Прав ли съм? Прав съм!

Автор: Богомил Димитров

Някъде около пубертета ме загложди един проблем. Съучениците ми започваха да растат, а аз бях в застой. Имаше и по-ниски от мен, но вече се брояха на пръсти. Душицата ми се свиваше от болка. Една вечер мама седна до мен и въпреки че уж бях забил поглед в учебника по литература, каза:

- Нещо ти тежи - кажи какво ти е?

Усетих, че е склонна да ме изслуша и решихда изплюя камъчето:

- Мъчно ми е, че съм по-нисък! Като ни строят по физическо, съм все по в края на редичката. На някои момчета са наболи мустаци, други имат косми по краката и под мишниците, даже и на други места! А аз съм като някое пиле-голишарче. Страх ме е да отида на училище след априлската ваканция. Може вече да съм последен в редичката. 

Мама се засмя – беше в добро настроение и попита:

- Само това ли?

- А малко ли е?

Тя започна някаква лекция на тема съзряване и пубертет. При някои идвал по-рано, при други - по-късно, но пък те живеели по-дълго. Напускали сме детството си и колкото по-късно ни се случело това, толкова по-добре било.

Какво му е по-доброто, питах се и какво, ако ще живея по-дълго? Искаше ми се 

вместо да говори, да отиде някъде за малко и да се върне с шишенце с някакви  тайнствени витамини или хапчета, с помощта на които скоро да порасна. Надявах се на това, а не на поучения. Ако от поучения се порастваше, досега да бях поне 1,80. Но тя наблягаше на литературната част и надеждите ми взеха да се изпаряват.

Мама бе властна жена и не търпеше възражения, така че само слушах разсеяно. Започна да изтъква надълго и нашироко силните ми страни - отличен ученик съм, с батко имаме собствена стая, скоро ще прокараме вода в кухнята, а не да ходим до чешмата на двора, имам грижовни родители, какво има да му мисля? В подкрепа на което допълни:

- Ето сега, за Първи май на мен ми подариха часовник от службата. Татко ти също често е първенец в съревнованието. Имаме телевизор и готварска печка. Вие с брат ти сте облечени и нахранени добре. От вас се очаква само и единствено да носите отлични бележки. Нито мислите за хляб, сирене, облекло, обувки, мебели, нито – как „да свържете двата края“. Ние с баща ви се трепем за вас, а ти, вместо да си щастлив, се тормозиш за глупости!

Започвах да съжалявам, че съм ѝ споделил проблема си. Докато тя продължаваше да говори, някои от съучениците ми сигурно бяха пораснали с два-три милиметра. Кимах на равни интервали. Дойде и татко. Каза накратко почти същото. И в неговите мъдрости не съзрях практическа полза. След малко попита мама какво има за вечеря. Преди да излязат, тя обобщи:

- Като пораснеш, ще разбереш колко сме били прави с баща ти!

Отидоха в кухнята. Моят проблем се увеличи и с това, че бяха подценили мъката ми. Сълзи изскочиха от очите ми. Изводът ми бе гневен:

Напразно губене на време е да говориш с родителите си. Каквото и да ти кажат, или вече си го чувал, или нямаш полза. Обикновено се отклоняват от проблема ти и натъртват, че според тях си щастлив, но не го знаеш още. Обзе ме справедливо възмущение.

Аз ги питам как да порасна, а те ми отговарят, че като порасна, ще разбера колко са били прави!

Идеше ми и аз да ги подхвана:

- На вас ви е все едно колко сте високи, дали и къде имате косми! От вас се искат просто мебели, сирене, хляб, облекло. А аз се трепя да ви нося шестици, а за благодарност – нито витамини, нито един полезен съвет! Нека вас момичетата ви видят в края на редичката! А вие си се съревновайте, лесно ви е – нали не ви строяват!

Яд ме хвана и на тази по физическо - защо изобщо ни строяваше като „аптекарски шишета“, след като и тя бе ниска?

На вечерята въпросът не се повдигна.

- Виж татко ти как яде – като змей! – каза ми мама, вторачена в мен.

Това го бях пробвал–ям, не ям, все си бях 1,40 м. Но кимнах, за да има мир. Мислех си що за чешит бе батко ми. И той като мен бе някъде в края, но не му пукаше. Снасяше си шестиците като щастлива кокошка. А аз трябваше да се боря и от негово име. Яд ме беше и защо изобщо трябваше да има този идиотски пубертет. Доскоро си бях живял прекрасно, а сега - това живот ли е? Някакси не бе честно едни момчета да се издългучват и окосмяват, а други да се тормозят. А момичетата да хихикат отстрани.

Родителите ни пуснаха телевизора в хола. Ние с батко се прибрахме в стаята си. Той си учеше, аз имитирах същото.

След час мама дойде и ми каза с вид на осенен от идея човек:

- Добре, ще ти дам един пример! Да не мислиш, че на майката на Стоян, твоят най-висок съученик, ѝ е лесно?

- Не знам за нея, но той е първи в редичката!

- Ето - онзи ден се срещнахме с нея в магазина. Горката ми се оплака, че не можела да намери никъде неговия номер гуменки – носел 44 номер, представяш ли си? А от твоя номер 35 има, колкото искаш!

Последва дълга пауза, в която тя чакаше да кимна. Накрая продължи:

- Ами когато му купува плат за панталон? Тя взима по 1,80 метра и пак не му стигат. А аз на тебе, като ти взема 1,20 м., ти остава плат и за маншети. Е – права ли съм? Права съм!

Според нея, бе доказала несъстоятелността на притесненията ми.

Ревнах веднага щом тя излезе. Това, че бях спестил на семейството ми 60 см плат, никак не ме кефеше. Нито че носех номер гуменки, които ги има под път и над път. А и дето бях отличник - какво от това?

В яда си отпрах маншетите от панталоните си.

Прав ли съм? Прав съм!

Още от Богомил:

Женската интуиция

Бърборкото

Последно променена в Понеделник, 14 Октомври 2019 15:31
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам