Любов Даскалова и седми “а”

Автор: Любов Даскалова

През целия ми дългогодишен учителски стаж никога не съм попадала на идеален клас с ученици. Все ще има по няколко зрънца ориз, дето ще газират обстановката до степен на нетърпимост тип „затворнически бунт“, а мен, когато не успеят да ме разпознаят в ролята на Майка Тереза, ме виждат като Хълк. И двете ги мога прекрасно, обръщам палачинката светкавично в името на повсеместно укротяване. Този талант така и не го развих на млади години, когато един ВИТИЗ ми беше в кърпа вързан, ама аз се запънах, щото си рекох, че пак по подиум ще ходя, пак всички мен ще гледат, ама поне пиесите ще са по-къси, а сценичните костюми ще са си личен избор.

Влизам да замествам в седми „а“ онзи ден. Не знам вашите седми „а“ в какво психическо и емоционално състояние са, но при нашия положението е драматично. И съвсем естествено, когато дойде време някой да влиза в часове на седмокласници, сам си знае, че през годината доста често ще редува болнични и санаториуми, за да си избута някак норматива. Аз рядко замествам в прогимназия, но след всеки час ми иде да скъсам етичния кодекс на училището, а в раздел санкции на ПДУ-то да добавя и престой в затвор. А една колежка веднъж си мечтаеше на глас дори да викне баретите, щото и директорът не могъл да ги укроти. Вика: „Целият клас е пълен с комедианти с главни роли, за които училище е само един манеж, а класната стая – асамблея на цирковото изкуство!“.

Звънецът бие, обаче сърцето ми се блъска в ребрата отвътре със сто и пет удара в минута и е готово да се отделя в някаква необичайна самостоятелност, щото и то не иска да влиза при седми „а“.

Аз съм си плюла в пазвата незабележимо, дори изсипах половин пакетче захар уж случайно на пода, вместо в кафето, щото си знам, че така се прави да е на кадем. Отварям вратата, влизам с ляв крак, плюя в пазва пак и изричам на две на три една „Отче наш… “, целувам кръстче и намирам сили да извикам: „Здравейте, ученици!“. Осем си играят с телефоните, две карета са с карти, другите са се групирали по тройки и по двойки, говорят си сладко и нищо не се случва. То добре, че не се бият, де! Заставам на катедрата, забивам с около 12 конски сили ляво токче на подиума, съчетавам това с плясване на дневник върху катедрата и с повечко децибели повтарям: „ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ!“. Пет оставят телефоните, едното каре прибира картите, две седенки се разтурят. Останалите само разбират, че е влязъл още някой в класната стая и продължават, каквото са си правили.

Любов Даскалова е квестор

25c1574e8e6a7de12f717ac56a926ad5 XL

Часът е за съставно сказуемо, пиша на дъската темата, датата, „работа в клас“, не че има нещо смислено в това да си в класната стая и да го изписваш за всеки случай и на дъската. Не, не казвам, че е шизофренно, дори за такива тежки класове, изпълнени с невъзпитани и арогантни пубери, е добре постоянно да сверяваш обективното си състояние, местоположение и точно колко още секунди остават до края на този епизод по оцеляване.

Половината клас си говорят сякаш са в междучасие, седем са извадили тетрадки само да аранжират по различен начин чина, двама са ги разгърнали и пишат. Задавам въпроса какво знаят за сказуемото, една ученичка ме пита колко ми е часът. Две се закачат с момчетата на предния чин, един ученик влиза в класната стая с парче пица в ръка и директно се отправя към свободно място.

„Клас стани! Клас мирно!“, изкрещявам с пълния капацитет на гласните струни по начин, по който може да надвикам сирените на първи октомври, виещи в два съседни квартала. Изправила съм се до катедрата и ми иде да облека костюм на мечка стръвница. Четири минути текат различни процеси, завършващи с мудно изправяне и погледи към мен, вдъхващи ми усещането, че аз съм пастир. С три децибела по-ниско им заявявам, че имат час по български език, аз замествам, ще учим за съставно сказуемо и да започват да пишат моментално. Половината клас разкодира правилно моето послание, другата половина реагира с волна програма. Аз повече дисциплина и да искам, не мога да вкарам, за това се впускам в монолог по учебния материал. Четирима пишат в тетрадките, седем снимат с телефони написаното на дъската, останалите използват класната стая за временен престой с разнообразни занимания и разговори. Тук-таме някой се разсмива звучно, а след него неколцина повтарят хилежа по нов, оригинален начин. Две ученички, чиито устни танцуват под такта на дъвченето на дъвки, ме гледат съсредоточено-заплашително. По погледите им познавам, че ще изстрелят нещо заядливо и започвам да се настройвам за отбрана.

