Автор: Лени Рафаилова

Вече много рядко чета (разказвам) приказки на децата. Не защото не ща, а защото гледам, че са пораснали и дето се вика, сами пък да си четат! Но понякога Яна, нали по-малката е тя, идва при мен около полунощ, когато аз вече съм твърдо и упорито решена да се отдам на Морфей, мята ми се на леглото и почва с въпросите по всички теми, които врат в малката й главица. На някои отговарям, на други само викам "ъхъ..", щото той и Морфей си иска да ме вземе и аз на това желание сега как така да му откажа?! Янкините въпроси приключват след около 30 минути, но тогава се появява желанието да й разказвам приказка. Викам: "Ааа, не, забрави, тоя път ти ще ми разкажеш!" и като по чудо тя взема, че се съгласява. Естествено, започва поредният кавър на Червената шапчица. "А, не, омръзна ми от тая приказка! Дай някоя друга!“ Следващата е вариация на предната. Почвам да се разсънвам. Казвам й: " Айде нещо за Марс ми разкажи, за цветята там примерно!" Ама нямало цветя на Марс ми вика. Аз пък си държа на моето и се сопвам, че щом не е ходила на Марс, не може да е сигурна, че няма някое и друго цвете там, Та, така се почна, а пък днес се довърши. Довечера да си я чете, ама сама. Аз обичам Морфей!

Когато слезе от кораба си и стъпи на Марс за трети път този месец, Лора усети различен аромат във въздуха. Отдавна на Марс имаше атмосфера, но само децата знаеха това и само на тях беше разрешено да пътуват дотам за забавление или с изследователска цел, както те си решат. Лора набръчка носле и подуши отново. Миришеше на шоколад с вишни. Откъде ли идваше този аромат? Тя тръгна към ръба на покрита със стъкло лилава скала, над която валеше дъжд от ментови бонбони. В една широка вдлъбнатина, където бонбоните се бяха струпали на малка купчина, Лора видя живи цветя. Цветята дочуха стъпките й и обърнаха глави към нея. Лицата им бяха усмихнати, цветовете ярки, преливащи се от синьо в жълто, от червено във виолетово, от оранжево в зелено. Каква красота! Лора се наслаждаваше на гледката с широко отворени очи. Попиваше цветовете. После цветята запяха. Пееха на странен език, марсиански вероятно. Но когато се заслуша внимателно, Лора започна да разбира думите. Цветята пееха за езера и океани, за летящи риби и бели балони с люляков сняг. Колко хубави бяха думите им и колко леко трепкаше мелодията и се разливаше като сладък вишнев сироп по ментовите бонбони. Вкусна мелодия. Лора се наведе и напълни шепа с бонбони, сложи няколко в устата си. И те бяха вкусни. „С какво ли се хранят тези цветя, за да могат да пеят?“- чудеше се наум тя. Едно оранжево-зелено цвете от редичката отгатна мисълта й. Завъртя хубавата си пъстра глава към Лора и премигна с листенца:

- Ние обожаваме малки шоколадови торти, много малки и с два цвята шоколад. От тях се храним и растем.

- А какво пиете? Земните цветя пият вода, но тук вода не виждам. - заинтересува се Лора.

- Сърцето на планетата, нейното ядро - отвърна друго жълто-синьо цвете от редичката - е цялото от портокалов сок, оранжев и сладък. Той прави гласовете ни звънки и трепкащи. Харесва ли ти нашата песен?

- Еха, портокалов сок, който никога не свършва! - възкликна Лора - Това е толкова, толкова чудесно! А вие сте най-невероятните цветя, с които съм разговаряла. Гласчетата ви топлят, гъделичкат и от тях се чувстваш щастлив и не огладняваш.

Цялата редичка звънко се разсмя. Поклониха се учтиво на Лора и запяха отново, този път още по-звънко и още по-вкусно. Лора изгълта останалите в шепата й бонбони, погали всяко цвете и се качи на своя кораб. Време беше да се прибира. Хубаво е на Марс, но вкъщи е по-хубаво. Нищо че няма вълшебни пеещи цветя, които разговарят с теб и се хранят с шоколадови торти. Вкъщи, напролет, надигат свежите си глави кокичета и минзухари, после се появяват шарените лалета и зюмбюлът, цъфтят люляци и рози. Не говорят, не е и нужно, те просто са толкова хубави, че можеш да стоиш и да ги гледаш, докато красотата им те погълне и в душата ти стане и светло, и шарено, и звънко. Вкъщи не летят досадни мухи с глави на магарета, както тук на Марс, вкъщи има само досадни конски мухи, но главите им не приличат на конски, те просто ужасно много обичат да дразнят конете.

- Довиждане, Марс!

Лора натисна бутона за излитане.

Долу цветята продължаваха да пеят и да ядат торти.

Препоръчваме ви още:

Радко и сребърното цвете