logomamaninjashop

Живот

Автор: Валентина Толина

Имаше време, когато мислех, че щастието е даденост. Може да расте, да, но само в някои конкретни моменти. Да намалява, надали. Мислех, че имам всичко и това е достатъчно. Живеех си на свой собствен облак и никога не си давах сметка, че може всичко да се преобърне в един единствен момент. Момент, който няма да остави небелязан нито един аспект от бъдещето ми. Може някога да забравя денят на сватбата ни, раждането на детето ни, но смъртта ѝ, никога!

Катя беше моята сродна душа. Нали, често сте го чували и надали някога сте вярвали наистина в тези думи. Аз също не бях, докато не я срещнах. Беше много студена януарска вечер, на рождения ми ден. Бях се родил преди двадесет и шест години и в тази вечер отново. Тя дойде като компания на своя приятелка. Беше с поруменели от студа бузи, рошава и мокра от снега коса, трепереше, но от очите ѝ излизаха пламъци. Големи, буйни пламъци, които изгориха из основи цялата ми самоувереност и самочувствие. Чак малко преди да се разотидат всички, събрах смелост да я заговоря. А тя! Tя все едно цял живот ме е познавала. От устата ѝ излизаха думи като пеперуди, кацаха нейде из пространството и оставаха да си тежат там, разпръсквайки аромат на нежност и сияние. Почти нищо не помня от онази вечер. Бях буквално хипнотизиран и рано сутринта, когато я изпратих до таксито, казах на брат ми, че аз ще се оженя за нея. Разбира се, той ме сметна за абсолютно хахо, но аз знаех, че няма да допусна тази среща да е всичко, което ще имам от нея.

Последваха няколко месеца срещи, любов, знаете ги тези неща. В една ранна юлска утрин, на нейния рожден ден, аз ѝ подарих пръстен. Забравих подходящите думи и просто изтърсих „ Ще се оженим“. Тя се засмя гръмко, после започна да плаче, а накрая ме прегърна и отвърна „Да, ще се оженим“. Не ни отне повече от месец подготовката, която така или иначе включваше само запазване на дата и купуване на дрехи. В денят присъствахме ние двамата, брат ми и най-добрата ѝ приятелка, които ни бяха кумове и родителите ни. Не смятах, че е възможно да бъде по-красива от преди, но в този ден се добави едно ново, сладко усещане в цялостния ѝ образ. Засия още по-ярко и убиваше всяка наченка на тъмно в душата ми. Боже, боготворях я! Сигурно отстрани е била просто едно слабо момиче с къса до раменете тъмна коса и лунички по носа и бузите. За мен…за мен не беше така. Превърнах се в истински мъж. От онези, които бързат да се приберат след работа, но не, защото са уморени, а защото знаят кой ги чака вкъщи. И един ден тя ми каза, че е бременна! Ето тук ме свари леко неподготвен. Не бяхме никога обсъждали идеята за деца. Ясно беше, че някога ще имаме, но не бях мислил кога ще се случи това. Трябваха ми няколко дни да осъзная всичко, но един ден тя ме нарече „тати“ и краката ми се подкосиха. Представих си малко момиченце с едва няколко зъба, тъмна коса и лунички, което се люлее в скута ми и ме нарича тати. Тогава се разплаках, прегърнах я и очакването на този ден започна.

Всичко беше прекрасно. Бебето се развиваше чудесно, Катя засия още повече, накрая ѝ тежеше и честичко сядаше да си почине, нежно галеше корема си и пееше детска приспивна песничка за малко бяло коте, което се правило на болно и лягало на дивана да се топли под юргана. Денят дойде, тичах като ненормален да взема багажа, да я настаня в колата и да стигнем навреме, а накрая докторите ми се смяха, защото смятах, че ще роди в колата, а десет часа по-късно, още нямаше бебе. В един момент излезе един доктор. Гледаше свъсено и си личеше, че ще казва нещо лошо. Катя я нямаше! Получила кръвоизлив в мозъка и край. Толкова. Моето Катенце! Прекрасното ми момиче, което осмисляше всеки миг на тъпото ми и напълно безсмислено съществуване. Катя, която ми беше абсолютен пристан, където и каквото да се случи покрай мен. Момичето, което прегръщаше тъй силно и се усмихваше тъй жарко, че сега сякаш някой скри слънцето и ми се закле, че повече няма да го пусне да се качи на небосвода. Докторът ме попита дали искам да видя бебето, а аз бях забравил за нея. Разбира се, бебето! Катя искаше да я кръстим Ана, на баба и, която е обичала толкова много. Аничка беше три килограмово червено и сбръчкано човече, което в рамките на няколко дни се превърна в прекрасно ококорено и начумерено бебе. Очите ѝ ме поразяваха. Сякаш ме питаха всичко само с един поглед и пак с него даваха по-смислен отговор на тези въпроси, отколкото аз бих могъл да дам през целия си живот.

