Майките - тихите герои на пандемията - Станислава

Майките - тихите герои на пандемията - Станислава

14 Апр, 2020
0 коментар

Времето, в което живеем сега, някои наричат безвремие. Но аз не мисля, че светът е на пауза, не, животът продължава, малките и големите битки продължават. С тази поредица искам да отдам дължимото на майките, които въздъхнаха, усмихнаха се, и поеха и новия товар - на децата вкъщи, работата вкъщи, домакинстването, което сега е доста повече, планирането, новата организация и не само това - поеха и бремето да помогнат на близките си - на децата и мъжете си да се чувстват по-добре в свят, който се обръща с главата надолу пред очите ни.

Историите им са колкото обикновени, толкова и вдъхновяващи. Обикновени, защото всички сме заедно на този фронт. Вдъхновяващи, защото ни напомнят, че всички заедно ще се справим. И не само ще се справим, ами и някой ден ще си припомняме тези времена и ще ги разказваме на внуците си. Първата майка, с която ще ви срещна е Станислава, която живее в Кипър - в социална изолация.

1. Няколко думи за вас

Казвам се Станислава, на 34 години, родом от Сливен. Не съм омъжена, но живеем на семейни начала от над 10 години с мъжа до мен. Имаме дъщеричка на 3 години, която е родена тук в Кипър. С мъжа ми дойдохме тук преди 8 години и засега не се замисляме да живеем другаде, а връщането в България (освен за почивка) от години не е поставяно дори като тема на обсъждане.

2. Какво работите?

Икономист съм по образование, но някак така и не можах да се впиша в корпоративната среда и работата ми винаги е била в сферата на услугите и обслужване на клиенти. След като родих, за мен беше приоритет да прекарвам повече време с дъщеря си и се върнах доста назад в очите на повечето хора около мен започвайки ниско квалифицирана работа в заведение за бързо хранене. Работя в Subway, мениджър на обекта съм.

3. Какво се промени най-много в живота ви?

Мирогледът ми на първо място. Отгледана съм с мисълта, че Аз трябва да нося отговорност за живота си. Аз взимам решенията, аз си нося последствията. И винаги някъде дълбоко вътре в мен, когато нещата не са се получавали точно както аз съм ги планувала, нещо негодуваше.

В първите дни, след обявяването на извънредно положение тук в Кипър бях притеснена, разтърсена от мисълта, че в следващите месеци нищо няма да зависи от мен. Знаех какво съм изработила като възнаграждение в малкото дни от началото на месеца преди да затворим заради пандемията, знаех предварително точно как ще си разпределя парите за храна, знаех също така, че няма да мога да отделя за наем от тях, защото извънредното положение хвана мъжа ми в момент на търсене на нова работа. И не можех да спя от притеснение...

Докато един ден просто приех, че има ситуации, като тази например, в които светът не трябва да тежи на моите рамене.

Да, не знам кога и какви обезщетения ще ни бъдат изплатени, но това не е моя грижа. За това има други хора да се притесняват.

Да, не знам кога и как ще можем да си платим наема, но това не е по моя вина.

И в този ден, когато реших просто... най-точен в този случай е изразът... To let it go... В този ден се обадиха на мъжа ми - утре е на работа...

4. Какво не се промени?

Не се промени вярата, която имам в себе си и в семейството си. Дори и да не е под наш контрол какво се случва в момента, знам, че сме способни да се справим с каквото и да ни донесе бъдещето - ще се адаптираме към каквато и да е реалността след пандемията и ще продължим да се борим с трудностите както винаги до сега.

5. Какво ви тревожи най-много?

Свекърът ми наскоро се възстанови от тежко заболяване, имам две възрастни баби, а майка ми е медицинска сестра и в момента най-много искам те да са винаги здрави.

6. Какво ви радва и успокоява?

Радва ме времето, което успявам да прекарвам с дъщеря ми вкъщи. Тъй като расте в триезична среда, проговарянето и се забави, а откакто сме си заедно вкъщи речникът и се обогатява от ден на ден. Въпреки че с 3 годишен терорист трудно мога да опиша ежедневието си като "спокойно", близостта с дъщеря ми ми носи душевно спокойствие.

7. Как минава денят ви?

Кафе, слънце, закуска, готвене, игри, малко (или повече) викане, подреждане, готвене, хранене... И по 16754 пъти на ден "Вики, имаш ли пиш?". Възползвам се от ситуацията за да се отървем най-накрая от памперсите, но за сега все още само аз съм инициатор на срещите с гърнето...

8. Как се забавлявате?

Гледаме филми, слушаме музика, играем на двора. И като казвам "играем", не използвам клишираното множествено число, което повечето "мами" ползват за децата си, а наистина играем - мъжа ми, детето и аз - ритаме или си подаваме топка, поливаме цветята, учим Вики да кара колело... Да знаете, много е трудно да се натисне само единия педал - много по-яко е да натискаш и двата едновременно и да се ядосваш защо колелото не върви...

9. Какви планове правите?

Планирам какво ще сготвя утре, как ще си украся яйцата за Великден, каква торта ще направя за рождения си ден... На 8ми Май имам рожден ден, а както бързо се нижат дните ей сега ще дойде... По-дългосрочни планове отказвам да правя в унисон с новата си психическа нагласа и за сега ми се отдава...

10. Какво никога няма да е същото?

В светлината на настоящите събития някак изглежда, че нищо никога няма да е същото... Но за жалост надали всички хора ще си вземат поука от цялата тази ситуация.

11. Какво очаквате?

Очаквам с нетърпение да мога да дам на детето си свободата да излиза. Не става въпрос дори и за паркове, градинки или разходки... С всички тези наши обяснения как навън не може да се излиза без причина, детето се е наплашило и в редките случаи, в които излизаме с нея притичва бързо до колата и бърза да се "скрие" в нея.

Очаквам с нетърпение да мога да дам свобода на детето си...

12. Какво ще промените завинаги, когато това приключи?

Надявам се да запазя завинаги новия си мироглед (Ще ми спести много нерви за в бъдеще със сигурност).

Освен това осъзнавам, че едва сега оцених напълно какво значи едно излизане, игра в парка или разходка сред природата. Наистина, неща, които с лека ръка сме пропускали в почивните си дни, изморени от натовареното ежедневие, а колко много ни липсват сега. Смятам да променя това завинаги.

Ако искате да се включите, можете да напишете своята история за пандемията и да я пратите на мейл Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Може да добавите и ваша снимка, но не е задължително. Най-хубавите истории ще публикуваме. Това са въпросите, на които да отговорите:

1. Няколко думи за вас - възраст, семейно положение, деца, местожителство

2. Какво работите.

3. Какво се промени най-много в живота ви?

4. Какво не се промени?

5. Какво ви тревожи най-много?

6. Какво ви радва и успокоява?

7. Как минава денят ви?

8. Как се забавлявате?

9. Какви планове правите?

10. Какво никога няма да е същото?

11. Какво очаквате?

12. Какво ще промените завинаги, когато това приключи?