Автор: Мария Пеева

Пламен много обичаше татко си и искаше да стане точно като него - висок, силен, с широка щастлива усмивка и здрави ръце, които можеха да хвърлят Пламен чак до тавана. Можеха да хвърлят и Еми, малката му сестричка, но майка им не позволяваше, от което Пламен беше много доволен. Така тази великолепна привилегия беше запазена единствено за него.

Имаше обаче нещо, което Пламен не харесваше в татко си и то беше работата му. Таткото на Пламен беше лекар, известен в целия град, всички го познаваха, всички го уважаваха, и на момченцето му се струваше, че твърде много хора обичат татко му. Нима е възможно, ще се запитате сега, нима е възможно обичта да бъде в повече? Въпросът е в това, че когато излизаха на семейна разходка с татко и мама, разни непознати хора ги спираха, разговоряха с него, разпитваха го за всякакви несъществени свои болежки, вместо да го оставят на мира да върши най-важната си задача - да яде сладолед с Пламен и Еми, да ги гони из парка и да им обръща цялото внимание на света.

Но това далеч не беше всичко, което ядосваше Пламен. Работата му на баща му изглежда беше толкова важна, че понякога се случваше телефонът да иззвъни насред вечеря и да го повикат. И тогава той оставяше кюфтето недоядено в чинията, грабваше коженото куфарче, което на децата  не беше позволено да докосват и хукваше навън в мрака. На всичкото отгоре бързаше толкова много, че се случваше дори да не им каже довиждане. В такива вечери Пламен и Еми си лягаха тъжни, макар че мама ги завиваше и им четеше приказка. Малката Ема заспиваше бързо, успокоена от нежния приспивен глас на мама, но Пламен дълго се въртеше в леглото, обиден не толкова на татко си, колкото на големия лош свят, който никак не беше справедлив. Как така другите татковци си имаха работа, която им позволява да са толкова време с децата си, а неговият татко, най-добрият на света, трябва да е лекар и вечно да отсъства от дома.

- Не може ли татко да спре да бъде лекар? - питаше Пламен майка си понякога. - Не може ли да бъде учител като бащата на Ники? Така ще има голяма отпуска през лятото, а освен това ще може да рита с мен всеки ден, след детската градина. Или поне да беше водопроводчик като бащата на Алекс, така ще си е у дома всяка вечер и на всички празници!

- Сигурно може. - усмихваше се майка му и разрошваше с нежна ръка къдравата главица на малкото момче. - Но все пак не забравяй, че и дядо ти е лекар. И татко винаги е мечтаел да стане като него, да помага на болните хора и да връща усмивките на лицата им. Това не е просто професия, а призвание, Пламен. 

- А моята усмивка кой ще я върне? - каза й веднъж Пламен. - Никога, никога няма да стана лекар!

Майка му въздъхна.

- За лекар не знам, но със сигурност можеш да станеш философ. - каза тя. - Не се сърди на татко си. Той ни обича повече от всичко на света.

Чашата преля, когато се случи така, че на рождения ден на Пламен татко му беше дежурен. Всичките му приятели от детската градина се събраха в двора им, заедно с майките и разбира се, с татковците си. Само неговият го нямаше. Първо момчетата ритаха топка, а бащите им стърчаха на поляната около тях и им подвикваха окуражително. Майка му беше заета да сервира, Еми отиде да й помага и никой не подвикваше на Пламен. После отборът му загуби и никой не го потупа по рамото, нито му каза, че е играл страхотно и другия път ще победи. А когато разопаковаха подаръците, сред тях имаше и лекарски комплект за деца. Беше хубав комплект, много подобен на този, който баща му държеше в тайнственото куфарче, имаше и стетоскоп, и термометър, и бинтове, и дори малък апарат за кръвно. 

- Това от кого е? - попита Пламен.

- От мен. - каза Ники. - Нали ми каза, че татко ти не дава да му пипаш куфарчето. С мама го поръчахме специално за теб. Виж, има дори табелка с името ти - Доктор Пламен.

- Аз няма да стана лекар. - тросна се Пламен. Сълзите му напираха и едва успяваше да се сдържи. Тъй като Ники му беше любим приятел, все пак му благодари и прибра подаръка при другите. Но вечерта, след като гостите си тръгнаха, го изхвърли в кофата за боклук.

- Някой ден ще се ядосам много и ще изхвърля и истинското куфарче на татко. - каза си той. - Да видим тогава как ще ходи на работа.

Тази вечер Пламен дори не се опита да дочака баща си. Легна си, зави се презглава и засънува объркан сън, в който полянката им беше станала истинско футболно игрище, татко му тичаше напред-назад след топката и го викаше:

- Пламе, Пламе, ела тук, иначе ще изгубим мача!

А Пламен стоеше отстрани на скамейката и сякаш беше залепен, не можеше нито да му отговори, нито да се изправи. Вместо него на терена излязоха разни непознати деца и татко му се заигра с тях и съвсем го забрави. А това, че спря да го вика, подплаши Пламен още повече, много повече от факта, че не може да помръдне. А и то си е страшно, като се замислим - собственият ти татко да се улиса с другите хора и да забрави за теб. Събуди се разплакан и после цял ден му беше тъжно, но не каза на никого за този сън.

Лятото мина, настана есен и за Пламен дойде онзи специален момент, когато малките момчета и момичета най-после тръгват на училище. Татко му, разбира се, отново не дойде на първия учебен ден, после и празника на Будителите пропусна. Но поне му обеща, че този път няма да работи на Коледа. Детето преглътна разочарованието и сграбчи думата на баща си. Задаваше се една много специална Коледа. И колкото повече наближаваше, толкова повече се  вълнуваха всички у дома.

Защото това наистина нямаше да е Коледа като предишните коледи. Не само защото татко му нямаше да е на работа.

- Знаеш ли, Ники - разказваше Пламен на приятеля си от детската градина, с когото отново бяха заедно - вече в първи клас. -Тази Коледа цялото семейство, и баба, и дядо, и чичо, и леля, и братовчедите ми, всички ние ще отидем в планината. Там има една огромна дървена хижа с още по-огромна камина, пълна с дърва и бумтящ огън. Има голяма маса с много столове, има и истинска елха на двора, която ще украсим. И всичко това е насред гората, насред вълците и мечките, и лисиците, и лъвовете.

- И лъвове ли има? - питаше го Ники, отворил широко изумените си сини очи.

- За лъвове не съм съвсем сигурен. - признаваше Пламен. -  Но лисици има, дядо ми каза. А не много далеч оттам има и писта, и всички ще ходим да караме ски. После ще пием чай. Ще си направим снежен човек, и снежно иглу. Вечер ще излизаме на двора и ще се замерваме със снежни топки - аз и татко срещу чичо и братовчедите ми.

- Защо не може и аз да дойда? - питаше Ники, все така очарован от коледната хижа, макар и без лъвове.

- Ще попитам пак. - обещаваше Пламен. Първо, Ники беше най-любимият му приятел. А освен това никак нямаше да е зле да имат още някого на тяхна страна в битката със снежни топки. Братовчедите му не стига, че бяха двама, но бяха и по-големи от него.

За жалост дори и да му бяха разрешили, Ники нямаше да дойде, защото се разболя точно преди Коледа. Уж обикновена настинка, но го нямаше на училище цели три дни. Пламен отиваше до тях всеки ден след училище да попита как е. На първия ден Ники се показа на вратата, посърнал и блед, по пижама на кончета. На втория ден отвори майка му.

- Тук ли е Ники? - попита Пламен.

- Да, но спи. - каза майка му с усмивка. Изглеждаше бледа и имаше под очите големи тъмни кръгове. - Ще му предам, че си идвал, да ти се обади.

Ники не се обади. На третия ден след училище, Пламен отново потърси приятеля си. Тъй като беше последния ден преди ваканцията, му занесе и една книжка за Дядо Коледа, която му беше избрал. Отново отвори майката. Този път дори не се усмихваше.

- Тук ли е Ники? - отново попита Пламен, макар че се досещаше за отговора.

