Автор: Станислава Славова-Петкова

Госпожата по философия беше от старите дракони. Не, тя съвсем не беше стара, беше си съвсем добре. Намираше се в онази златна възраст, когато вече е изиграла главната роля в сънищата на учениците си от мъжки пол, но все още е далеч от другата, в която би могла да стане обект на подигравки заради фъфлене и забравяне. Всъщност никой не смееше да се подиграва с нея (всички предполагаха, че дори и директорът малко го е страх от леко пискливия ѝ глас). Тя беше ерудиран, начетен, интелигентен, космополитен човек, въобще от онзи тип хора, с които като се заприказваш и те хваща срам, че си чел и пътувал толкова малко.

Този срам в началото стъписваше учениците, особено след като единственият им пример до сега са били родителите или интернет. Постепенно обаче любопитството надделяваше и крадешком започваха да бодат мрежата с имена на места, личности, събития, книги, за които госпожата ей така, между другото, беше споменала. Така, в резултат на разказ за необуздания личен живот и свързаните с него пикантни подробности на един автор (английски класик), бяха прочетени десетина негови книги, които се предаваха от ръка на ръка в междучасията, а по-късно да се изгледат и няколко филма, правени по негови произведения.

Всичко това беше далеч от официалната учебна програма. Иначе в часовете си госпожата преподаваше философия, а за домашна работа даваше завъртени тези за съчинения, които изискваха сериозен размисъл и липса на източници, откъдето може да се препише.

Първата тема, която даде на учениците си за самостоятелно съчинение, беше какъв приказен герой искат да бъдат – да бъде написано като разказ. Повечето тийнейджъри нямаха никаква фантазия. Но за сметка на това бяха гледали всички филми на Марвел. Да, госпожата също ги беше гледала, най-малкото от обща култура, защото това бяха филмите с най-голяма гледаемост и тя искаше да се ориентира в нагласата на публиката. Децата може и да не бяха чели Серафим на Йовков, но Хълк си беше друго нещо. Отделни единици проявиха капката творчество, която се търсеше, с идеите си за всемогъщи лечители, избавители от глада и болестите, и щедри благодетели с вълшебни портфейли, в които винаги има пари.

Едно от съчиненията ѝ направи впечатление, тъй като на пръв поглед нямаше нищо супергеройско в него. Момчето искаше да бъде оракул. Като всеки друг предсказател, и този можеше да предрича бъдещето. Интересното беше обаче, че веднъж съобщил го на хората, те не можеха да го променят по никакъв начин. Това беше доста странна способност. Имаше хора, които идваха при оракула и го молеха да им каже бъдещето, но той не го съобщаваше на всеки. Първо разговаряше с посетителите си, отношенията в семейството им, дали имат болни роднини. И после сам решаваше дали да им каже какво ги очаква. Случваше се да върви по улиците и внезапно да почва да говори на някого. Отчасти решаваше съдбата им и ги лишаваше от избор. Разбира се, живееше сам, нямаше деца. Да притежаваш подобна дарба и да имаш любим човек до себе си беше голямо предизвикателство. Веднъж дори се беше влюбил, но видял смъртта на едно от бъдещите си деца, категорично реши, че тази страница от живота му е затворена.

Как учат съвременните деца

Госпожата беше запленена. Въобще не беше очаквала толкова задълбочено философско съчинение от тийнейджър, прикрито под бледото заглавие – „Героят на бъдещето“. Отбеляза си името на ученикът, който го беше написал, на ум и продължи да преподава по програма.

Първият срок беше преполовен, когато госпожата реши отново да даде домашна работа с темата „Парите“. Учениците имаха пълната свобода да пишат каквото решат, стига текстът да е поне една стандартна страница, да е свързан по смисъл и да се разказва за парите. Някои бяха преписвали дословно от Уикипедия кога, къде и защо са възникнали парите. Други бяха изброили какво ще си купят или къде ще отидат, ако имат достатъчно пари. Трети, усетили, че може би ще изкарат по-висока оценка, ако свирят на тези ноти, бяха писали как ще построят болници и разни центрове за подпомагане, хранене и осигуряване на работа на безработните. Точно този ученик беше писал как човек става беден. В пряк и преносен смисъл. На три страници той беше развил няколко житейски варианта как човек обеднява, дали се ражда беден или сам определя съдбата си да стане такъв. Доколко родителите или липсата на такива имат вина за това. Къде живеят бедните, с какво се хранят, как оцеляват. Беше пресметнал колко килограма пластмасови бутилки трябва да се върнат на вторични суровини, за да се купи един хляб и едно кисело мляко. Втората половина на съчинението развиваше теорията за духовната беднота – дали тя е вродена или придобита и как се лекува. Кой е истински богатия духовно човек? И т.н.

