Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Телефонът ми звънна една сутрин и любезен женски глас ме пита дали искам да участвам в дискусия на списание "EVA", чиято тема е "Родители и деца-кой кого възпитава". Първо си помислих, че явно е изтекъл газ в редакцията на списанието и очевидно неадекватната ми събеседничка е объркала телефона. Какво бих могъл да правя аз на подобно събитие? Момичето ме увери, че е трезва (не й повярвах!) и повод за поканата е книгата, макар че след излизането й очаквах хората да ме гонят с търнокопи по улицата и да крещят, че съм убиец на българската литература, а не да ме канят по дискусии и интервюта.

Съгласих се и когато денят настъпи, се озовах в залата, където се срещнах за втори път с екипа на "EVA" и останалите участнички. Не се подценявам с фалшива скромност, но първата участничка управлява фондация в помощ на семействата, другата е психоложка с дълга и успешна практика, а третата е основала Първа детска академия за добри обноски. В тази компания се чувствах като на конкурс за цигулари във Виенската филхармония, на който съм се явил с банджо и по бял лекьосан потник.

Помня, че ако искаш да прикриеш мозъчните си недъзи, е най-добре да мълчиш и затова започнах да се усмихвам загадъчно и да кимам сериозно с надеждата водещата никога да не ме попита нещо. Ако това се случи, смятах да погледам многозначително тавана и да отговоря, че съм напълно съгласен с мнението на трите ми "колежки", дори и да бяха обсъждали собствената ми кастрация.

Всяка от другите участнички се беше подготвила със слайдове и гладка презентация, което, предполагам, правят нормалните и организирани хора. Затова не бива да ви учудва, че аз бях скалъпил кратка бележка на таблета, с която накратко да се представя и да хвърля цялата вина за всичко лошо, което ме е сполетяло в живота, върху майка ми. Всички разбраха, че съм жертва на отсъстващия педагогически усет у родителите ми и този техен недостатък ми е попречил днес да бъда световно признат литературен гений. Очевидно беше, че не са успяли да съсипят всичко, но исках всички в залата да разберат защо в повечето време, когато ми дават думата, звуча неадекватно!

Трябва да знаете, че не може да ви поканят на подобно събитие, да ви дадат микрофон, да ви изтъпанят пред публика и на въпроса "Какво мислите за насилието над деца?" да избухнете в ридания и сред водопад от сополи, да отговорите - "Малко им е на лайненцата! Вече нямам приятели, здрави вещи, спокоен сън и нервите ми са като на сапьор с Паркинсон!" Вместо това направете възмутена физиономия и поклатете снизходително глава, но аз направих грешка да се сетя как преди два дена Микаела събори целия пълен с чинии и чаши сушилник на земята и всъщност се озъбих и заканително взех да си клатя кратуната, което остави впечатление у гостите, че аз подкрепям насилието, разфасоването и изяждането на деца до 10 годишна възраст.

Темите и въпросите на публиката бяха разнообразни, а аз с нетърпение очаквах някой да попита "А какво мислите за лекуването на махмурлука с твърд алкохол и наистина ли бирата е храната на бъдещето?!", където можех да блесна с обосновано мнение, подплатено от огромно количество (измерено в литри) опит! Въпреки, че не стигнахме до този толкова важен въпрос, останалите бяха доста провокативни.

Например "Трябва ли да бъда приятел с детето си?". Аз разказах единствения случай, в който баща ми реши да се сприятелява с мен и той беше след като ме хвана с приятелите ми да му пием ракията, когато бях на 15. Накара ме да нарежа мезе, да седна да пия с него и да му споделя най-съкровените си тайни! Ей така, щот сме аверчета! И пред майка ми!

Първият въпрос беше дали съм девствен, но от устата на баща ми, който се слави с дълга миньорска кариера и характер на ръчна граната, звучеше маааааалко по-различно. Първо се закашля, изхрачи се през терасата, ритна една заблудена табуретка в коридора и, сядайки, ме попита приятелски:

- Ти еВал ли си ве?
Майка ми стоеше на дивана срещу мен и така напрегна слуховите си окончания, че взе да прихваща шпионски радиосигнали и да управлява сателити с ушите си. Аз гаврътнах 50 грама ракия на екс (майка ми тихо изскимтя) и реших да бъде смел:
- Да, ъъъъъъ такова де! Един, два пъти…
Майка ми започна да вие и телевизията в окръга спря:
- Оууууууууууууу, Калоянеееееееее, майкоооооооо! Как можа, беееееее?!

Не знам какъв е сексуалният живот на родителите ми, но от тази реакция реших, че е болезнен и зловещ. Тая жена реагира все едно съм правил тройка с умрял лешояд и зъбните протези на баба ми.

Невероятно, но баща ми реагира най-адекватно и каза точно това от което имах нужда:
- Хубу! - и след като не му хрумнаха други приятелски теми(не че изобщо потърси), които да обсъждаме, пусна някакъв мач.
За съжаление другият ми родител беше успял набързо да си подготви кратка, но обстойна викторина и аз бях подложен на разпит:
- Кога бе, майко? - попита ме толкова жално, все едно съм пипнал Ебола.
- Ми помните ли като ходихте за три дена на Отманли?
- Ама то беше преди един месец! - възкликна ужасена. Тонът й настойчиво ми подсказваше, че би ме оправдала за масово убийство, но не и за правенето на секс.
- Еми, на тогава!
- И къде? - тук взех да забелязвам известно окопитване, което предизвика у мен желание да се пошегувам с нея. Майка ми има висок морал, който винаги върви неотлъчно в комплект с липсата на чувство за хумор. Ако й бях отговорил, че съм изживял първите си сексуални трепети в кухнята,тя щеше моментално да размрази хладилника, да продаде фурната и да изхвърли кутията за хляб. Вместо това, реших да съм честен, макар че това я шокира още повече:
- Ами ей там на дивана!
Майка ми се изправи бавно, очите й бяха придобили свръхестествен цолаж и попита с обречен тон:
- Кой диван, бе? - с такъв глас осъдените на смърт биха попитали палача минутка преди екзекуцията си " Ама тая гилотина не е истинска и всичко е на майтап, нали?".
Никога не сме били заможни и винаги сме имали само един диван, но тези мисли очевидно не можеха да си пробият път в заетата с възмущение и ужас глава на майка ми. Аз глътнах още 50 грама ракия и невъзмутимо посочих:
- Ми тоя диван.
Комодски варан с проказа би получил по-благосклонен поглед от погледа, с който бе удостоен дивана. След една седмица имахме нова холна гарнитура, катинар на шкафа за ракията и никакво желание да се сприятеляваме.
Не знам какво разбраха хората в залата от тази история, но се почувствах длъжен да я споделя с тях. Друг попита дали е правилно да се чете личната кореспонденция на децата. Аз разказах как прочетох веднъж дневника на сестра ми, която е 7 години по-малка от мен и никой не остана доволен от това, а и белегът, който й остана, винаги ни го напомня.

С напредването на вечерта споделих и други мисли за родителстването. Обясних, че за мен това е война и сме ние срещу тях, споменах също така, че дисциплината и наличието на правила дава сигурност на всички у дома и най-вече обявих на всеослушание, че аз ще се опитам да възпитам децата си много по-добре от родителите ми (това прозвуча малко двусмислено).

Събитието приключи без никой да хвърли нещо по мен, което приех като личен триумф и бе време да се прибера у дома. Шофирайки по празната магистрала си мислех, че всеки може да каже нещо за отношенията между родители и деца, тъй като е бил поне едно от двете. Някои се раждат в щастливи и хармонични семейства, но се провалят в опита си да създадат такива. Други преживяват тежко детство и въпреки това, а може би и точно заради това, създават здрави и щастливи фамилии. Няма универсални формули за човешките отношения, но едно е сигурно: колелото се върти и докато вдигате обвинително пръст към собствените си родители, зад гърба ви вече се промъква сянката на вашето дете, което ви обвинява в същите престъпления. Имайки деца, вие придобивате божествен статут и в началото буквално държите съдбата им в ръцете си. От вас зависи това ревящо и акащо парче месо да оцелее и то се вкопчва във вас с огромна сила, която е подхранвана от желанието му за живот. Впоследствие осъзнавате, че ролите се разменят и вкопченият сте вече вие, а малкият антихрист ви е разбожествил и това ви наранява ужасно.

Дайте им свободата от малки да взимат решения и да носят отговорност за тях! Ще падат, ще губят и ще страдат, но винаги бъдете готови да ги вдъхновявате за нови опити и може би най-голямата отплата, която ще получите ще бъде денят, в който те вече няма да имат нужда от вашата подкрепа, а самите те ще са се превърнали в нечия опора!

П.П: Майко, онова петно на дивана наистина не беше от майонеза!

Още от Калоян: 

Практически наръчник за боравене с бременни жени