Автор: Калоян Явашев

Днес е време за протест. Може да съм егоистичен темерут, но тази кауза решавам да не я подмина. Ще заведа децата и ще се опитам да ги възпитам да носят обществена отговорност. Да видят, че не може да се решават проблемите с бой, че агресията не е решение, че... ако трябва да съм искрен, просто ще ги изкарам на разходка за да изхабят енергия, та следобед да спят. Интернет бе взривен от мнения и дискусии, а хиляди хора заявиха желание да протестират и да променят системата. Любопитно ми беше какво щеше да се случи в 11:30ч. пред общината! 

На моите деца не им трябва да им казвам, че ще ходим на протест, за да се настроят предварително. Те всяка сутрин си изглеждат като анархисти, така че нямаше нужда да ги нахъсвам допълнително. Солидно подготвени за евентуални сблъсъци с полицията, жандармерията и армията, ние тръгваме към центъра. Арсеналът на сина ми включва всякакъв вид колички, камиончета и влакчета. Всичките 15-20 си имат връвчица и той ги дърпа едновременно, с глава обърната назад, за да ги гледа. Това го прави опасен за други хора, стълбове, задрямали котки, витрини и кошчета за боклук. Сестра му е помъкнала същата бройка бебета, натъпкана в една бебешка количка. Постоянно някое бебе пада и тя на всеки две крачки спира и го прибира. Малкият ни керван се движи бавно, неравномерно и често в противоположни посоки. 

Предвид естеството на разходката днес, аз твърдо се опълчвам на броя бебета и камиони. Започваме ожесточен спор до колата, като те прилагат обичайните "аргументи"- реване, тръшкане и въргаляне, а аз контрирам с апатично бъркане в носа и търсене на летящи чинии в небето. Най-накрая се споразумяваме за един камион и едно бебе на човек. Тръгваме, дрънчейки надолу към общината и аз се настройвам на режим диспечер въздухоплаване. Предвиждам, насочвам и най-вече гледам да не изгубя двата обекта от зрителен контакт. Преди ги бях научил като свирнех по определен начин да идват при мен. Нещо като наш сигнал. Вече не го използвам, защото освен децата идват и много кучета. Аз обичам животните и не ме притеснява, но веднъж нахраних една булонка вместо дъщеря ни и жена ми се ядоса. Ми с тия рунтави зимни шапки се обърках, пък и издаваше същите звуци като нея. 

Наближавайки уговореното място, нетърпеливо очаквах да чуя някаква реч, аплодисменти или освирквания. Пред общината видях около 50 човека, които просто си седяха, а журналистите с камерата чакаха за прякото си включване. Естествено беше пълно с малки деца и аз зачаках някакво развитие, придобивайки обичайната си физиономия на стреснат бухал. Не ходя на протести, но незнайно защо очаквах някой нещо да каже или да прочете. Нищо подобно не се случи и просто си стояхме. Чуждите деца искаха да пипнат играчките на моите, моите им ръмжаха злобно и това заприличваше на рутинна разходка. 

Тръгвайки си нагоре по улицата, аз си закрещях заплашвайки двете диванета, а те се стараеха с всички сили да се загубят. Повишената концентрация на майки ми донесе няколко злобни и настоятелни погледа в началото, но веднъж преценили ситуацията правилно, очаквано взеха да ме съжаляват. Не протестирахме много усърдно, но поне вдигнахме подобаваща гюрултия. С цената на съществен разход на нервните ми клетки стигнахме до колата. С резерва от нервните ми клетки ги натоварих и с кървясал поглед подкарах към дома. На един светофар Росито изкрещя панически, поглеждайки към задната седалка:
- Да не сте посмели да заспивате! 

След тази реплика, се сетих, че единственото нещо, което ще ги държи будни, е любимата им песен и си прочистих гърлото. Погледнах Росито и двамата, като Братя Аргирови запяхме:
- Влакът бърза трака трак, 
бързат колелата пак... 

Така протестира нашето семейство. Независимо от каузата, ние винаги сме готови да се включим, но стане ли 13:30 отпътуваме с тракащия влак.

За снимката благодарим на един друг татко бургазлия - Тодор Атанасов.

Още от татко Калоян: Стокхолмски синдром