Катя си я прибрах първа. Разписах документите за донорство и помолих да ми спестят повече информация. Не бях съгласен, но Катя така искаше. На следващия ден си я изпратих. Няколко буци пръст и всичко онова, което имах беше заринато на два метра дълбоко под земята. Истината е, че не помнех нищо от преди нея. Сигурно, ако бях доктор или психиатър, щях да дам някакво логично обяснение за този сигурно не нов вид амнезия, но за сега си оставаше просто нежелание да помня нещо друго освен нея. Бях в абсолютен ступор. Не плаках. Нямах сили дори за това. Нямах и желание да се махна от там. Исках просто някой да дойде и да ме пренесе директно вкъщи, където да легна в леглото ни и да не се събудя повече. Само че имах причина да живея.

На следващия ден си прибрах и Аничка от родилното. Светкавици от фотоапарати, музика, потно и ухилено множество, което се буташе и създаваше суматоха. Не за нас. Ние двамата минахме тихомълком. Качихме се в колата и се прибрахме. В този момент осъзнах нещо страшно. Присъствах на купуването на всяка мъничка дрешка, на всяко чорапче, шише, на легълцето, на количката, на всичко! И нямах ни най-малка идея как се ползват всички тези неща. На теория ми беше ясно. Памперси, мляко, оригване. Практиката излезе съвсем друго нещо. Оказа се, че имало два вида спирт за пъпчето, прахчета също, сигурно двайсет вида капки за колики и нито едни ефективни. Нощите ми минаваха в непрекъснато разнасяне на малкото човече, а тя си плачеше ли, плачеше. През деня гледах да наваксам, като четях всичко възможно, което намерих в близката книжарница. Почти на всяка страница ме хващаше една невидима ръка за гърлото. Всички книги бяха за майчинството и се обясняваше какво да направи майката, как да гушне детето, как да го закърми, как да следва майчинския си инстинкт. Какво да прави таткото, никъде не пишеше. Представих си другите семейства. Майката прави всичко сама, а бащата се прибира и ляга да спи. И как да е иначе, като дори в книгите така го описват сякаш е някакъв неписан закон. Сигурен бях, че аз нямаше да съм такъв.

Сега, вече три месеца след раждането на Аничка, смея да твърдя, че се научих на много неща. Мога да различавам колики от глад, мога да промивам хъркащо носле, знам какво се дава при разтройство, при запек също. Научих се да я успокоявам, да я люшкам. Научих се! Само как да живея без нея не можах.

Днес времето е много приятно. След два дни дъжд, слънцето се показа, температурите се покачиха поне с пет-шест градуса и смятам да изкараме целия ден в парка. Взимам си кафе и тръгваме по южната алея. Предпочитам по-пустите места, защото ми дойде до гуша да чувам учудените шушукания на непознатите какъв прекрасен баща съм, че съм взел бебето, за да може жена ми да си почине. Истината е, че вървя в абсолютна безтегловност. Просто живея за малката. Може да се каже, че тя ми вдъхна нови сили, но същият човек определено не съм. Всички познати го виждат, затова страня от тях. Виждам се често само с родителите ни и брат ми. Аничка е будна и ококорено наблюдава дърветата над главата си. Жадно попива всяко едно листо, пътя на вятъра, всяко птиче, което прелита. Телефонът ми. Един и същ непознат номер от няколко дни не спира да ми звъни. Не вдигах до сега, защото няма кой да ме търси, но това вече ме дразни.

– Ало. Кой търсите? – казвам троснато и се моля да е просто телефонна грешка.

– Ало? Здравейте, търся Тихомир – момиче. Млада е, може би още тийнейджърка.

– Аз съм, казвайте по-бързо.

– Ами аз, може ли да се видим? Темата е деликатна и така по телефона…. – личи си, че е притеснена. И така трябва. Аз съм на близо тридесет години. В някои общности можех да съм и баща с тази разлика в годините.

– Ама как така ще се виждаме? Кажете за какво става дума.

– Добре. Аз получих сърцето на жена ви! – тук се спрях, ококорих се и съм сигурен, че тя продължи да говори, но аз бях абсолютно неспособен да я чуя. Стараех се да не мисля за донорството. Достатъчно трудно ми беше, че я загубих, а да мисля за това как я режат и вадят органи… Ако тя изрично не ми беше казала, че ако някой ден се наложи, иска да ги дари, аз нямаше да се съглася.

– Чакайте малко. Защо ми звъните? – първо мислех да и се развикам, но нямам сили за такива неща.

– Исках да ви благодаря. Исках да ви видя, да усетя това, което тя е усещала преди. Има и още нещо. Едни усещания. Може ли да се видим? По телефона трудно се говорят тези работи. Нищо не искам от вас, а ако ви е страх, аз съм на четиринадесет, все още зависима от един куп лекарства и задъхваща се при стрес и физическа активност, така че надали ще ви нападна.

Не знам кога, но се съгласих и си уговорихме среща за следващия ден. Цяла вечер не спах. Нямах време да мисля за странното момиче, защото Ани имаше жестоки колики. Плака много. Боля я, присвиваше се, по някое време направо се дереше. Заспа чак на съмване, но изключително неспокойно. Час преди срещата, двамата се оправихме, приготвих млякото за в парка, взех няколко допълнителни играчки и с надеждата, че поне навън ще поспи, тръгнахме натам. Срещнахме се. Тя е малка, с къдрава руса коса, огромни сини очи и заразителна, но уморена усмивка. Разказа ми за целия си път до трансплантацията и как е хванала буквално последния влак. Слушах я и се чудех какво правя тук. Какво правя с това момиче? Такъв вид среща би трябвало да ми даде някаква утеха, но аз просто стоя в парка, бутам бебешка количка и си говоря с едно дете за болести.

– Чакай малко, ти каза, че има и още нещо. За какво говореше? – сетих се аз.

– Ами, не знам как да го обясня. Близките ми ме смятат за луда. Майка ми даже ме замъкна при психолог. Това е едно усещане. Сякаш не ми стига въздухът. Сякаш съм забравила нещо. Една тревожност усещам, почти непрестанна. Понякога сърцето ми ще изскочи. Звучи нормално за само три месеца след операцията, но в книгите не се описват такъв вид странични ефекти. Психологът смята, че всичко е подсъзнателно и просто имам нужда от среща с вас, за да се отърва от чувството за вина.

– Вина? Каква вина? Какво си направила?

– Взех сърцето на жена ви. – казва тя с наведен поглед. Каква вина е това? Как може да се чувстваш така, когато от това е зависел животът ти? Да не говорим, че докторите решават кой отговаря на условията, за да получи съответния орган. И тя ми разказа всичко онова, което се въртеше в главата ѝ . Да си призная, имаше много истина в думите ѝ. Това момиче е само на четиринадесет, а е видяло повече от мен, но по-малко то връстниците си. Игрите до късно на улицата, скачането в калните локви, звъненето по всички звънци на входа, срещите с момчета, всичко ѝ е било отнето заради болест. И сега тя започва нов живот. Ще има време да навакса всичко онова, което е мислела за безвъзвратно загубено. Да си кажа честно, това ме радва. Да, това не връща Катя, но придава някакъв макар минимален и далечен лично за мен смисъл на смъртта ѝ.

Изкарахме почти целия ден в парка заедно. Купих ѝ сладолед, смяхме се, макар и леко сподавено от неизказана мъка. Малко преди да се разделим с момичето, малката заплака. Страшно силно! Хората започват да се обръщат след нас. Мъча се да направя млякото, но разливам вода навсякъде. Ана продължава да реве и то още по-гръмко. Ще я взема в ръце, първо да я успокоя. Има цял час до следващото хранене и не мога да разбера дали е гладна или е нова порция колики. Ана не спира, дори се разстройва още повече. А сега и телефонът ми звъни. Разливам вода навсякъде другаде, но не и в шишето.

