Автор: Любов Даскалова

Да ви питам, не се ли върнахте вече на работа? Откъде ги вземате тези отпуски, бе? Аз съм на работа, щото нещо не изчислих правилно почивните дни тази година и се падна в края на август да преживявам в празната учителска стая. В стаята, която естествено е с южно изложение, зацапани прозорци и позахабени мебели, едва се диша от жега и прах. Чистачките също са в отпуск, дори са на море. Иска ми се и аз да съм на море, но няма как, остава ми единствено да си се обливам в топли и студени вълни и да попивам с малка хавлиена кърпа ефекта от процесите на дехидратация по теменната и темпоралната част, както и над горната устна около мустаците.

Идвам на работа и се подписвам в една тетрадка, че съм се появила. Директорът го няма и по-добре, защото сега и да закъснея, няма да е фатално. Фаталното настъпва, когато началството реши да прибере тетрадката с автографите в 8:59 и след този час всеки от нас трябва просто да си подготви някоя мелодраматична версия за закъснението, с която най-малкото да може да разплаче бабите, седящи пред входа на блока. Или да му я публикуват във в-к „Лична драма“ на челна страница.

Любов Даскалова е на почивка

Влизам тази сутрин в учителската стая и тичам веднага да отварям прозорците, щото нали, да не ви описвам. Спирам за известно време дишането с нос и присядам някъде, където течението може дори да ме премести. Изчаквам процесите на въздухообмен да приключат първата част – евакуиране на натуралните аромати, след което започвам да гледам по стената, тавана, пода. Разглеждам отново присъствената тетрадка и с удивление се осведомявам, как две колежки са се разписали 2-3 дни напред. Аз такива работи не правя, не че ми е съвестно, ама да не стане някой сакатлък. И започвам да се чудя какво да свърша. Някъде кънтят мъжки гласове, аз инстинктивно скачам от нисък старт, за да видя кои пък са тези. Направо на бегом слизам на партера, за да видя, че идват работници. Някои са младички, други по-така и от мен. Инстинктивно оглеждам техните физиономии, не че са мъже, а дали ще разпозная някой мой ученик сред тях. Поне да го препитам нещо запомнил ли е от часовете по родинознание във втори клас. Обаче не срещам такъв и мераците ми за възстановителни процедури по учебно-възпитателния процес угасват към момента. Поздравяваме се взаимно, след което аз отново се възнасям по стълбите към учителската стая. Трррррррррррррррррррр! Хайде, да ми е честит къртачът, който днес ще пробива дупки из училището, но и в моята глава. Така неусетно е влязла и секретарката в канцеларията, а малко след нея и заместник-директорката. Естествено, ще ми се падне точно на мен да работя тази седмица с по-гадната от двете.
„Даскалова, къдтррррррррррррррррррррррррррррррр…“. Мисля си, че освен къртача и гласа на замката Тодорова чувам. Имало работа за мен, да прегледам един класьор с учебни програми и от него да извадя миналогодишните, за да ги снимам и подготвя за тази година. Тррррррррррррррррррррррррррррррррр. Аз обаче се старая да изключа всички излишни звуци от обкръжението ми, за да се съсредоточа в работата. Ровя се в класьора, вадя папки, отделям по купчинки и си размишлявам после как ще ги връщам по обратен ред без да объркам нещо. Трррррррррррррррррррррррррррррррррррр! Е, какво пък толкова! То и мотор, и състезателни коли понякога прелитат по улицата навън и пак същото се чува. Заемам се да копирам програмите, но съм сигурна, че това им е между шесто и осмо преснимане. Трудно ми е да опиша как някои са криви, други с черни ленти, трети имат релефни орнаменти, които на брайловата азбука могат да означават нещо страшно. Тррррррррррррррррррррррр!

Айде, аз няма да се впечатлявам от този звук! Какво пък толкова! Пускам копирната машина, на която й трябват между пет и десет минути да загрее. Тодорова нахълтва в учителската стая да пита защо се мотая още и какъв ми е проблемът. Тя все проблеми търси и ги намира често. Обаче го казва с дълги паузи, защото и тя самата не се чува какво говори, когато къртачът от долния етаж взема думата. Тодорова се вбесява, грабва купчинките подготвени за копиране и сама започва тази процедура. Аз само заставам смирено до нея, за да поемам готовите бройки и да ги връщам прилежно по папките. Трррррррррррррррррррррррррррррррр! И усещам как напрежението и за двете ни в стаята леко ескалира от външните фактори. Тодорова набързо и невротично прибира всичко в класьора и излиза от стаята със ситни крачки, сигурно обнадеждена, че някак ще успее да избяга от този къртач. Горката!

„Даскаловаааааа! Ела тук!“ - Тодорова ме вика, за да ми възложи задачата да направя списък на напусналите и придошлите деца това лято, за да й е по-лесно да обработи промените. Списъкът е кратък, само 25 движения. Справям се бъТрррррррррррррррррррррррррррррзо.

„Даскаловаааааааа! Ела!“ - в малките паузи на тътена, наподобяващ бойно поле с много картечници чувам, че Тодорова отново ме вика. Долавям треперещи нотки в гласа й: „Заминавай до пощата да пуснеш това писмо!“. В погледа на секретарката виждам огромна доза завист, че ще избягам за известно време от този храм на тътена, който само за ден може всички да ни трудоустрои като тежкочуващи.

