logomamaninjashop

Стояна е бременна

Стояна е бременна!

Звучи като реплика от латиноамерикански сериал, но не е. Стояна е българка и това не е истинското й име. Макар историята да е истинска, имената ще заменя. Няма да заменя фактите, защото историята е и тъжна, човешка и близка.

Стояна е млада жена и е неспособна да се грижи нормално за себе си. Има медицински проблем, чиято точна диагноза не ми е известна. Ходи по улиците като „пет за четири“. Мръсна, оръфана, неориентирана. Обикновено бута бебешка количка, пълна с разни неща, или просто държи боклуци в ръцете си. Разговорлива е – винаги поздравява и подхваща някакъв неин си разговор. Все търси нещо или някого, с поглед зареян някъде в нищото. Стояна е добра жена с умствен капацитет на 3-годишно момиченце.

Стояна живее с Петър. Пешо Цигането. Така го знаят всички. Коефициентът на интелигентност на Пешо се доближава до този на кокошката. Няма медицински проблем, явно е случил на лош късмет и е попаднал в среда, която не му е позволила да развие възможностите си на по-високо ниво. Работлив е – чисти дворове, кърти, мете. Всякаква обща работа е добре дошла за него. По цял ден го няма вкъщи. Липсата на интелигентност е компенсирана със сила и желание за работа. И той е добро момче. Нищо че през вечер от тяхната къща се чуват женски писъци и рев.

43271807 m

Тяхната къща е стара и запусната. Дворът е обрасъл с бурени, отрупан с боклуци. Оградата е порутена, портата виси на една панта и никога не се затваря. Свети винаги само в една стая.

Със Стояна и Петър живее и баща й. Казват му Георги Крушата. И той е българин. Не знам дали е добър човек. Историите разказват, че някога семейството му било от най-заможните в града. Какво се е случило, не ми е известно, но днес поминъкът му се равнява на няколко шишета ракия дневно.

Стояна има и майка, и още две сестри, които водят нормален живот и се радват на здрави семейства. Очаквано, не живеят заедно.

Стояна също така има и четири хубави деца. Две момиченца и две момченца.

Стояна е непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Стояна е оставена на произвола на съдбата. Децата също.

А те скитат по улиците като зверчета. Мръсни, сополиви, облечени с дрипи, непрани. В летните жеги обличат кожуси, а в януарския студ шляпат боси в снега. Понякога носят чорапи, често различни и с дупки. Ако имат обувки – те са наопаки. Понякога гризат зрънчо, намерено някъде. Те бъркат по кофите и вадят кашони, с които играят. Обикалят площадката и просят храна. Катерят се по 4-5-метрови огради без надзор. Скачат пред колите – не за да изнудват шофьорите за пари, а защото така им харесва. Те разговарят само с псувни. Тичат по улиците, без да знаят къде отиват. Броят жълти стотинки в магазина и се пазарят с продавачките за близалка, а те ги прогонват, когато не им достигат – не защото продавачките са лоши и нямат сърца, а защото децата го правят непрекъснато.

Днес ги видях – момиченцето и двете момченца . Момичето е най-голямо, може би има 12. Едното момче е на 6, а другото вероятно на 10. Насред улицата. Сами. Боси, но затова пък с три ката дрехи в септемврийската жега. Пищяха. Момичето бе хванало по-малкото си братче за качулката и го влачеше по асфалта. То риташе и се бореше. По-голямото момче плюеше кака си и я удряше. 

Факт! Когато Пешо се прибере и има пари, им купува салам и солети. И хляб. Понякога им купува близалки. А те се радват за кратко и хукват обратно на улицата сами, непогледнати, като диви животни.

Факт! Те ходят на училище и градина. Отново мръсни, некъпани, скъсани. Но ходят. Преди месец снимах групата на малкото момченце в градината. Той беше сериозен, намусен, мълчалив. Той не говореше с другите деца, седеше сам и встрани. Когато го снимах, ръцете му бяха отпуснати, главата наведена. Стойката му излъчваше апатия и несигурност, а в очите му се четеше агресия. Гледаше ме злобно и подозрително. Виждали ли сте истинска злоба в очите на 6-годишно дете? Страшно е. Все едно бях демон, а апаратът – чудовище. Дали знае какво изобщо е фотоапарат? Дали някога е виждал своя снимка?

43271793 m

Най-малкото дете на Стояна е момиченце и скоро трябва да стане на четири. Още като бебе, социалните се пребориха със „сплотената й рода“ и й го взеха. Сега е в приемно семейство и сигурно се радва на всичко, което може да й осигури щастливо детство. Беше на седем месеца и тежеше 6 килограма. Майка й я хранеше с половин кисело мляко на ден - ако й стигнат стотинките или продавачките й дадат. Разнасяше я под мишница полугола в най-кучия студ и й говореше.

Сигурна съм, че в наивното детинско сърце на Стояна се крие много любов. Сигурна съм, че обича дъщеричката си и много й липсва. Преди време седна до мен на площадката и проговори:

- Ше си я взимам. Мхм. Ше си я взимам…

- Кой ще взимаш ма, Стояно?

- Ми, детето. Мънечкото. Утре ше хода да си я взимам.

- Как ще я гледаш, Стояно?

- Ми, кък, кък… Ей така… - А погледът й остана отново зареян някъде в нищото.

С грях на сърцето, че рожба е откъсната от майчината прегръдка, си мисля – слава богу, че й я взеха. И се питам – а останалите кога?

Майката на Стояна се появява само когато научи, че социалните ще идват на проверка. Къпе я. Облича я. Сресва я. Ех, че хубаво и приветливо момиче била тази Стояна! Кварталът не може да я познае. А децата! Децата - картинки! Като рисувани ангелчета.

Социалните идват и виждат едно спретнато хубаво семейство, живеещо скромно, но обгрижвано от обичта на баба, която помага. Децата изглеждат добре, ходят на училище и всичко е точно. Слагат чавката за свършена работа и си заминават. Бабата – също. И Стояна отново остава сама. Децата й също.

Живеем в малко градче и всички се знаем. Всеки знае Стояна и нейните диви деца. Определението „стоянините“ е станало нарицателно за лошо и мърляво дете. Дори аз се улавям, че казвам на моите „Мязате на стоянините!“, когато са мръсни и се държат като зверове. А после съжалявам и се срамувам от себе си. И се натъжавам. Защото, повярвайте, децата са хубави – като всички деца. Сигурна съм, че могат да се усмихнат, могат да играят нормално с другите деца, да се радват, да бъдат добри. Могат, но някой им е отнел тази възможност. Защото живеят в мизерия – материална и емоционална. Живеят с майка, която не може да се грижи за себе си. Тя се тътри на няколко преки след тях, зареяна в собствени мисли, докато те скачат пред колите и катерят високи огради; докато се влачат по асфалта и се плюят. Понякога удрят и нея, псуват я, бутат я, а тя говори на някой невидим. Живеят с баща, който не може да върже две смислени думи. Който понякога им купува близалки, но през вечер пребива майка им. Живеят с дядо, който не забелязва нищо, освен пълната чашка пред себе си. Имат баба и лели, които всъщност ги няма.

Много въпроси изникват у мен след тази човешка и тъжна история. Да ги задавам ли? Май няма смисъл. Сами направете изводи за състоянието на гражданското ни общество и най-вече на социалната ни система. Щом в малкия град, където картинката се разиграва пред очите на всички и за никого не е тайна положението на „семейството“, социалните работници повдигат рамене, какво ли се случва в големия град, където всички истории са анонимни и тайни? Колко други деца живеят забулени в мизерия и невъзможност да бъдат нормални деца? Кой е виновен? Системата ли? Обществото ли? Роднините ли? Не знам. Но съм сигурна, че в тази история Стояна не е виновна. Защото и тя, като собствените си деца, е едно пораснало само на ръст детенце, което има нужда от помощ. 

Докато пиша това, Стояна остава непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Игнорирана от системата. На произвола на съдбата. Децата също. 

А днес Стояна отново е бременна.

Авторката реши да запази анонимност, защото семейството на Стояна е от малко градче и много бързо ще бъде разпознато. Публикувам историята й, не защото е разтърсваща (колко да е разтърсваща - всъщност всички познаваме някоя Стояна, макар че предпочитаме да не я забелязваме). Публикувам я ей така, да ви напомня, че НЯКОЙ трябва да мисли и за тези хора. Ако питате кого имам предвид под "някой", ще ви дам жокер. Не е държавата, не са социалните, не са дори само близките и семействата на хора като Стояна.

Говоря за този НЯКОЙ, когото виждаме в огледалото всяка сутрин. Когато този "някой" се замисли за Стояна, за децата й, за хората като нея, ще имаме шанс да бъдем общество. Дотогава сме просто електорат и потенциални емигранти.

Препоръчваме ви още: 

Букетче надежда 

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

Последно променена в Вторник, 10 Септември 2019 12:25
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Еньовден е

Еньовден е

24 Юни, 2020 Истории

Една мъжка изневяра

Една мъжка изневяра

09 Юни, 2020 Истории

Законите на семейство Явашеви

Законите на семейство Явашеви

12 Юни, 2020 Татко Калоян

За котките и сойките

За котките и сойките

09 Юни, 2020 Забавно

Любовта не се опитомява

Любовта не се опитомява

07 Юни, 2020 Истории

За децата и пясъчниците

За децата и пясъчниците

05 Юни, 2020 Здраве

Филми и книги за наркотиците

Филми и книги за наркотиците

13 Юни, 2020 Възпитание

Малко мръсна история

Малко мръсна история

05 Юли, 2020 Възпитание

За истинския живот

За истинския живот

01 Юли, 2020 Истории

Feedback/Обратна връзка

Feedback/Обратна връзка

30 Юни, 2020 Истории

История с мухла

История с мухла

29 Юни, 2020 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам