Искам да напиша за Бъки.
Смея да го направя, защото той няма как да го прочете и да ми отмъсти като ми накъса цигарите и ги напъха отново в кутията, или като ми залепи бележка на гърба „Циците ми са отпред”.

Бъки си отиде. Затова съм смела.
Наистина не знам от къде да я захвана. Не ми харесва глаголите да са в минало време.
Ще карам на зиг-заг – така е добре, така му отива.
Видях го за последен път преди около шест години. А преди това не бяхме се виждали от 1995 –та, май месец, когато ме изключиха от „Старопрестолната гимназия” във Велико Търново.
Бях в трети курс, с отличен успех и с „поведение, уронващо авторитета на учебното заведение”
Тръгнах си, изпратена от целия ми курс и няколко по-смели учители. Само Бъки не дойде.
Седеше си на чина, чорлав и риж. Видях го през прозореца.

Минаха около петнайсет години, без да знам нищо за него, но след това се открихме по интернет. Знаех, че живее в Италия, че работи здраво … и толкоз.  Когато ми се обади да се видим бях в осмия месец от бременността си.  Имахме среща във кафенето на „ Славянска беседа”.  Докато го чаках, репетирах на ум как да го поздравя. „Здравей, Бояне! Радвам се да те видя, приятелю!” или „ Ей, ти ли си моят любим съученик, а?” Трябваше да е сдържано, да има стил.
Пет минути след това пищях колкото ми глас държи „ Бъкииии !” и се носех в тръс към него, с корем до зъби и пред облещените клиенти на кафенето.

Бъки, не знам как, успя да се задържи на краката си когато увиснах на него с цялата си тежест, и тогава чух онова гъргорене, което той нарича смях.
Освен смеха, Бъки има още един отличителен белег – косата. Представете си една огромна, ама наистина огромна червена топка от косми, нафитилчени и стърчащи на всички посоки, след това сложете един огромен нос, квадратна челюст и криви зъби. Цялата тая прелест я прикрепете върху чифт остри рамене, леко отпуснати напред и ще получите Бъката.

Когато аз го видях за първи път имаше и пъпки. Те се простираха върху цялото му лице, гърба и гърдите. Бях на петнайсет, беше първият ми учебен ден в Старопрестолната гимназия и това , което заварих в класната стая леко ме остави без дъх. Идвах от селско училище и не бях подготвена за модната феерия около мен. Съученичките ми изглеждаха с по десет години по-големи и всичките бяха с червило. Имаха и дънки. Аз бях с черен панталон и бяла риза, а мокасините си бях намазала с краве масло, за да им придам блясък.
Забелязах една рижа глава на последния чин и се запътих натам. Попитах собственика на главата дали мога да седна до него, но в отговор последва изръмжаване. Попитах го втори път, този път рижата глава се обърна към мен и ме изръмжа отново. С нос.
Реших, че това е моят човек и се настаних на стола до него. Така се запознах с Бъки.

Той ме ръмжа цял месец, но седяхме на един чин три години.
Бях си съдрала задника от четене за да вляза в това училище. А Бъки просто бе спечелил Националната Олимпиада по математика. Докато учехме заедно, спечели още една. И една по биология, ако не се лъжа.

След като мина периода на ръмженето, с Бъки станахме като скачени съдове. Той стърчеше две глави над мен, и аз до ден днешен се обвинявам за прегърбената му стойка – смятам, че я получи, докато навеждаше главата си към мен, за да ме чуе какво говоря.

Странен и тих, Бъки беше най-чувствителното момче, което съм срещала. Чувствителността си прикриваше зад тъпа пубертетска враждебност.
Бъки не допусна никого до себе си през трите години, докато учехме заедно. Аз бях единственото момиче, което е влизало в стаята му и което е виждало проекта на неговия „механичен ковчег”.

Беше блестящ математик, казвал ми е, че просто обича числата. Но бъкел не разбираше от литература. Той не се научи да различава Елин Пелин от Йовков и ме гледаше като изкопаемо, когато му обяснявах „ какво е искал да каже поетът”. Не разбираше метафората. „Антигона” беше лигла, а Онегин го вадеше от равновесие. Съмняваше се в слепотата на Омир. Харесваше Диоген не заради мъдростта му, а заради това, че отишъл да живее в каца.

За кратко време, Бъки се превърна в моя жив дневник. Имаше уникална памет – в края на трети курс помнеше какво съм му казала в час по биология, втория срок на първата година.
Говорехме си за всичко, нямахме тема-табу.
Спомням си, когато един ден Бъки констатира:
– Криеш си циците.
Пламнах от срам. Да. Аз – пламтях.

До осми клас бях плоска като дъска, но в девети, гърдите ми започнаха да растат и сякаш нямаха намерение да спират. Срамувах се. Намерих в къщи един ластичен колан на майка ми, с който е прикривала бременността си от баба /друга история/, заших му на ръка две презрамки и с това чудо сплесквах растящите си гърди. От горе върху ластичния колан слагах широка риза, уж за ексцентричност и така изкарах почти половин година.
Бъки ме беше разкрил.
Продължи да говори за моя срам, докато не го замъкнах на спортното игрище и зад съблекалните му показах как съм се накиприла под ризата.

