Стояна е бременна

Стояна е бременна!

Звучи като реплика от латиноамерикански сериал, но не е. Стояна е българка и това не е истинското й име. Макар историята да е истинска, имената ще заменя. Няма да заменя фактите, защото историята е и тъжна, човешка и близка.

Стояна е млада жена и е неспособна да се грижи нормално за себе си. Има медицински проблем, чиято точна диагноза не ми е известна. Ходи по улиците като „пет за четири“. Мръсна, оръфана, неориентирана. Обикновено бута бебешка количка, пълна с разни неща, или просто държи боклуци в ръцете си. Разговорлива е – винаги поздравява и подхваща някакъв неин си разговор. Все търси нещо или някого, с поглед зареян някъде в нищото. Стояна е добра жена с умствен капацитет на 3-годишно момиченце.

Стояна живее с Петър. Пешо Цигането. Така го знаят всички. Коефициентът на интелигентност на Пешо се доближава до този на кокошката. Няма медицински проблем, явно е случил на лош късмет и е попаднал в среда, която не му е позволила да развие възможностите си на по-високо ниво. Работлив е – чисти дворове, кърти, мете. Всякаква обща работа е добре дошла за него. По цял ден го няма вкъщи. Липсата на интелигентност е компенсирана със сила и желание за работа. И той е добро момче. Нищо че през вечер от тяхната къща се чуват женски писъци и рев.

43271807 m

Тяхната къща е стара и запусната. Дворът е обрасъл с бурени, отрупан с боклуци. Оградата е порутена, портата виси на една панта и никога не се затваря. Свети винаги само в една стая.

Със Стояна и Петър живее и баща й. Казват му Георги Крушата. И той е българин. Не знам дали е добър човек. Историите разказват, че някога семейството му било от най-заможните в града. Какво се е случило, не ми е известно, но днес поминъкът му се равнява на няколко шишета ракия дневно.

Стояна има и майка, и още две сестри, които водят нормален живот и се радват на здрави семейства. Очаквано, не живеят заедно.

Стояна също така има и четири хубави деца. Две момиченца и две момченца.

Стояна е непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Стояна е оставена на произвола на съдбата. Децата също.

А те скитат по улиците като зверчета. Мръсни, сополиви, облечени с дрипи, непрани. В летните жеги обличат кожуси, а в януарския студ шляпат боси в снега. Понякога носят чорапи, често различни и с дупки. Ако имат обувки – те са наопаки. Понякога гризат зрънчо, намерено някъде. Те бъркат по кофите и вадят кашони, с които играят. Обикалят площадката и просят храна. Катерят се по 4-5-метрови огради без надзор. Скачат пред колите – не за да изнудват шофьорите за пари, а защото така им харесва. Те разговарят само с псувни. Тичат по улиците, без да знаят къде отиват. Броят жълти стотинки в магазина и се пазарят с продавачките за близалка, а те ги прогонват, когато не им достигат – не защото продавачките са лоши и нямат сърца, а защото децата го правят непрекъснато.

Днес ги видях – момиченцето и двете момченца . Момичето е най-голямо, може би има 12. Едното момче е на 6, а другото вероятно на 10. Насред улицата. Сами. Боси, но затова пък с три ката дрехи в септемврийската жега. Пищяха. Момичето бе хванало по-малкото си братче за качулката и го влачеше по асфалта. То риташе и се бореше. По-голямото момче плюеше кака си и я удряше. 

Факт! Когато Пешо се прибере и има пари, им купува салам и солети. И хляб. Понякога им купува близалки. А те се радват за кратко и хукват обратно на улицата сами, непогледнати, като диви животни.

Факт! Те ходят на училище и градина. Отново мръсни, некъпани, скъсани. Но ходят. Преди месец снимах групата на малкото момченце в градината. Той беше сериозен, намусен, мълчалив. Той не говореше с другите деца, седеше сам и встрани. Когато го снимах, ръцете му бяха отпуснати, главата наведена. Стойката му излъчваше апатия и несигурност, а в очите му се четеше агресия. Гледаше ме злобно и подозрително. Виждали ли сте истинска злоба в очите на 6-годишно дете? Страшно е. Все едно бях демон, а апаратът – чудовище. Дали знае какво изобщо е фотоапарат? Дали някога е виждал своя снимка?

43271793 m

Най-малкото дете на Стояна е момиченце и скоро трябва да стане на четири. Още като бебе, социалните се пребориха със „сплотената й рода“ и й го взеха. Сега е в приемно семейство и сигурно се радва на всичко, което може да й осигури щастливо детство. Беше на седем месеца и тежеше 6 килограма. Майка й я хранеше с половин кисело мляко на ден - ако й стигнат стотинките или продавачките й дадат. Разнасяше я под мишница полугола в най-кучия студ и й говореше.

