Автор: Гергана Великова / Миг СъТворение

Мария не излезе, а направо излетя от кабинета на доктора. "Здрава сте!"- й каза той, а после и една усмивка като същинска пролет грейна на лицето му. Това беше всичко!
А, да, и още няколко думи, че след година отново трябвало да си направи профилактичен преглед. После той изключи мамографа и се върна на мястото си зад бюрото. Мария го остави в кабинета му, все така усмихнат, да пише нещо на компютъра. Навярно свързано с прегледа или резултата от него. Имаше ли значение?! Добрата новина, добрата дума днес й стигаше, за да полети с пролетта навън. Тя, пролетта, си беше навън от седмици, но зимните съмнения на Мария не й даваха мира и очи да я види.

Хукна към отсрещното магазинче да купи бонбони. Пролетният вятър събра в шепи косите й и почти ги прибра на опашка отзад. Такава момичешка лекота усети в гърдите си, че не прекоси улицата, а я прескочи. На бяг стигна и до ъгъла, откъдето купи и три бели лалета. Искаше да се върне при доктора и да му благодари. А днес беше и голям празник - Благовещение. За благата дума и благата му усмивка, които днес й стигаха, за да лети.

Сестрата й каза, че трябва да изчака, защото при него е влязла друга пациентка. Мария седна на един стол точно срещу вратата на кабинета. Стискаше дръжките на лалетата и нетърпеливо чакаше бравата на вратата да щракне. Как бързо бяха попили днес в душата й думите на доктора, та сега от нея никнеха спокойни мисли, малко мечти и пролет! Ей, каква бяла пролет потече в кръвта й! Нищо не можеше да спре вече този буен поток на радост.
Вратата се отвори. В рамката й застана една разплакана жена. Държеше кърпичка в ръцете си, с която бързо бършеше сълзите си, за да ги крие. Наведе глава и тръгна бавно по коридора към изхода. Мария разбра всичко. За тази жена днес нямаше блага дума, блага усмивка, нямаше да има и пролет навън... А докторът! Мария върна погледа си, с който изпрати болната жена до изхода, върху вратата на кабинета.
- Вече можете да влезете - каза й сестрата. Мария за миг се поколеба. После стана. Остави бонбоните на стола, а цветята даде на сестрата. От стискането ли или от липсата на вода цветята бяха клюмнали тъжно в ръката й.
- Имат нужда от вода - извинително каза Мария и си тръгна.

Навън бе плиснал кратък като четиристишие дъжд. Тротоарите приличаха на станиоли. Блестяха ослепително под щедрото слънце. Мария забрави за своето слънце, дето бе грейнало преди час в душата й. Не я зарадва и измитият, чисто нов свят навън. Мислеше за жената. За нейната зъзнеща душа сега някъде по улиците на града. За нейната зима през пролетта. За нейната блага дума днес на Благовещение.

Кой и как щеше да я успокои? Кой?! Погледна към небето. Там, на синия простор, някой бе изпрал облаците и те спокойно съхнеха на яркото слънце. После пак някой незабелязано щеше да прибере прането и да угаси деня, някой...
Дали бе видял днес тази жена как трепери от студ и чака своята дума за спасение?!
Дали небето е гаранция, че за всеки днес ще има блага дума?!
Мария сведе поглед. Спомни си, че бе обещала на майка си да й се обади след прегледа.
Да, за нея това щеше да бъде благата вест днес, че дъщеря й е здрава...

Препоръчваме ви още:

Един много личен разговор

FUCK CANCER

Розовият кемпер тръгва из страната