Автор: Валентина Вълчева

Трябва да съм била на около двайсет и пет години. Стриктна съм дори на тази възраст, по отношение на здравето си, та съм си записала час за рутинен преглед при гинеколог. Не я познавам. Попадам там по волята на случайността и на една достолепна дама от регистратурата на ДКЦ-то.

Прегледът минава както и очаквам („Всичко е ОК. Нищо ти няма, екстра си.”), след което обаче тя ме заковава с въпроса:

- За деца мислиш ли вече?
- Не. – отговарям чистосърдечно.

Не смятам за нужно да ѝ обяснявам, че на тази възраст самата аз все още се чувствам малко недорасла. За Бога, все още ми харесва да гледам „Ну, погоди”. Какви деца, какви пет лева?!

И докато аз наивно вярвам, че с това темата е приключена, насреща ми внезапно се отприщва същински Ниагарски водопад от думи, съвети и възмущение:

- Как така не? На тия години за кога още мислиш да чакаш? Да не искаш да раждаш на четиресет? Вие момичетата днес, май не разбирате, че като минете трийсет, вече сте изпуснали влака. На твоята възраст трябва вече да си родила поне веднъж, че животът ти да има смисъл. Иначе какво? Дискотеки, купони, работа, учене… Не знаете вие какво е да се сетиш на късни години, а вече да не ставаш за тая работа… Аз на двайсет и четири съм родила малката си дъщеря, а ти…

Мигам стерео и даже забравям да си обуя обувките, преди да предприема тактическо отстъпление към вратата, че току-виж ме е подбрала с поучителен пердах например.

Ле-ле! Наистина е бясна! Изнизвам се, докато тя все още пръска високоволтови искри от възмущение по адрес на днешните момичета, като цяло, и на мен - в частност.

Когато затварям вратата, кръстосвам пръсти и се заричам:

„Никога вече!”

Не и при нея.

Ноооо…

Правилно си го е казал народният мъдрец: „Никога не казвай никога!“

Петнадесет години по-късно, вече на 39 плюс, съм бременна за втори път, в шестия месец съм някъде, и ми се налага преглед. За болничен, не че нещо… И се оказвам не при друг, а при същата тази жрица на Асклепий.

Още щом я виждам на вратата ми става ясно – пак ще има лекция. Сега пък ако не ме набие с обувката си, че съм се сетила на тия години да раждам, вместо вече за внуци да мисля… Прегледът минава както се очаква. Нищо ново, нищо обезпокоително. Гади ли ти се? Не. Колко си качила досега? Толкова и толкова. Вземаш ли някакви медикаменти? Не.

И кулминацията: На колко си години? В един идиотски миг сериозно се зачудих дали да не излъжа и за пръв път в живота си да се подмладя с едни десетина години…

После обаче реших да рискувам:

- На трийсет и девет.

- Чудесно! – започва едно одобрително кимане насреща ми. - Това първо детенце ли ти е?

- Второ.

- Голямото на колко е?

- На три.

- Прекрасно! Идеалната разлика!... Да ти кажа, момиче, безкрайно се радвам на такива като тебе, дето подхождат към раждането на деца с разум. За мен идеалната възраст за раждане на дете е след трийсет. Тогава вече имаш и емоционалния, и умствения капацитет да гледаш един човек, и да го направиш наистина полезна личност. А те другите какво? Завършат гимназия и хукнат да раждат на по деветнайсет-двайсет. Още неизлезли от детската си стая при мама и тати, хал хабер си нямат какво е то да гледаш едно дете (ама както трябва), живее им се, дивее им се… Реват после и се тръшкат, че им се ходи по дискотеки и екскурзии, зарязват си децата, тормозят ги, изнервени, лабилни… Браво на теб! Сега на четиресет тъкмо ще се радваш на детето си, както трябва да бъде.

Мигам пак „умно” и не смея да дишам даже. Къде от изненада, къде от страх да не предизвикам превключване на другата вълна… Брей, да му се не види! А иначе не вярвам в идеята, че човек се променя, докато е жив. Явно съм в грешка – променя се, някои даже към добро. Тръгвам си порядъчно объркана. В главата ми се размотават неорганизирано някакви въпросчета-закачки по темата: за рисковете от не помня какви заболявания например, за митичното намаляване на фертилността… По отношение на това, последното, мога да кажа, че на тази почти "библейска" възраст – тридесет и девет – успях да забременея буквално от втория опит, та…

Вече в коридора започвам да се хиля като ряпа. Какво пък? Бременна съм, според някои си ми е кажи-речи време за старческата деменция, така че простено ми е. Значи какво излиза? На двайсет и пет бях безнадеждно окъсняла, но на четиресет вече съм улучила момента с точността на снайперист. Ти да видиш!

После се сещам за всички онези, които от има-няма двайсет години не спират да проявяват любопитство и загриженост, относно репродуктивните ми планове, и са обсебили ролята на личния ми биологичен часовник, макар че дори майка ми се отказа около тридесетата ми година. Що цъкане, що поучения, що непоискани и непослушани съвети за това време съм преживяла… И що чудене на тия в коя точно работа им влиза аз мисля ли за деца или съм решила да си мухлясвам стара мома…

Ако обаче трябва да съм сериозна, не бих си позволила да агитирам в полза на късното раждане. Не за друго, а просто защото наистина не съм си поставила за цел да навлизам в подробностите за ползите и рисковете. Незнанието със сигурност не е оправдание, но често пъти осигурява един особен вид спокойствие. Не ти се налага да мислиш за безкрайните рискове и да си докарваш по три панически атаки на ден от притеснение. Дето се вика - приготви се за най-лошото, очаквай най-доброто!

По-скоро бих застанала зад раждането по принцип. Все едно кога, все едно как, все едно колко пъти… Просто да се случи и всичко да е наред!

Препоръчваме ви още:

Моля, не ни учете кога да раждаме 
Черешов мармалад или как раждат оптимистките? 
Помощ, ще раждам!