– Искаш ли да я взема, за да и направиш млякото? Ще седна, за да си спокоен, че няма да я изпусна.

В нормална ситуация бих отказал. Тя е малка и не знам дали въобще може да държи бебе. Но в момента нищо нормално не се случва покрай мен и аз просто и я подавам в скута. Наливам вода в шишето, добавям млякото и започвам да го друсам, за да се разтвори добре. Ана гледа втренчено русокосото момиче с големите сини очи. Спира да плаче, но хлипа. Момичето бавно я прегръща и долепя главата и до гърдите си.

– Ела тук, миличка. Ела и чуй какво има да ти казва мама. Чуй това, което ти е говорила със сърцето си през целия ти престой в корема ѝ.

Онова, което се случи не би могло да бъде описано тъй искрено и чисто, както се рисува пред очите ми. Ана свежда глава, долепя я до гърдите на момичето, усмихва се за пръв път, като разкрива една малка сладка тръпчинка и затваря очички. За няма и минута се унася в здрав и спокоен сън. Този път аз съм този, който плаче. Това момиче само с една прегръдка даде на дъщеря ми онова, което ѝ беше отнето още с първата глътка въздух. Онова, което аз се мъча от три месеца да ѝ дам. Онова, което никой друг освен майка ѝ не може да ѝ даде! Това малко създание е искало просто да усети това, което е усещало девет месеца. Бях ѝ пускал звуци, които имитират тези от утробата, бял шум, биещо сърце дори, но онзи ритъм, който е следвало сърцето на майка ѝ, явно е бил различен. Аничка, моята малка Аничка си спомни какво е на топло при мама и само в един миг пое всичко, което ѝ беше поднесено – топлина и любов. Катя, тя беше отново тук. Какъв глупак съм бил да мисля, че е изчезнала. Да, никога нямаше да мога да я прегърна, да я целуна, да погаля румените ѝ бузи, но имам едно малко умалено нейно копие, което има нужда поне от баща си. А сега има и частица от майка си. Момичето се разплака, въздъхна тежко и каза:

– Спря. Тази тревожност, това треперене спря. Явно и трите сме имали нужда точно от това. Спинкай, мила моя, спинкай.

После се облегна, целуна я по челото и запя нещо толкова познато.

– На дивана, под юргана

коте бяло се е свряло.

Хърка, мърка недоволно,

прави се на болно.

Минаха дванайсет години. С русокосото момиче и родителите ѝ станахме приятели. Гостувахме си редовно, видях я на бала ѝ, после и на дипломирането ѝ, превърна се в много важна част от семейството ни. Не скрих нищо от Ана, но още преди да разбира какво точно ѝ казвам, тя вече беше свикнала да търси прегръдките на момичето. Прие я като своя сестра и всяка вечер се чуваха преди лягане. А аз? Аз заобичах отново, но никога не се ожених повторно. Онова, което обещах пред Господ, нямах намерение да руша. Толкова дълбоко в сърцето ми можеше да стигне само една жена. Цял живот не ми стигна да я прежаля, но ѝ бях безкрайно благодарен, че ми остави една малка частица от себе си. Едно малко съкровище, което да ми показва, че тя е още тук, че ме гледа, подкрепя ме и се радва колко красива, всеотдайна и упорита расте дъщеря ни. Когато Ана стана на годинка, аз официално подписах разрешение за трансплантация, ако някой ден се случи нещо с мен. И както в онази мразовита януарска среща, аз си обещах, че няма да позволя само запознанството ни да ми остане като спомен от нея, така сега имах две момичета, които всяка по собствен начин ми напомнят, че аз съм жив, обичал съм и съм бил обичан силно, искрено, пламенно! И слънцето отново се качи на небосвода и засия, ако не по-силно, то поне толкова ярко, колкото, когато Катя беше с мен!

Последно променена в Петък, 12 Ноември 2021 09:04
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Вълнени чорапи

Вълнени чорапи

26 Ное, 2021 Истории

Навръх Коледа

Навръх Коледа

24 Ное, 2021 Приказки

Живот

Живот

12 Ное, 2021 Истории

Омразата

Омразата

09 Ное, 2021 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам