с приоритети в развитието на младежките таланти, образование, непрофесионални приложни изкуства, култура и промоция на здравето чрез спорт. През 2010 г. Александър Ненов организира кампанията „Якото четене“ за популяризиране на четенето сред младите. Кампанията, в която взимат участие Microsoft, Samsung, десетки издателства и стотици автори и техните произведения, е първата по рода си насочена към младежката аудитория.

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Забранете тази книга

Да изживееш този град