Днес срещнах чудесни хора. Хора, които вярват в каузите си, които разказват за тях завладяващо и откровено, които не се притесняват да разкрият мечтите, дори и несбъднатите. Форум "Ключ", благодаря ви. А публиката беше невероятна – пълна зала с хора на всякаква възраст (най-вече млади), активна и заинтересувана, хора, които са убедени, че светът може да стане по-добър и ключът за промяната е в тях.

Всички лекции бяха смислени и интересни, и скоро ще можете да ги видите в интернет, но искам да споделя с вас две от тях. Едната, защото ме предизвика, а другата, защото ме просълзи. Започвам с първата – на Константин Вълков, програмният директор на „Дарик Радио“.

Константин беше избрал за тема на презентацията си късмета. Ето какво сподели с нас.

„Мона Лиза“ несъмнено е най-известната картина в света. Интересен е обаче фактът, че преди 21 август 1911 година, тя далеч не се е радвала на такава популярност. Била е само една от 250 000 творби на изкуството в „Лувъра“, изложена между много други шедьоври в салон с ренесансови картини. В първия пътеводител на Париж от 1878 г. на Бедекер има само две думи за „Мона Лиза“. Какво се случва обаче?

21 август 1911 година е почивен ден за „Лувъра“, най-голямата сграда в света по онова време, в която 150 охранители пазят 250 000 творби. На този ден трима крадци, Винченцо Перуджа и братята Ланчелоти, облечени като ремонтни работници, отмъкват „Мона Лиза“. Избрали са я, не само защото е на Леонардо, а и защото е сравнително малка и може да се навие и скрие под шлифера. Представете си колко незабележителна е била картината, след като липсата й бива открита чак след 26 часа! Новината се превръща в сензация заради наглостта на крадците и на 23 август 1911 г. кражбата е вече във всички френски вестници, а после и по света. Снимка на картината се разпространява навсякъде, разлепват плакати с „Търси се“, в салона идват туристи, специално за да видят празната стена, пише се сатира, стихотворения и кабаретни песни за откраднатата „Мона Лиза“.

Арт-дилърът, с когото Перуджа е договорил да размени откраднатата картина срещу наркотици и оръжие, се стряска от неочакваната популярност и предава бандата на полицията. След връщането на картината 100 000 души се тълпят на опашки пред „Лувъра“ само за да я видят. Така „Мона Лиза“ става известна по цял свят, а според мнозина тази слава се дължи на чист късмет.

Лекторът ни даде още един подобен пример с Ал Пачино, който от неизвестен актьор става световно популярен с ролята си в „Кръстника“. Уорън Бийти бил предвиден за тази роля, но Копола толкова настоявал, че иска млад и неизвестен актьор, че бил готов да си тръгне от снимките. Пачино сам казва, че е жертва на късмета.

Още едно интересно сравнение – дете, родено в Конго на една дата с дете, родено в САЩ. Чист късмет е къде ще се родиш, но детето родено в САЩ има 100 процента вероятност след 35 години да има 93 пъти по-висок доход от детето, родено в Конго.

Имаше и още примери, които можете да видите във видеото от форума. Лекцията на Константин ме накара да се замисля за късмета, без който не можем. Но който сам по себе си е крайно недостатъчен, поне според мен. Защото има и много други актьори освен Пачино, които правят един велик филм и после потъват в неизвестност. Изобщо птичето на късмета каца на много рамене, но не всички са достатъчно силни да го изнесат до успех. Надявам се Константин Вълков да посвети следващата си лекция на другите качества освен късмета, които са нужни за успеха.

Стигнах и до лекцията, която ме просълзи. Изнесе я един симпатичен младеж,  за когото вероятно сте чували. Наско Атанасов, тенисист, актьор и истински пожар от енергия и вдъхновение. Честно ви казвам, щастлива съм, че има такива млади хора. На фона на всеобщата инертност, безразличие, материалност, липса на ценности и идеали – в световен мащаб, не става дума само за България, такива пламъчета са жизненоважни, за да палят фитила на всички ни. Наско ни разказа за несбъднатите мечти. Всички ние имаме такива, особено тези, които сме поживели повечко, а които не са – със сигурност ще имат. Но според Наско, те никак не са страшни, а напротив – без тях не може. Той разказа историята си, млад тенисист, който заминава да учи в САЩ с пълна стипендия и мечтата да стане шампион. Работи за нея упорито и се влага на 100 процента, с малки, но упорити стъпки доближава целта. Минава на специална диета, за да е в отлична форма. Не се връща при семейството си в България, за да може да тренира часове наред. И дни преди финала една болезнена травма му показва, че и най-големите мечти на мишките и хората остават често неосъществени. Всичките му усилия отиват на вятъра. Дали?

Докато се бори за голямата си мечта, Наско учи театрално изкуство. Играе дребни роли, когато изведнъж за дипломната работа неговият професор и ментор му възлага… мечтата на всеки актьор – ролята на Хамлет. Пред разочарования тенисист се очертава тежък път, защото вместо да чете, до този момент е тренирал. Но всичко, което е преживял дотогава, целият опит, който е натрупал, умението да се мобилизира, да се фокусира върху целта се оказват безценни. Не му е проблем да ходи на лекции, да работи и репетира, и да чете Шекспир по 6 часа на ден. Всичко това би било невъзможно, ако не беше несбъдната му мечта. Благодарение на нея, той се е научил да се бори, да издържа на напрежението и да не се предава.

Не е толкова важно дали ще сбъднеш мечтата си. Пътят до там и уроците, които научаваш, са съществените. Защото изграждат характера и осмислят живота.

Благодарение на този опит Наско успява да сбъдне и една прекрасна мечта – проектът му „Отключи сцената“, който възражда театъра в малкото българско селце Татарево. Може да видите този страхотен филм за каузата му в края на статията, а ние специално ще го поканим да ни гостува, защото е изключителен и вдъхновяващ човек.

Повече за форум „Ключ“ можете да видите на сайта им.

На снимките виждате Наско и Косьо, двамата лектори, за които ви разказах. Скоро ще ви представя и Светлана Михайлова, чиято презентация беше фокусирана върху образованието. Ще поканим и нея да ни гостува и да сподели с нас мнението си по един много важен въпрос, как се развива балансирано национално самосъзнание - далеч от крайния патриотизъм, но и от чувството за малоценност.

Автор Мария Пеева