Автор: Весела Мицева

Днес моето момченце, скоро стана на 6 годинки, искаше да напишем и изтеглим късмети на вечеря. Той измисли всички късмети, прекрасни пожелания. Но един от късметите много ме докосна: “Каквото обичаш, обичай го! “ Толкова просто, толкова истинско, даже философски ми прозвуча.

Накара ме да се замисля… Ами така е – Каквото обичаш, обичай го! Елементарна рецепта за щастие! Просто трябва да се обичаме, себе си, любимите хора, семейството си, приятелите, хобитата.

Ние - възрастните все забравяме за това да обичаме. Все бързаме, все нямаме време, все учим децата си на хубаво и добро и дори не ги чуваме.., или работим и изкарваме пари, пак уж за добро. И дори времето със семейството все е свързано с домашни задължения или, бързане за някъде – работа, градина, среща, дори разходка. Все тичаме. И забравяме да обичаме. Не, не, че не обичаме, а просто някак си забравяме, забравяме да си покажем обичта един към друг. Например да останем един ден просто ей така, цял ден да играем с децата си или да прекараш време с половинката си, да го изслушаш, да го чуеш, защото дори и много често сякаш не се чуваме. Говорим си, а не се чуваме. Заедно сме, а не разбираме.

Обичаме се, а забравяме. Забравяме да се забавляваме, страхуваме се, все повече се стеснява кръгът от приятели, все повече намаляват хобитата. И имаме оправдания, разбира се, много сме натоварени, работим, отглеждаме дете, грижим се за дом и т.н. Но времето лети. Понякога хората, които обичаме си отиват и боли.. Понякога забравяме да правим нещата, които ни харесват, даже забравяме кои сме. И тук се сещам за Малкия принц, и погледа му към скучния и сив свят на възрастните, без въображение. А вие сетихте ли се за неговата рисунка, че е боа, глътнала слон?

Тишина

Като дете пишех стихчета. Простички, невинни, истински. За обичта, за красотата, ей такива елементарни неща. И то все като седна да уча по история. Голям зор беше тази история. Сядам да науча урока и хоп стихотворение. Цяла стихосбирка имах. А като пораснах голяма си имах една мечта, да напиша книга. Е, не съм написала и сега се сетих за тази ми мечта, все още не е угаснала напълно. А когато моето момче беше бебе, дори измислих история за детска книжка и толкова си бях повярвала, че може да я напиша. Че това ще бъде първата ми книжка с приказни герои, вдъхновени от моето дете. Е, не я написах. Пак живота и ежедневието ме грабна и пак оправдания. Забравяме мечтите си, изгубваме се по пътя.

Но поводът да напиша всичко това, този текст или есе, или каквото и да е, е хубав. Тези мънички думи от моето мъничко дете, толкова ме докоснаха, че ме накараха да напиша тези си мисли и излияния на телефона, през нощта. Събудих се, ето ме, тук съм! Обичам, живея, имам глас, имам мечти, и страхове, и всичко!

Нека вместо постоянно да учим нашите деца на добро, на правилно, на навици, на старание, на поведение, нека за малко се спрем! Нека почерпим мъдрост и истина от тях! Нека просто ги обичаме, те така ще станат добри хора! Животът е прост, щастието е в елементарните и дребни неща, нека ги чуем, нека отворим умовете и сърцата си! Щастието не е сложно, не е в материалните неща, то е просто, то е в нас! Все го търсим, а го имаме! Каквото обичаш – обичай го!

Може да харесате също:

Време за обичане