Автор: Ина Зарева

Преди няколко години, в едно столично училище, шестокласници се бяха гаврили с първолаче. Случилото се бе отразено във всички медии. Хората коментираха разпалено - прехвърляха се отговорности, отправяха се обвинения, предлагаха се строги мерки и наказания. Сред коментарите имаше един, който пазя и до днес и цитирам дословно:

„През 1996 г. дъщеря ми се разболя от коварна болест - сарком на бедрото. След хиляди мъки бе оперирана в Германия, като беше протезирано бедрото с тазобедрената става. Удоволствието ми струваше много. Тогава детето беше в 1 клас. Една година след това тя бе отново в 1 клас, защото пропусна годината. Куцаше силно - половината й краче беше от метал. Тогава се появиха лайненцата - всеки ден тормоз и бездействие от страна на всички. Дойде моментът, в който я спънаха и протезата се счупи - всичко отиде по дяволите - пари вече нямах, съдействие от никого, детето остана... с един крак... Просто пребих говедото, заедно с баща му... Дадоха ми 7 години. Излежах ги. Сега детето е все още в инвалиден стол и е дете на престъпник.”

То започва от пясъчника.

Николай удря Мишо, за да му вземе играчката. Мишо удря Николай, за да си я вземе обратно.

В яслата, лелята удря Мишо, защото се е изцапал. Майка му го шляпва вкъщи, защото се е разплакал. Баща му удря по масата. Мишо отива и удря котката.

Мишо расте с убеждението, че всичко може да получи с удряне – хубавата раница, модерните маратонки, вкусния сандвич.

Бащата на Мишо вдига рамене пред учителката и отсича, че детето му се е отбранявало. Те първи започнали. Мишо ликува – баща му го защитава, значи и се гордее с него.

Силните момчета не хленчат. Те атакуват. Той трябва да е силен поне колкото баща си.

Удря.

Всеки ден.

За нещо.

Вечер му се иска някой да гушне и него, така както вижда да утешават жертвите му – приятелите им, учителите, родителите. „Силните момчета нямат нужда от лиготии”, чува да казва баща му. Майка му е още на работа. Мишо се свива на топка в леглото и му е много, много студено.

Колкото по-студено му е вечер, толкова по-силен е на другия ден. Не му трябват страхливци, които да го отбягват. Не му трябва и класната, с нейната вечна загриженост – „Кажи ми, Мишо, какво се случва? Разкажи ми, ще ти помогна.”

Е как ще му помогне тая, „дето цялата й заплатата е колкото кецовете ти“ – думите на бащата кънтят в съзнанието му – „телефонът й е като на баба ти, а тя ще ти преподава света. Да не й обръщаш внимание – ако ти се кара, да се разправя с мен. Завижда и те набеждава за всичко. Що не се оплаква от другите – щото са смотльовци, овце някакви. Умните деца са буйни и се отстояват!“ – продължаваше родителят.

Искаше да накаже учителката си за това й лицемерие – излъга, че й пука за него, а всъщност е искала да го направи лузър като останалите.

След часовете се сби с Николай. Удряше го разярено, а учителката се опитваше с все сили да го изтръгне от боя. Прибра се с подута буза:

- Николай ме нападна, а госпожата удари мен – излъга баща си.

След минути бяха в учителската стая, баща му размахваше пистолета си и крещеше на всички, бутна класната в стената. Мишо гледаше как и най-строгите му учители са вцепенени и отново ликуваше – „Така им се пада!“

Класната му напусна. Него го изключиха.

„Тя е виновна. С нейната вечна загриженост. Да ме беше оставила на спокойствие и двамата щяхме да сме в училище” – мислеше си, докато вървеше безцелно. Яростта го изгаряше. Нямаше я вече властта, с която да сплаши по-малките и да си го изкара на някого. Докато обикаляше улиците, попадна на агитка на противниковия отбор – само как ги мрази тези лузъри! В джоба си напипа подаръка от баща му – сгъваем нож от дамаска стомана. Разтвори го и го стисна здраво в ръката си. Сам е. Могат да му скочат. Едно от момчетата го бутна леко, докато се разминаваха. Мишо извади ножа си и удари. После удари отново. И после пак.

То започва от пясъчника, но не свършва в пясъка.

То се просмуква, изтича, разпростира като радиация. Някои увреди са мигновени, други се проявяват във времето, носят се из поколенията, дебнат из гените.

То е лесно, достъпно, примамливо, обещаващо, съблазнително.

То отваря врати и затваря съвести.

То намира оправдания и се крие зад големи цели.

То е глад, който няма засищане.

То е власт във властта.

То е болест, която поразява всички органи.

То е зараза, която се разпростира навсякъде.

То превръща нормалните хора в насилници, а насилниците в убийци.

То прави от децата инвалиди, а от бащите - престъпници.

То е усещането за безнаказаност.