Новото школо

c8acd7ea9b8dd89aa305f168b456d7cd XL

Едната ме пита от коя година ми е този костюм, защото ме помнела на първия ѝ учебен ден как съм го носела и тогава. Гръмват пет смяха в стаята, едната маса с картите спира за момент раздаването, шест телефона се насочват към мен. Аз запазвам самообладание и я питам да каже за сказуемото в нейното изречение. Ситуацията е патова, тя не знае отговора, а аз се питам как ми стават дрехи от преди седем години, като точно толкова килограми имам в повече от тогава. В стаята е тишина, каквато рядко се случва, в този момент гръмва балончето от дъвка на другарчето, което има ефект на гръмнала пушка при начало на въстание. Четирима ме питат какво е сказуемо, две девойки говорят на ухо на момчетата отпред, картите се раздават отново, телефоните снимат мен, вместо дъската, а кипрата мома, която не разбра защо съм със същия костюм продължава: „Аре, бе, госпожооо, какво ви става?! Защо не ми отговорите за този умопомрачителен костюм? Да не ви е скъп спомен от абитуриентската?“. Каня я да излезе на дъската и да напише думата „абитуриентска“ и ако вярно я е написала, ще ѝ дам отговор. Момичето оглежда класа на 360 градуса, за да събере лайкове от погледите на съучениците, осем телефона са насочени към нея, приятелката ѝ я гледа със страх, какъвто може да предизвика само изява на Дама Пика или Слендерман. Този път поемам атаката първо аз. Предупреждавам младата дама, че ще бъде изгонена скоропостижно от часа и ще ѝ напиша двойка за показаните знания.

Тя се разсмива истерично и ми обяснява, че няма как едновременно да получи оценка и да излезе от стаята, защото трябвало да си избера едно от двете. Аз избирам да я изгоня, а тя ми заявява, че няма да излезе навън сама, докато не дойде заместник-директорката, за да я „поеме“. Нямала съм право да я оставя самичка навън, защото можело да ѝ се случи нещо лошо. Майка ѝ обяснила какви са ѝ правата и че „никой не може да я бутне“.

Както е казал народът: „Малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове.“, а нищо не е добавил за ядовете със заместник-директорката, да не говорим пък за директора… Ай, моля ви се, само те са ми изтрябвали в седми „а“!

Трима ученици ми разясняват, че половината клас е на обща подкрепа, гоненето не помага, а трябвало допълнително да се работи с тях. Две майки, адвокатки, обяснили веднъж на класната им, че ѝ забраняват да пише забележки и да наказва децата им, с което и да е от наказанията в училище, защото си имало наредба за приобщаващо образование и тези многострадални дечица имали нужда от внимание, подкрепа и уважение, не от санкции.

В този момент гръмва второ балонче от дъвка и всички млъкват. Двете красавици ме гледат победоносно, устните им танцуват под такта на дъвкателните движения на зъбите. Може би предъвкват и някое съставно сказуемо, знам ли?

Аз в крайна сметка замествам в този час и психически се настройвам, че краят е наблизо, а навън животът е прекрасен, птички пеят (а не се хилят истерично), дървета цъфтят (а не гръмват като балон от дъвка) и цялата романтика на разпукващата се природа чука по прозорците на класната стая, ама никой не ѝ отваря.

Остават дванадесет минути до края на часа. Давам за домашно първите три упражнения в урока, а за часа да се препишат определенията от учебника.

И чистосърдечно се питам в коя по ред редакция Наредбата за приобщаващото образование ще добие вид, близък до реалността? До третата, актуална към момента, все още сме в утопичния спектър, разделен от реалността с разстояние, достигащо края на Вселената. Алоу, Томас Мор ли е отсреща?

Звънецът бие, от всички затичали се към вратата първа аз успявам да натисна дръжката и да излетя така, както го правят спринтьорите на финал на олимпийски игри.


Препоръчваме ви още:

Записки по българското образование

Денят на един учител някъде в България

Искам си камерите!

 

Последно променена в Петък, 24 Май 2019 13:45
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Нова опасна игра?

Нова опасна игра?

07 Юни, 2019 Възпитание

Дневник на котарака-беглец

Дневник на котарака-беглец

12 Юни, 2019 Забавно

Не ми е лесен животът

Не ми е лесен животът

29 Май, 2019 Забавно

Достоен наследник

Достоен наследник

06 Юни, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам