Автор: Ина Зарева

Ще го убия този!

Ще й дам да се разбере!

Само да отида веднъж в училище и  хубаво ще ги подредя!

Не я слушай, тя е толкова тъпа!

Тая к...ва на какво ще те научи теб?

Телефонът й за 5 лева, тръгнала да се прави на велика!

Тоя въшльо с минимална заплата знае ли кой съм аз?

Ще ги избия всички и ще го запаля това училище!

Това не са реплики от американски екшъни и действието не се развива в гетата. Това са думи на нормални, средностатистически родители, които можете да чуете около училищата, по родителските срещи, в градинките около блока. Те се изричат някак неволно, изплъзват се като ругатни при всяка по-напечена ситуация. Не са изпълнени със съдържание и цел, не се реализират често, а служат единствено за помпане на родителското его, което вече се е спихнало от чувството на безпомощност спрямо отрочетата.

Но отрочетата чуват, помнят и реализират, за да доставят радост и гордост на същите тези родители, защото:

„...малкото дете вижда всичко, което прави възрастният като „добро” и ще започне рано или късно да му подражава...” Франсоаз Долто

И така фигурата на учителя  - обичана, висока и недостижима в първия учебен ден – все повече започва да се смалява, блясъкът й да изчезва под тежестта на мрачните епитети, слънчевостта да замира под облаците унижение, обичта да се сменя със скърцащо озлобление.

И съвсем скоро първият удар е нанесен.

Обикновено се започва с незачитане и унизително отношение в часовете.

Учителят няма много опции за самозащита, но се опитва да действа възпитателно не само към конкретното дете, а и към останалия клас. Защото той знае, че за да поникне добро са нужни години, но лошото се мултиплицира светкавично. Затова използва всички възможни позволени средства, за да спре неприемливото поведение. Това обаче отключва още по-голяма агресия. И при детето, и при родителите му.

На една родителска среща, която беше свикана заради побоищата на един ученик над останалите, бащата на въпросното момче скочи да се бие с друг родител, след това посегна и на учителя. И в този момент ти идва само да прегърнеш „хулигана” на класа, и като Робин Уилямс в „Добрият Уил Хънтинг“ да повтаряш в несвяст:

Ти не си виновен!

Ти не си виновен!

Ти не си виновен!

Обаче не смееш, за да не те погне и теб разяреният му баща...

После се прибираш при децата си тъжно и мълчаливо. И какво като говориш с тях за всичко, като дори си ругал няколко пъти, крещял си и си изпускал лоши думи пред тях, но никога не си си позволил да коментираш негативно учител, да оспорваш мнението му, да се съмняваш в преценката му.

Какво като си приятел с повечето от учителите им, но продължаваш да говориш на „Вие” от респект и уважение, защото те присъстват в по-голямата част от деня на децата ти, за разлика от теб.

Какво като все повтаряш, че лоши деца няма, има само леко объркали се, сгрешили, неразбрани, но и те трябва да се обичат.

Какво като оправдаваш родителите, че им е трудно, непосилно да се справят, изнервени и претоварени са, та затова са такива.

Какво от всичко това, когато накрая се появяват същите тези объркани, изгубени, необичани деца на още по-обърканите, изгубените и необичащите се родители, за да пребият с кол един учител, защото е защитил и помогнал на колежка, а тях никой, никога не е защитавал, на тях никой никога не им е помагал.

В „Майките” на Теодора Димова, групата объркани деца стигат и по-далече: докоснали се за първи път до нещо добро и красиво, в лицето на любимата си учителка Явора, имат потребност единствено да го унищожат. И те го правят:

„и започнаха да бутат и да блъскат Явора, да я удрят с длан по раменете и ръцете, после с юмруци, започнаха да я удрят с юмруци по гърдите и в корема, някой ѝ зашлеви шамар, някой дръпна опашката ѝ и косата се плисна през лицето ѝ, закри очите ѝ, които уплашено се взираха в очите на другите, не подозираха, не проумяваха, не молеха, дълбоките и прозрачни очи на животно, което се страхуваше

събориха тялото на Явора на земята

и я ритаха с огромните си маратонки

а момичетата я скубеха и блъскаха с юмруци

Явора! Явора! Явора!

не можеш да идваш и да си тръгваш, когато на тебе ти скимне, Явора!

и ръфаха плътта на Явора

и плачът, и отчаянието се смесваха с беззащитността на Явора, с нейната смълчаност, с това, че всичко понасяше, не викаше, не искаше да се предпази от ударите, не говореше, беше закрила лицето си с ръце, беше закрила очите си, плачеше, плачеше и никой от тях не чуваше хлиповете ѝ, защото озверяваха, разпалваха се, избутваха се един друг, за да имат достъп до Явора, за да могат да я ударят, да я дръпнат, да я сритат, да се изплюват върху нея и да я псуват
мръсницата, гадината, курвата Явора
започваше да прилича на оргия, ненаситна оргия по разкъсването на Явора, оргия без вино, зурни и тъпани, без огньове и флейти, които да разгарят въглените на отмъщението, на омразата, заразяваха се един друг като от светкавична чума, бързаха да се избутат, за да късат парчета от Явора.”

По същата тема ви препоръчваме:

То е напаст, която убива

Деца умират вън

Болезнено откровените мисли на един български учител