Сигурна съм, че в наивното детинско сърце на Стояна се крие много любов. Сигурна съм, че обича дъщеричката си и много й липсва. Преди време седна до мен на площадката и проговори:

- Ше си я взимам. Мхм. Ше си я взимам…

- Кой ще взимаш ма, Стояно?

- Ми, детето. Мънечкото. Утре ше хода да си я взимам.

- Как ще я гледаш, Стояно?

- Ми, кък, кък… Ей така… - А погледът й остана отново зареян някъде в нищото.

С грях на сърцето, че рожба е откъсната от майчината прегръдка, си мисля – слава богу, че й я взеха. И се питам – а останалите кога?

Майката на Стояна се появява само когато научи, че социалните ще идват на проверка. Къпе я. Облича я. Сресва я. Ех, че хубаво и приветливо момиче била тази Стояна! Кварталът не може да я познае. А децата! Децата - картинки! Като рисувани ангелчета.

Социалните идват и виждат едно спретнато хубаво семейство, живеещо скромно, но обгрижвано от обичта на баба, която помага. Децата изглеждат добре, ходят на училище и всичко е точно. Слагат чавката за свършена работа и си заминават. Бабата – също. И Стояна отново остава сама. Децата й също.

Живеем в малко градче и всички се знаем. Всеки знае Стояна и нейните диви деца. Определението „стоянините“ е станало нарицателно за лошо и мърляво дете. Дори аз се улавям, че казвам на моите „Мязате на стоянините!“, когато са мръсни и се държат като зверове. А после съжалявам и се срамувам от себе си. И се натъжавам. Защото, повярвайте, децата са хубави – като всички деца. Сигурна съм, че могат да се усмихнат, могат да играят нормално с другите деца, да се радват, да бъдат добри. Могат, но някой им е отнел тази възможност. Защото живеят в мизерия – материална и емоционална. Живеят с майка, която не може да се грижи за себе си. Тя се тътри на няколко преки след тях, зареяна в собствени мисли, докато те скачат пред колите и катерят високи огради; докато се влачат по асфалта и се плюят. Понякога удрят и нея, псуват я, бутат я, а тя говори на някой невидим. Живеят с баща, който не може да върже две смислени думи. Който понякога им купува близалки, но през вечер пребива майка им. Живеят с дядо, който не забелязва нищо, освен пълната чашка пред себе си. Имат баба и лели, които всъщност ги няма.

Много въпроси изникват у мен след тази човешка и тъжна история. Да ги задавам ли? Май няма смисъл. Сами направете изводи за състоянието на гражданското ни общество и най-вече на социалната ни система. Щом в малкия град, където картинката се разиграва пред очите на всички и за никого не е тайна положението на „семейството“, социалните работници повдигат рамене, какво ли се случва в големия град, където всички истории са анонимни и тайни? Колко други деца живеят забулени в мизерия и невъзможност да бъдат нормални деца? Кой е виновен? Системата ли? Обществото ли? Роднините ли? Не знам. Но съм сигурна, че в тази история Стояна не е виновна. Защото и тя, като собствените си деца, е едно пораснало само на ръст детенце, което има нужда от помощ. 

Докато пиша това, Стояна остава непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Игнорирана от системата. На произвола на съдбата. Децата също. 

А днес Стояна отново е бременна.

Авторката реши да запази анонимност, защото семейството на Стояна е от малко градче и много бързо ще бъде разпознато. Публикувам историята й, не защото е разтърсваща (колко да е разтърсваща - всъщност всички познаваме някоя Стояна, макар че предпочитаме да не я забелязваме). Публикувам я ей така, да ви напомня, че НЯКОЙ трябва да мисли и за тези хора. Ако питате кого имам предвид под "някой", ще ви дам жокер. Не е държавата, не са социалните, не са дори само близките и семействата на хора като Стояна.

Говоря за този НЯКОЙ, когото виждаме в огледалото всяка сутрин. Когато този "някой" се замисли за Стояна, за децата й, за хората като нея, ще имаме шанс да бъдем общество. Дотогава сме просто електорат и потенциални емигранти.

Препоръчваме ви още: 

Букетче надежда 

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

Последно променена в Вторник, 10 Септември 2019 12:25
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

В предишния живот съм бил генерал

В предишния живот съм бил генерал

21 Окт, 2019 Татко Калоян

Мамо, защо?

Мамо, защо?

23 Окт, 2019 Възпитание

Изборите вкратце

Изборите вкратце

29 Окт, 2019 Татко Калоян

Убиецът Хелоуин

Убиецът Хелоуин

31 Окт, 2019 Истории

Приказка за големи

Приказка за големи

25 Окт, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам