Автор: Весела Георгиева

„Спокойно, петото ще е момиче!“

Такова успокоение на майка с четири момчета може да даде само човек, който и представа си няма какво е да живееш под един покрив с петима мъже. Като съвършено малцинство.

Не знам как се гледат днешните момичета, но затова пък в момчетата си откривам немалко прилики с онези девойки, които бяха на мода преди 30-тина година. Не знам, не знам. Може и сега да са актуални.

Ако мислите, че в едно семейство с четири момчета най-бързо свършва хлябът, грешите. Нито саламът, ни солетите, ни шоколадът. Шампоанът пръв свършва. Всяка седмица стек и половина екзотичен химически коктейл се влива в градската канализация под формата на пухкава пяна. От нашата къща. Шампоан за права коса, за къдрава коса, за мазна коса, за суха коса, за руса коса, за тъмна коса, за скалп без коса, шампоан за брада. Хората с толкоз ракия цяла зима не изтрезняват, ние не можем да се изкъпем.

И как иначе, щом батко им прекарва около 90 минути на ден в банята. Два бойлера, по 160 литра всеки, не стигат, за да блеснат плочките по корема му, кожичките на пръстите му и евстахиевата му тръба. Огледалата вкъщи потъмняха, някои се напукаха от съвършено изпипаната му суета. Гребените се изпотрошиха от старание да докарат пътя в косата му до точност един фемтометър.

Онзи ден го гледам, ще се самоубива с ютията. Трепери пред огледалото и приближава нажежения й до огън връх към сънната си артерия. Като скочих! Като хвърлих ютията в мивката! Като го ошамарих едно хубаво, че да си припомни тръпката от живота. А той реве и споделя, че от ляво яката му била с 13 градуса по-наклонена и искал да я приглади.

Сложна е тази с дрехите и висотата на естетическия вид на момчетата.

- Роско, моите маратонки са по-хубави! – заяжда се Зарко.

- Моите са по-червени – не му остава длъжен Роско.

- Моите са по-зелени!

- Моите са по-хубави и по-бели!

- Момчета, маратонките ви са сини. И са еднакви…

- Мамо, може ли на мен белия Спайдърмен?

- Кой е белият Спайдърмен, Зарко?

- Ей този.

- Това е червената тениска с Бен 10. Къде видя Спайдърмен?

- Искам тазииииии!

- Тази е на Роско и ти е малка.

- Искаааааааам тазииииииии!

- Зарко, твоята тениска е същата, два номера по-голяма!

- Мамо, и аз искам Спайдърмена!

- Роско, тук няма Спайдърмен!

- Искааааааам!

А онзи ден батко им ги оприличи в прав текст на момичета. И не сбърка.

- Алоууууу, вие сте като госпойците, бре! Ходите заедно до тоалетната!

А разговорът между 5-годишния Велизар и 3-годишния Ростислав си струва да се пресъздаде.

- Роси?

- Да, За`ко?

- Пишка ми се. Искаш ли да пишкаме заедно?

- Да!

Мамо, искам да ти кажа нещо

Тупур-тупур – два чифта детски крачета потеглят. Бум! Тряс! Пляс! Вдигат капака на тоалетната чиния. Шушу-мушу, леко кикотене. След което – тишина. Бързам към банята. Току-виж изпили водата от казанчето! Нищо подобно! Застанали двамата юнаци по диагонал на тоалетната чиния. Захвърлили долнища и бельо в душкабината и като истински дами – голи под кръста, сравняват достойнствата си и пишкат. Навсякъде, но не и в тоалетната чиния. Не мога да им го отрека – проявяват и мъжки характери понякога.

- Роси, аз свърших пръв! – подскача Зарко и тръгва голичък към стаята.

- Чакай мееееее! – догонва го Роско, все още не свършил задачата.

Ще кажете – Борис е малък. Малък, малък, ама от сега развява едни буйни къдрици. Бориса биваше да го кръстя и така да го представям. И без това вечно ме спират с думичките: „Леле, колко е красива!“, „Леле, какви очи има принцесата!“, „Мале, да й изям къдриците!“ Онзи ден, докато се разхождахме, един пудел припадна. А три от овцете на съседа сами подстригали вълната си. Не се чувствали добре в компанията на Борко, така ми призна стопанинът. Мисля си, че батко му тайно го работи с някой стерилизиращ спрей за къдрици. Не може да има такава коса това дребно човече! Просто не може! А миглите, да ви кажа. Премигне ли, въздушната струя разлива кафето на бабите в харманлийските заведения.

Толкоз мъжественост струи от нашата къща, че не мога да пропусна да спомена и баща им. Нормален мъж беше. До скоро. Преди няколко месеца реши да пуска брада. На мен ми хареса, а той я обикна. Обикна я, досущ възрастен пенсионер как обгрижва блестящ Москвич 12-ка, модел 1969 година. И тъй като отдавна няма коса, отдава цялото си внимание на брадата. Реши я, глади, подстригва я. Маже я с кремчета, балсамчета и отвара от змийска кожа и стрит таралеж за блестящ косъм. Има ножичка, с която я подстригва от лявата страна, ножичка за дясната страна, а машинката за брада му стои заключена в каса с пръстов отпечатък.

- Гледай сега! Туй косъмче как ми е избягало! – вайка се жално пред огледалото и върти един къдрав, посребрен косъм в кутрето си. Очите му се пълнят със сълзи, а по челото му капчици пот поливат свъсените му вежди.

- Дай да го отрежа – предлагам великодушно помощта си.

- Въх! Сакън! А барнеш, а ти цупим ръцицките!

А аз, единствената физиологически аргументирана дама в семейството, ставам сутрин и докато си пия кафето, удрям една четка на гривата. Ако намеря четката, че често ми я крадат. Не я ли намеря, развявам се артистично. Обличам първата дреха, която НЕ мирише и която НЕ стои права, ако я изпъна до стената. Къпя се за три минути и не смея да барна козметичния каталог на поне 4 компании, нареден в шкафчето в банята, че не знам от кое ще ми опадат веждите и кое ще ми докара проблеми с простата. Нищо че уж нямам простата. В нашето семейство чудесата се случват.

Така че, благодаря ви от сърце, загрижени хора! Но не искам още девойки. Ако стигнем до пето и се окаже момиче, още от магарето ще го върна за доработка. Освен ако няма походката на Чък Норис и нрава на Франкенщайн.

Още от Весела:

Записките на една безсмъртна майка