Автор: Лени Рафаилова

Отиваш на плажа. Има 10 човека на разстояние от два километра. На 15 метра от морето е паркиран автомобил със софийска регистрация. Реакцията ми е ясна и гласи: "Егати простаците!". Една баба учи дете на 10-12 години да плува на плиткото с плувки. Реакцията ми: "Е, що не го остави детето да си плува само! Бабешка му работа."

Не се вторачвам в съседите по чадър, нямам такъв навик, а и те са на прилично разстояние от 20-30 метра. На следващия ден колата им е паркирана на същото място, реакцията ми отново е същата. Към нас се приближава майката, която води малко кученце да се запознае с нашия Джар. Разменяме по десет любезни изречения. Жената изглежда съвсем наред и изобщо не се държи просташки. Дъщеря ми веднага забелязва това, но все пак още продължаваме да се чудим защо трябва да си паркират колата аха и до морето почти.

Ден трети. Загледала съм се напред. Разделям се с морето и си подсмърчам тихичко. Поглеждам встрани. Жената и бабата вървят към нас, а помежду им е онова момиченце с плувките. Те го придържат, то се смее. Иска да види Джар.

Има церебрална парализа.

Искам да си счупя главата в най-близкия камък.

Говорим си. За къщата, в която са отседнали и че има твърде неудобна вита стълба за втория етаж, където е единствената баня. Къпели момиченцето на първия етаж с подръчни средства, за да не я мъчат да качва ужасните стъпала до горния етаж. Нашата къща е по-удобна, предлагам на жената да й я покажа, но тя не иска да ни безпокои. Не ме безпокои. Пиша на листче името на собственика и телефонния му номер. Искам с нещо да й помогна. И все още искам да си счупя главата. Откак се помня уча децата си никога да не съдят хората, не им е работа и вероятността да са в грешка е огромна. Уча ги, ама аз явно не съм се научила. Затова... избягвайте да съдите хората, дори и когато Ви се струва, че сте 100 процента прави. Както си мислех и аз, когато гледах паркирания на плажа автомобил.

Хората бяха спрели там, за да може детенцето им да стигне по-лесно до плажа, до морето, до морето, което всички обичаме и което обича всички нас. 

Денят, в който пораснах

Още от Лени Рафаилова: 

Цековите гащи

Шапка в тролея