Денят на един учител някъде в България

Разходката ми до пощенската станция започва със „Здравейте, госпожооооооо!“ , един мил поздрав от мои ученици, играещи в училищния двор. „Как стееее?“ - звучи от около 200 метра разстояние, а аз без да се усетя връщам отговор подобаващо, дори с десетина-двадесет децибела по-силно. Две баби на тротоара се сепват и ме поглеждат тревожно. Едната ми се скарва: „Ама какво ти е добре, ма! Гледай я какво се е развикала, чак акъла ми изкара!“ - „Госпожа, аз съм учителка! Знаете ли колко си обичам учениците и как ми е домъчняло за тях?“ - искам да дам разумно обяснение защо съм изкрещяла с капацитета на сирените, оповестяващи бедствия и аварии. „Ама да не си на полето, ма!“ – бабата продължава да мърмори, без да знае, че ние, учителите, ако не умеем да се изразяваме по-гръмко, учебният процес ще умира от скука и спокойствие.

Посядам на една пейка в близост до пощата, за да си изям сандвича за обяд. В училището ни е забранено да се храним, особено в учителската стая. Преди години някой беше ял лютеница и руска салата и така два дневника се наложи да се преписват от-до, при това в началото на месец май. Разбирате за какво говоря, нали? Два дневника, месец май, пълен препис… Аз само наблюдавах този паметен процес, достоен да влезе в летописната книга на училището и си извадих поуките во веки веков. Звъни ми телефонът, Тодорова е ядосана, че някъде се мотая и ме няма в училището. Затичвам се направо, за да не я дразня излишно. Къртачът днес със сигурност й кърти нервите здраво и й причинява тежък душевен дискомфорт, граничещ с някое паник разстройство, да не дава Господ (пу-пу, дори и в пазвата леко да плювна)!

Заместник-директорката ме посреща на входната врата, за да ми възложи по спешност да пиша служебните бележки за нашите зрелостници, които ще се явяват другата седмица на поправителните матури. Тррррррррррррррррррррррр!!! Събрала се опашка, а те със секретарката имали друга работа.

Дайте я тази телевизия!

Набързо сядам на служебния компютър и започвам да привиквам един по един чакащите пишман-зрелостници. „Иванчооо, защо се явяваш сега на матурата?“ - не се сдържам да попитам Ванката, който е син на братовчедката на моя комшийка. Момчето гледа смутено в пода и казва, че за предната матура се успал и не отишъл. Тррррррррррррррррррррррррррр!! Цъкаме и двамата с език как е могло да се случи такова нещо, подавам му документа и му пожелавам успех, както и ако може, да спи на пейката пред училището, където ще е матурата този път. Не съм сигурна, че Ванката ми разбира шегата, защото ми обещава така да направи.

Следващите служебни бележки ги раздавам по-ларж, щото ми е ясно, че всички заблудени момчета и момичета имат разнообразни причини да висят на тази опашка пак.

Вече си тананикам някаква мелодийка от типа „тррррррр -трррррррр-трррр“ и чакам някъде да се напасне и автентичният звук на мощната машина.

Звъни телефонът, секретарката не е до мен, налага се да вдигна: „Добър ден, какво ще обичате?“ - „Добър ден, обаждаме се от Национален регистър на училищата. Дължите ни пари по издадена фактура, за да ви включим в нашия луксозно напечатан Национален регистър на училищата.“. Аз започвам да си представям един лъскав Некерман от 2500 страници, лъхащ на лукс, шик, феерия, стил, мода, балдахин и коприна, плюш и ранфорс. Връщам се мигновено назад в годините, когато само тираджиите носеха тези регистри на нормалния европейски живот и ни караха нас, обикновените мижитурки, да си мечтаем за нещо по-различно от телевизор „Велико Търново“ и родопско одеяло. „И къде мога да разгледам вашия приказен Национален регистър на училищата?“ – леко размечтано питам и тая надежди, че някак си пак ще имам щастието да докосна спомените, но и да видя какъв блясък излъчват другите училища, разпръснати из нашата мила родина, когато насреща ми се отговаря сопнато: „Имаме го в нашия офис, но ще ви подарим един, само ако си платите ТРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРата!“. Нищо не разбирам от този къртач „Алооооооо, алооооо (трррррррррррррррррррррррррррррр)?! Алооооооо, не ви чуваааааааааам!“. Аз ги чувам, ама като ми се искат пари и нещо ми става.

Трескат ми телефона!

Тодорова е ядосана и ми треска вратата.

Поглеждам часовника, време е и аз да изляза от тази активна строителна площадка, за която си мисля, че къртачът днес вече е оглозгал всички носещи стени и колони и тази нощ току-виж сградата се срутила!

За следващите работни дни си купувам оранжеви тапи за уши и понеже Дорчето – аптекарката ми е приятелка, ми промушва едно блистерче Деанксит.

Ай, ще му се и не знае! Трррррррррр…

Прочетохте ли

Любов Даскалова е квестор