- Пак спи. - отвърна майката накратко. Ъгълчетата на устните й се бяха извили като лък надолу, сякаш ще се разплаче.

- Нося му подарък за Коледа. - каза Пламен и протегна пакетчето, увито красиво в празнична светлосиня хартия с десетки малки дядо коледи.

- Ела да погледнем дали пък не е буден. Ще ти се зарадва и току-виж поиска да хапне нещо. Днес цял ден не е ял, едва го накарах да изпие един чай. Заповядай, татко ти го прегледа онзи ден и каза, че не е заразно.

Тя го хвана за ръката и го поведе по коридора към стаята на Ники, в която двамата приятели бяха прекарвали толкова щастливи часове в игри и смях. Сега всичко изглеждаше неузнаваемо. Завесите бяха спуснати и всичко “миришеше на болест” - така Пламен наричаше миризмата на различните лекарства и препарати, която го облъхваше, когато ходеха при татко му в клиниката. Но най-неузнаваем беше Ники, който сякаш се беше стопил за тези три дни, жълт, изпит и с хлътнали, затворени очички. На Пламен му стана много страшно, остави подаръка на леглото му и побърза да си отиде.

На  другата сутрин семейството започна да стяга багажа за вълшебната Коледа, която им предстоеше. Майка му и татко му се смееха като малки деца, закачаха се, Еми настоя сама да си приготви багажа и изкара целия гардероб на леглото, но те дори не й се скараха. По всичко личеше, че ще бъде най-прекрасната Коледа на света.

И тогава телефонът иззвъня. Татко погледна номера и физиономията  му се промени.

- Да, д-р Масларски слуша. - каза той с онзи тон, който използваше за официалните разговори. Отсреща някой заприказва бързо и отсечено. Пламен, майка му и Еми застинаха и тримата. Все още се надяваха.

- Разбирам. - каза баща му все така официален и съсредоточен. - Тръгвам веднага. Ще отложа.

Пламен разбра и за миг светът сякаш спря да се върти. Коледата им! Баща им искаше да отложи тяхната вълшебна Коледа! Как може да си въобразява, че някой би могъл да отложи Коледата! Майка му заговори нещо, Еми ревна с всичка сила, а той искаше да закрещи, но сякаш топка застана в гърлото му. Вместо това се обърна рязко, хукна към коридора, нахлузи ботушите си и навлече якето си и грабна куфарчето на баща си. 

- Да видим сега, да видим! - мислеше си той. - Да видим как ще отидеш на работа и как ще отложиш нашата Коледа.

Момчето се измъкна тихо и си плю на петите, докато се отдалечи на безопасно разстояние от дома. Когато се умори да тича, спря задъхан, огледа се, никой не го преследваше. Намираше се на нняколко преки от тяхната къща, близо до дома на Ники. В бързината беше забравил да си вземе шапка и ръкавици, и ръцете и ушите му бързо започнаха да премръзват.

- Ще отида до Ники, хем да го видя и да му се оплача, хем да се стопля. - помисли си той. - А проклетото куфарче на татко… 

Пламен беше толкова ядосан, че без да му мисли, просто го хвърли в близкия двор. Нека някой да си го намери, пък после, ако ще да става лекар, като е толкова хубаво. Момчето се поколеба какво да прави сега и в крайна сметка се отправи към дома на приятеля си.

Звънна няколко пъти, но странно, никой не му отвори.

- Къде ли са отишли? - зачуди се той. - Може би Ники вече е оздравял и са заминали някъде за Коледа. Не, надали. По-скоро са отишли за подаръци. Да, ще ги почакам. Не искам да се прибирам у дома никога повече. Нека да ме търсят! Ще видят те. И куфарчето няма да му върна.

Момчето вдигна яката на якето си колкото може повече и седна на стълбите. Едно съседско коте се появи и се уви в краката му, той се заигра с него и не усети кога над него се надвесва мъжка сянка. В първия миг се стресна, после видя, че е таткото на Ники. 

- Ето, някои бащи се прибират у дома за Коледа. - помисли си той. - Не като моят.

- Здравей, чичо Краси. - каза на глас Пламен. - Ники кога ще си дойде?

Таткото на Ники не отговори, но седна на стълбите до него, твърде непривично за голям човек. После събра двете си ръце в юмруци и разтърка лицето и очите си. 

- Ако беше момиче или малко дете, щях да си помисля, че плаче. - мина през ума на Пламен. Но татковците не плачат, много ясно.

- Не знам, Пламене. - отговори мъжът най-после. - Не знам.

Момчето изведнъж се притесни. Нещо различно ставаше тук. Нещо различно по лошия начин, нещо съвсем неколедно и непразнично.

- Какво е станало, чичо Краси?

Мъжът отново мълча известно време. Лицето му потрепваше, сякаш не иска да изрече нещо на глас. Накрая избъбра като скоропоговорка.

- Ники е много болен, Пламе. Много болен. Майка му е при него в болницата и не се знае… Лекарят не знае… - гласът му пресекна и чак сега Пламен видя, че той наистина плаче, с истински сълзи. Момчето толкова се изплаши, че скочи и разтърси мъжът за раменете. Така застанало над него за миг изглеждаше сякаш хлапето е големият човек, а таткото на Ники е детето, което се нуждае от утеха.

- Какво? Какво не знае лекарят? Какво, кажи ми, чичо Краси!

Мъжът вдигна глава.

- Татко ти, Пламе. Татко ти е там и каза, че ще направи всичко възможно. Моли се за Ники, Пламенчо.

Пламен кимна като замаян и излезе навън. Вече не усещаше студа. Много му беше мъчно за приятеля му. 

- Ето защо, си каза. Затова са извикали татко спешно. Моля ти се, татко, помогни на Ники. - Такива мисли се въртяха в главата му. После се досети, че баба винаги се молеше на Бог и добави - Моля ти се, Боже, помогни на Ники. И на татко помогни.

Повлачи се така известно време, несигурен накъде върви, незнаещ какво да прави. Вече изобщо беше забравил Коледа и вълшебната хижа. Но освен тревогата и едно друго червейче гризеше главата му, както когато забравим нещо важно, но още по-лошо - забравим и какво сме забравили.

Червейчето изведнъж се показа и главата му не беше красива.

- Куфарчето! - Пламен така се стресна, че чак извика на глас и подплаши ято премръзнали врабчета. - Куфарчето на татко! Аз взех куфарчето на татко и сега той не може да спаси Ники!

Пламен хукна с такава скорост, че ако някой отгоре му засичаше време, щеше несъмнено да го обяви за световен рекордьор. А ако тичаше така на футболното игрище, никой противник не би могъл да му отнеме топката. Изобщо той много би се гордял с това си постижение, ако можеше в онзи момент да мисли за нещо друго, освен за татко си, от чиято работа зависеше живота на Ники и за куфарчето, от което зависеше работата на татко.

Само 20 минути по-късно едно запъхтяно момче, помъкнало мокрото и окаляно куфарче, вече беше у дома и звънеше на входния звънец. Вратата рязко се отвори пред носа му

- Мамо! Мамо, бързо! Закарай ме в болницата, бързо!

- Къде изчезна, Пламе! - мама го прегърна силно. - Изкара ми ангелите, детенце!

- Бързо ме закарай в болницата при татко, мамо! 

- Пламенчо… Моля те, не се сърди на татко ти. - гласът на мама още трепереше. - Ах, какъв ужасен ден е днес.

- Не, не, не се сърдя! Ти нищо не разбираш! Ники, той…

- Да, миличък, всичко знам. Нямаше как татко ти да не отиде. - мама продължаваше да си бърбори нейното.

- Мамо! - Пламен изкрещя с всичка сила. - Мамо, мамо, мамо! Замълчи и ме чуй! Чуй  ме! Трябва да му занесем куфарчето.

Майка му рязко млъкна, сякаш онемя. Изведнъж силите напуснаха Пламен и той пусна куфарчето на пода и се разплака.

- Трябва да му занесем куфарчето. Как ще спаси Ники без куфарче…

- О, милото ми момче - майката на Пламен се съвзе и го прегърна много, много силно. - О, милото ми момче… Остави куфарчето, нищо не зависи от него. Татко ти ще направи всичко по силите си. Не плачи, Пламе…

Тази вечер, макар и навръх Коледа, никой у дома не изчака до 12 часа. Всички бяха толкова изморени и притеснени, че заспаха на дивана заедно, прегърнати, вкопчени един в друг. Така ги завари един уморен и недоспал баща, който се прибра от работа чак на сутринта, без куфарче, но с усмивка.

- Хей, ставайте! Весела Коледа! - извика той. Мама, Пламен и Еми се стреснаха и подскочиха.

- Татко! - извика Пламен и хукна в прегръдките му. - Татко, кажи ми за Ники, как е Ники?

- Всичко ще е наред! - засмя се баща му. - Ял е нещо развалено. Спипахме я проклетата батерия, сега е на системи и вече е много по-добре. Още утре ще го изпишат. Изплаши  ни много всички, но мина. На косъм беше, добре че не бяхме заминали още.

Пламен изведнъж много се засрами.

- Татко, за вчера…

- Тихо, тихо. - прекъсна го баща му. - Не се притеснявай. Тръгваме веднага. Багажът още е опакован и всички ни чакат. Ако не се бавим, наобяд ще сме там. Баба ти вече пече пуйката и подаръците ни очакват.

- Татко, аз исках само да ти кажа…

- Извинявай, моето момче. - отново го прекъсна баща му. - Аз исках да ти кажа извинявай. Извинявай, че винаги нещо става и отлагам всички хубави неща, които искам да правим заедно. Прости ми!

- Не, ти извинявай, татко. Че ти задигнах куфарчето и всичко.

- Даже не съм и разбрал. Така хукнах като ми се обадиха, че не го и потърсих. - татко му махна с ръка. - Както и да е, важното е, че всичко свърши добре. Хайде, момчето ми. Стига приказки, да товарим колата по-бързо. Умирам от глад! Мама и Еми, ще направят ли сандвичи за изпът?

Настана бързане и суматоха, и в цялата тази суетня Пламен така и не успя да благодари на татко си. После дойде празничният коледен обяд, после игрите в снега и разопаковането на подаръци.

Вечерта четири изтощени и щастливи деца си легнаха в топлата спалня, а родителите им дойдоха да ги завият.

- Я да видим сега. Доволни ли са всички от подаръците? - попита леля му. В отговор три весели гласчета закрещяха потвърждения. Пламен изчака да млъкнат и се обади накрая.

- Аз не съм.

- А сега де! И защо така? - баща му попита малко сконфузено. Беше избрал за момчето отдавна мечтаната количка с дистанционно, точно каквато желаеше.

Пламен се изправи и седна в леглото. Очите му блестяха, когато изрече с тържествен тон:

- Защото искам лекарско куфарче. Не играчка, а истинско, татко, като твоето. За да се уча и някой ден като порасна, да спасявам хората. Точно като теб.

За първи път в живота си татко му нямаше какво да каже и просто замълча. А когато го целуна за лека нощ, на Пламен му се стори, че очите му са леко влажни. 

- Хм, каза си Пламен - Ще излезе, че бащите наистина плачат. Поне ако съдя по събитията от последните дни. Ти да видиш. Човек всеки ден научава нещо ново…

Минаха още доста години, преди Пламен да научи още много, много неща и да получи истинско лекарско куфарче. Но той изпълни мечтата си, изречена в онази коледна нощ и стана лекар. Освен това спаси много, много животи.

Някои от тях и навръх Коледа.

Посвещавам на любимите ми д-р Масларски и д-р Масларска, спасили много животи, някои от тях и навръх Коледа. Нека мечтите ви се сбъдват.

********

Тази приказка е откъс от коледната книга с приказки на 25 български автори. Щастлива съм, че издателство Софтпрес ме покани да съм сред тях. Книгата е прекрасна, а освен това е книга с кауза. Можете да видите повече за нея тук.