Автор: Богомил Димитров

Когато бях малък, в къщите домакинстваха само жените. Мъжката работа там бе да пушат, играят карти и веднъж годишно да ремонтират покрива, таваните, стените и мазето. Зарекох се, когато създам собствен дом да помагам на жена си. То пък какво ли не се бях заричал - да не пия, да не пуша, да бъда висок, умен... Когато се оженихме, обявих на жена си, че ще й помагам. Някои чистофайнички не обичат мъжете да им се пречкат, но за радост тя не бе от тях. Първата дейност, в която се включих, бе „да разтребя масата“ след обяда. Дадох й знак да няма грижата. Събрах всичко и го скупчих в мивката.

- Не се прави така. Първо изхвърляш останалата в чиниите храна в тоалетната и след това ги слагаш в мивката, а върху тях вилиците и лъжиците.

Обрах с ръка трохите от масата, пуснах ги в кошчето и изтръсках ръцете си от полепналите трохи - сякаш си изръкоплясках.

- Не се прави така. Трохите се събират с четката във фарашчето и се изхвърлят. После намокряш гъбата и избърсваш с нея мушамата.

Започнах с чиниите. Понякога бях помагал на мама и се считах за печен.

- Сложи престилката, ще се измокриш. Намали струята - миеш като майка ти - плискаш навсякъде… Не замазвай гнусливо чиниите с ръце. Търкай ги с гъбата, но първо й сложи от препарата. Ама не целия, бе! Само капка. Първо ги насапунисай всичките. Хайде сега ги изплакни. Не ги прибирай веднага в шкафа - нареди ги да изсъхнат. Ама не една върху друга, а върху онова там - рогатото, вляво, твое ляво, бе!

Леко поизнервен я бях попитал саркастично:

- На кое, на закачалката ли? /тогава в кухнята имахме закачалка с рога/.

- Ох, мислех те за по-интелигентен! На сушилника за чинии, бе, тъпчо!

Ако жена ми не се бе разсмяла така сладко след това, може би щях да й се разсърдя. Бях мечтал да си чете, докато домакинствам. Накрая да ме целуне благодарно и да отидем в спалнята. Наум възроптах:

- А по-интелигентно ли бе като типичен мъж просто да си пуша докато тя мие?

Казах й, че отивам да си подремна. В душата ми нахлуваха мисли, стигащи чак дотам, че ако влезеше при мен и дори сама ми поискаше секс, поне на първо четене щях да й откажа. Вече поуспокоен, обмислих забележките й. Понеже си бях амбициозен, скоро когато миех чинии тя вече не ме следеше с поглед, имаше ми пълно доверие.

Следващият проблем между нас бе чистенето по време на уикендите, което сякаш оставяше на заден план по-възвишени неща. Според мен, ако то надвиши 20 минути, това си е гавра с личността. В подкрепа й давах пример как, след като помета, на пода внезапно се оказваха пропуснати трохи и помитах пак. Накрая отнякъде изникваха още и без да искам се вманиачавах. Тя каза, че и при нея било така. Въпреки това не прие, че поради моето огромно К.П.Д. - 98%, мога да „изпрахосмуча“ навсякъде за нула време. Отначало наивно бързах да се появя вир-вода пред нея на 12-тата минута и гордо да й кажа:

-Готово!

Тя не вярваше и тръгваше да проверява. Слагаше тук-там средния си пръст и го вдигаше срещу светлината, досущ като старшината ми в казармата. Отначало на онзи там му се връзвахме, но едно „старо куче“ ни светна, че той винаги си носел в джоба прах от вкъщи. Жена ми не бе подлярка, но и да не намереше прах, изражението й си оставаше като на Бъстър Кийтън - „каменното лице“- герой от немите филми. Както на старшината бях намерил цаката, така и нейната. Издебвах я да се захване с нещо в кухнята. Навсякъде първо изсмуквах, след което оставях „Прухи“ /така наричах галено прахосмукачката ни/ да си бучи залудо още 9 минути и я местех в друга стая. Опитно бях установил, че след общо 34 минути жена ми изобщо не проверяваше. Както описах нещата, може да останете с впечатление, че тя е била мързелива, далеч не бе така. Чистеше перфектно, но с много измъчена физиономия като герой от картината на Репин: „Бурлаки на Волге“. Сърцето ми се късаше и бързах да я отменя. Веднъж й подхвърлих типично по женски, че когато чистела, майка ми винаги пеела. Жена ми веднага бе контрирала:

- Ами извикай я да ни попее докато чистим. Аз не мога като нея да си кривя душата!

Честно казано, и аз не пеех.

Панелна рапсодия

Рано една неделя жена ми ме събуди с вид на човек, който трябва да съобщи деликатно скръбна вест. Знаейки, че в първите 15 минути съм сърдит на света и мога само да пия кафе и да пуша, накрая изрече бавно, като логопед:

- Трябва да започнем Голямото пролетно чистене!

Това “да започнем” ме притесни. Тъкмо се бях успокоил за уикендите, сега пък и пролетта взе да ме тревожи и се опитах да внеса поне нотка оптимизъм:

- Ох, така кажи, бе, бях се уплашил, че някой е умрял. Ще опаткаме всичко до обяд и после ще отидем на Панчарево!

- Мечтай си ти - това е работа поне за два уикенда!

За мен това бе пълен абсурд и казах бодро:

- Кажи само с какво да започна.

- Свали пердетата, изтупай ги на стълбищната площадка и ги сложи във ваната да ги накисна. Започни с прозорците в хола. Аз ще се заема с кухнята.

Стартирах нахъсан, но откъм кухнята се дочуваха нейни възгласи. Понеже не дочувам, често слизах от стълбата и отивах гузен при нея да питам дали ме е викала. Не, просто си говорела. Въпреки че така работата ми бе неефективна, скоро прозорците бяха завършени и се размечтах, когато тя дойде да възкликне:

- Ама тук имаме ли изобщо стъкла? Тя обаче попита защо не съм измил преди това дограмата, а и съм си правел оглушки - вече три пъти ме била викала да изключа хладилника. Ако и аз бях жена, щях да й припомня какво бе казала:

- Започни с прозорците /а не с дограмата/ -  и двете щяхме да се хванем за косите. Понеже съм неконфликтен, само изключих хладилника. Тя започна да го чисти из основи. Очертаваше се пролетното чистене да се слее с лятното. Помислих си колко лесно хората се превръщаме в еснафи, чийто дом е тяхната крепост. Хрумна ми гениалната идея да я помоля да ми купи нещо против киселини и повръщане - внезапно съм се почувствал зле. По онова време в неделя в София работеше само една аптека, чак в центъра. Тя хукна натам в 11,30 ч.

Твърдо решен да оборя тезата й, че скоростта на чистене и качеството му са взаимоизключващи се започнах щурма на крепостта. Бях като перпетуум-мобиле. Влязох гол във ваната и изплакнах пердетата за 2 минути. Закачих ги мокри - да се самоизгладят висящи. Пуснах прахосмукачката само по същество. Излъсках дограмите, стъклата и хладилника. Събрах легени, препарати, стълби, парцали и пр. и ги зафучих по местата им. Бях „3 в 1“- Спайдърмен, Батман и Хари Потър взети заедно. В 3 следобед вече „спях“ изтощен и потен.

Тя се върна, изгледа ме угрижено и ми метна още една завивка: „Нека се поизпоти още“. Откъм стаите дочувах какво още си мисли: Някъде - браво, някъде - горе-долу… Средно оценката ми бе много добър 5. Главният ми приоритет - минимум време, бе постигнат. Явно бях намерил цаката и на пролетното чистене - просто вече няма да й позволявам да ми се пречка.

Такъв си бях аз - амбициозен, а от това няма връщане назад. Май и тя ми бе намерила цаката, но какво пък - във всеки брак си има и доста цакане.

Още от Богомил:

Комплекс за пълноценност