Бъки побесня. Дръпна ми една лекция по биология за структурата и механизма на развиващите се вторични полови белези и не спря да ме плаши докато не се разревах.
След училище ме завлече у тях и отново ме помоли да покажа „корсета си” на майка му. Чувствах се като музеен експонат.
На другия ден, с майката на Бъки отидохме до магазина и тогава за първи път си купих сутиен.

Тук ще ви кажа, че Бъки имаше странно семейство.
Баща му беше някакво военно величие в местната школа, а майка му беше със сто образования, и с нито един ден работа извън апартамента.
В Търново живеех на „Гурко”, това е същата онази живописна уличка, която виждате по картичките, с къщите една върху друга. Но тези къщички , така красиви от далеч, всъщност са инкубатор на болести – от една страна заради старостта и влагата в самите тях, а от друга от Янтра, която тече под тях.
В една такава къщичка, моя милост се събуди една сутрин с температура, а до вечерта развих едностранна пневмония. Бъки дойде след училище да ме види, и пет минути след това звънеше от стаята на хазяйката ми на баща си, който дойде, и ме заведе до болницата.
Трябваше да лежа на топло десет дни. Останах у Бъки, и така се запознах със семейството му.
Баща му беше военен с душа на поет. Това за душата той сам си го казваше. Свиреше на туба и играеше комар. Когато се хранеше не проронваше дума. Умееше да гали с очи.
Майка му, леля Лидка, говореше френски език като роден и работеше от вкъщи, правеше преводи на художествена литература.
Преводите ги правеше когато беше трезва.

Десетте дни, които бях там, леля Лидка ме глезеше като принцеса. Готвеше ми неописуеми блюда, и всеки ден отваряше гардероба си, за да ми подари по нещо … льо птит пур моа.
Между отделните подаръци ме подпитваше за какво си говорим с Боянчо, има ли той други приятели, пуши ли Боянчо цигари, бяга ли Боянчо от час.
Нищо не успя да изкопчи.
Бъки се прибираше след училище и сядахме да учим заедно. Бяхме си изградили едно негласно споразумение – той пишеше и моите домашни по математика, а аз безропотно развивах темите му по литература.
Така изкарахме три години.
През тях Бъки не успя да ме научи на тайните на математиката, но успя да ми внуши уважение към безкрайността на тази наука. Научи ме да не бързам да търся решението, а да се наслаждавам на пътя към него. От него научих и някои биологични подробности за сутрешната ерекция при мъжете.
Аз научих Бъки да не пише слято.

В края на трети курс ме изключиха. Не успяха да помогнат нито молбите на класната ми, нито отличния ми успех. Издъних се.
Прибрах се и завърших образованието си в друга гимназия.
С Бъки се чухме няколко пъти по телефона, после той влезе в казармата и аз изгубих следите му.
До онзи ден, преди шест години, когато го видях в кафенето на „ Славянска”.
Не помня какво точно си говорихме тогава, дежурните реплики кой как е, деца, семейства. Бъки беше все така космат и рижав и аз специално го накарах да ме изръмжи.
Обещахме си да не чакаме да минат пак двайсет години, за да се видим отново.

… Бъки е починал миналата седмица. Хероин.

Не съм забелязала. Вторачена в собствената си бременна важност, тогава, когато се видяхме, не съм забелязала симптомите на пристрастеност. А е вземал и тогава.
Обучавана съм да разпознавам белезите на зависимостта, изчела съм тонове книги за тях – и ето, не съм видяла.
И сега ви написах за Бъки, не заради това, че съм проявила невежество към приятел и да ми речете, де бре Ренка, не си виновна ти, то той си го е избрал.
Не съм виновна аз, и вие не сте. Не съм сигурна и че Бъки го е избрал.

Мисля си, че по-скоро Хероинът е избрал Бъки.
Написах ви за Бъки, не заради това, да ми олекне и да се наспя – няма да ми се случи, поне не и тази вечер.
Написах ви за него, защото искам да знаете, че Бъки, преди да стане номер 125465465 от списъка с жертвите на хероиновата зависимост е спечелил една републиканска и една международна олимпиада по математика. И една по биология, ако не се лъжа. Той беше най-чувствителното момче, което съм срещала, и не разбираше какво е метафора. Бъки харесваше точните неща и искаше да изобрети механичен ковчег.

Написах за Бъки, за да ви кажа, че понякога, и най-силните хора се счупват, не могат да направят избор, не го виждат, нямат сили да го направят. И правят най-лесното - бягат. Бягат в това, което се оказва най- близко. Понякога това е хероинът. И след няколко месеца, тези хора вече се наричат наркомани. С етикет. Понякога и с номер в списъка.
Случило им се е да се счупят, били са сами, не са видели избор.
И са избягали.
Но, мамка му, все някой ги е пуснал да го сторят!
Някой е пропуснал счупването.

Автор: Рени Маринова