Работата на ученика в час успешно прикриваше този философски и мечтателски талант и госпожата разбра със сигурност, че домашните работи, писани вкъщи, са щедро подпомогнати от вещата ръка на родител или роднина. Самата тя гореше от желание да постави нова тема, но ограничението на годишното разпределение на материала и невъзможността физически да си причини четенето и оценяването на толкова много плява, за да се наслади наистина на едно-единствено съчинения, я възпираше.

Реши да постави капан, който щеше да щракне на родителската среща за отчитане на резултатите от първия учебен срок. Зачака датата на срещата с нетърпение, за да се запознае лично с истинския писател, който стоеше зад името в графата „Родител“.

Но остана разочарована. На родителската среща беше дошъл бащата. Пред нея стоеше уморен от работа, около четиридесет годишен мъж. Гъстата му тъмна (нуждаеща се от подстригване) коса загатваше за вече попреминала красота. Очите му бяха потъмнели и подути от недоспиване. Дрехите бяха чисти, но поизмачкани. Госпожата по философия реши да му даде шанс, въпреки запуснатия му, с нищо не издаващ интелигентност вид. След няколко провокативни въпроса, тя успя да разбере, че с детето се занимава майката, но той ще ѝ предаде всичко, което се каже и случи на родителската среща. Учителката остана изненадана как майката успява да отдели толкова внимание на сина си и очевидно никакво поне на външността на мъжа си. Остана ѝ надеждата, че съчиненията от втория срок ще се отличават със същия стил и задълбоченото мислене.

Темата беше – „Кой е най-добрият подарък“. Все още, чисто по детски, повечето ученици се бяха хлъзнали по повърхността на плейстейшъните (защото ВСИЧКИ имат), домашните любимци (може би на някой не му даваха да държи животно вкъщи), ховърборд, бижута, телефони, въобще – ЯКИ неща. Пак същите бели врани продължиха традицията и ОТНОВО писаха за здравето, помощта за бедните и лечение на болните.

Ученикът беше писал за свободното време. Теорията, която беше развил обясняваше, че ако искаш да подариш нещо наистина ценно на любимия човек, трябва да направиш така, че да му осигуриш свобода и свободно време. За да може той да твори или просто да се занимава с нещото, което наистина му харесва и обича. Разбира се тук не ставаше въпрос за извратени или незаконни неща, а бяха дадени примери за бродиране на гоблени, четене на книги, гледане на филми, рисуване, излъскване с вакса на колата, сглобяване на кошери за пчели, разходка в природата или просто каране на колело. Госпожата по философия прочете съчинението и се отпусна на дивана вкъщи. Никога не ѝ беше хрумвала точно тази идея. Да, искаше домашните ѝ хора да помагат в домакинството, дразнеше се, когато блееха по телефоните, докато тя готвеше или миеше чиниите. Но не ѝ беше хрумвало, че свободното време може да се поднесе като подарък, при това доста ценен.

Последното съчинение на ученика беше брилянтно. Темата „Роботите и изкуствения интелект“ го беше накарала да направи паралел с „Франкенщайн“ на Мери Шели. Развиваха се две теории. Първата беше, че самоосъзнаването на роботите като интелекти би ги довела до суицидно поведение. За това би могло да „помогне“ и вечното превъзходство, демонстрирано от хората. Както и вероятната липса на сродна душа. Втората теория развиваше точно обратната логика. Осъзнаващи колко близо до самото съвършенство са, разполагащи с практически неограничени възможности за самоусъвършенстване, роботите биха могли да решат, че нямат нужда от хората, дори в ролята им на обслужващ персонал. Тук разбира се идваха съвсем на място трите закона на роботиката на Азимов. Плюс няколко препратки към филма „Матрицата“ на Уашовски съчинението показваше интелект и завършеност на мисълта.

На всички родителски срещи до края на годината отново и отново идваше само бащата, все така усърдно записващ, макар и крайно уморен и с позападнал външен вид. Обеща, че да, ще предаде поздравите ѝ на майката на момчето и че тя всекидневно помага на сина им с домашните. Явно, че жената работеше от вкъщи или беше безработна, с толкова свободно време.

Лятото госпожата по философия ги видя в един от градските паркове. Бащата на момчето – висок и слаб, с тридневна брада, косата му беше станала още по-дълга. Вървеше леко приведен към жена си – дребна, слаба, с дълга, руса коса. Хванати под ръка, като влюбени. Разминаха се съвсем наблизо, но никой от двамата не ѝ обърна внимание, не я поздрави. Мъжът обясняваше нещо, а тя с тих глас му задаваше въпроси. В дясната си ръка жената държеше бял бастун и деликатно го люлееше пред себе си, като от време на време почукваше по настилката. 

Разказът на Станислава е спечелил второ място в Националния литературен конкурс в памет на Рада Казалийска, организиран от НЧ „Добри Чинтулов-1935“ за 2020 година. Препоръчвам ви и разказа Неочаквана ваканция.