Според Барбара Колоросо – международно признат консултант по въпросите на възпитанието и образованието, тормозът между деца и юноши е изключително тревожно явление; реално насилие, което може да коства живот или дори животи, ако бъде подценено и пренебрегнато. Барбара Колоросо го разглежда като трагическа пиеса с непредвидим завършек и трима основни участници: насилник, жертва и наблюдател.

„Тормоз в училище. Насилникът, жертвата, наблюдателят“ е книга за родители и учители, която е може би най-пълният и важен труд за тормоза в училище и начините за неговата превенция. Тя е практическо ръководство за разпознаване на случаите на училищен тормоз и как да се подхожда към тях.

Когато открият, че детето им е жертва на тормоз, родителите често изпадат в шок, реагират емоционално и защитнически или търсят рационални обяснения за поведението на насилника. Така утежняват положението на детето си, задълбочават чувството му за вина и безизходица. Ето петте неща, които Колоросо съветва родителите да не правят, ако разберат, че детето им е жертва на тормоз.

1. Не омаловажавайте, не осмисляйте и не оправдавайте поведението на насилника.

Насилието наранява. Не, действията на насилника не са просто закачка, флирт или конфликт. Да, насилникът е имал намерението да нарани. Като омаловажавате или се опитвате да обясните поведението му рационално, вие непреднамерено казвате на детето си, че то е само в тази ситуация. Няма да му отнеме много време, за да реши, че ще е най-добре да страда мълчаливо.

2. Не бързайте да решавате проблема вместо детето.

Освен ако детето ви не е в сериозна психическа опасност, ако поемете контрол над ситуацията, ще му внушите, че е дори по-безпомощно, отколкото е мислило; ще съобщите на насилника, че детето ви наистина е уязвима мишена, и ще покажете на съучениците, че насилникът е бил прав: синът ви е „глезльо“, или по-лошо – „мамино детенце“. От друга страна, не можем да оставим на децата цялата отговорност за спиране на насилието. Можем да им дадем инструменти, за да се противопоставят на насилника, и е наша отговорност като възрастни да създадем среда, която не е благоприятна за насилие, и да се изправяме срещу него, когато го видим или чуем, че е имало такова. Това не е същото като да се намесим и да поемем контрола, с което ще направим мишената още по-безпомощна. Насилникът се е научил да насилва. Сега трябва да се научи как да не насилва и част от тези уроци трябва да бъдат проведени от възрастен. Тъй като по един или друг начин голяма част от наблюдателите също подкрепят насилника, е нужно да се промени системата. Всички деца, които изпълняват своите роли в сценария, ще имат нужда от помощ и напътствия, за да сменят сюжета на пиесата.

3. Не казвайте на детето си да избягва или да не обръща внимание на насилника.

Така неумишлено му казвате да продължи да бяга и да се крие, да продължи да се страхува от насилника. Насилниците могат „да подушат“ този страх. Детето ви ще започне да действа като все по-отслабваща мишена и така ще сигнализира на всички насилници в училище, че е открито за нападения. Хубаво е да се избягва насилника, за да се избегне непосредствена опасност, но това не е дългосрочно решение. Шестнайсетгодишно момче се оплакало на директора на гимназията, че група деца го тормозят с грозни религиозни подмятания и го блъскат в шкафчето, когато се опитва да влезе в час. Директорът му предложил да минава по другия коридор, и то не само за момента, докато проблемът бъде решен, а до края на срока. Отвратително е, когато проблемът се вмени на мишената, а не на насилниците. Трудно е да избягваш, а да не обръщаш внимание е почти невъзможно. В опит да избегне безжалостният тормоз и атаките е възможно детето ви да започне да възприема посланията на насилника: „Аз съм тъп, аз съм глупав, за нищо не ставам.“

4. Не казвайте на детето си да отвръща.

Наистина ли искате да научите детето си, че отговорът е в боя? Не е, а освен това вероятно насилникът е избрал сина ви, защото го е набелязал като по-слаб. След като детето ви изгуби, ще има още по-големи насилници, които да го чакат. Да се защитава – да. Да отстоява правата си – също. А по-честото отстояване на правата ще подтикне детето ви да използва главата и краката си – в този ред. „Това е кофти място. Трябва да се махна оттук.“ Бяга оттам не защото е страхливец, а защото е умен. Децата, които отстояват правата си пред насилника, е по-вероятно да успеят да му противодействат, отколкото децата, които в отговор се опитват да се бият.

5. Не се конфронтирайте сами с насилника или с родителите му.

Насилникът отнякъде се е научил да насилва и може да е точно от родителите. Те може да се окажат отбранително настроени, да не са склонни да сътрудничат и бързо да хвърлят вината върху мишената. Когато майката на една насилничка се изправила пред факта, че седемгодишната ѝ дъщеря убедила няколко съученички да наобиколят друго момиченце и да я наричат „кафява и грозна“, тя настояла, че дъщеря ѝ не би направила такова нещо, а дори и да го е сторила, сигурно другото дете си го е просело.

Ако е възможно, поискайте помощ от училищния съветник – нека поговори с вас и с детето ви, а после с насилника и с роди­телите му. (Повече за това в Тринайсета глава „Грижовни учили­ща, ангажирани общности.“)

Барбара Колоросо е автор на четири световни бестселъра и международно признат консултант по въпросите на възпитанието, образованието, училищната дисциплина и проблемите на насилието. Нейните удивително ефективни стратегии са разработени на база на обучението й по социология, социални науки и философия и почти 40-годишния й опит като учител, възпитател, инструктор, водещ на семинари, доброволец в Руанда и майка на три пораснали деца.

„Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят” излиза за първи път преди повече от десетилетие, вече има пет обновени и допълнени издания и се счита за една от най-авторитетните и полезни книги за превенция и интервенция при проблеми с насилието. У нас е издадена от СофтПрес. 

Препоръчваме ви още:

5 книги за диалог с тийнейджърите 
Ценности 
Защо е важно да отвръщаме на детската агресия с любов