Автор: Ина Зарева

За нас празниците не са това, което са. Все някой е на работа, все някой е болен, все нещо се случва. Дните, в които нормалните хора спят до късно, плуват в басейни, карат ски, пият и се забавляват за нас са толкова свиреп Сървайвър, сякаш самият дявол го е продуцирал. Дявол не дявол, аз пък съм козирог. Реших, че тази година няма да е така и толкоз! Разбира се, че съпругът ми беше ангажиран навръх всички празници, разбира се, че аз работих и по нощите, разбира се, че се случиха куп дребни неприятни неща, но аз като същинска Лара Крофт разсичах прокобата над всички празници и смело планирах семейната почивка.

Още при опитите за резервация, ентусиазмът ми малко се понапука, когато всички хотели в околовръст бяха заети от месеци и само в един се намери една-единствена стая. За всички ни. Само една стая! Какво пък – приключение! - казах си и се втурнах презглава към мечтаната ваканция.

Ден първи от отпуската ми. Аз съм сама вкъщи! Сама съм! Е с кучето, но то почти винаги е в такава дълбока депресия или сън, че дори не лае, камо ли да повтаря безспир с 8-годишен гласец: „Мамо, къде ми е...?“, „Мамо, може ли тате да си играе с мен?“, „Мамо, може ли домашните да ги напиша на 29-ти февруари?“, или да изстрелва като разярена тийнейджърка: „Брат, дай малко черен молив, че н.з. къде е моят!“, „Майка мииии, възпитай си сина!“, „Дъ фак – пак празници и пътувания! Изнасям се!“.

Не, тази сутрин никой по никого не лае и нищо не иска. Т-и-ш-и-н-а!

Влизам в банята, която е празна, тиха и само моя! Оказва се, че нито е моя, нито е празна. Там кучето е лекувало депресията си през цялата нощ – рулото тоалетна хартия прилича на взривен трабант, кърпата за лице е просната върху него, като покривало върху труп, някакви сапуни се въргалят нахапани (Миналия месец, пак в пристъп на депресия, беше пийнало доволно количество шампоан. Като се обадих панически на ветеринаря, той ме изслуша и попита – какъв шампоан? Ми за суха и изтощена коса, му казвам, как какъв!?), довлечени са играчки – кучешки и детски, вече не ги различавам, чехли, листа от цветето, което вече се крепи само на едното си достойнство, толкова е изгризано и още някакви остатъци и сплави с неизвестен произход. Но всичко е точно! Няма да крещя, няма да наказвам, аз съм в първия ден на перфектната си ваканция.

Смитам набързо настанилия се в банята ми Бейрут, хвърлям 3 шепи ледена вода върху лицето си, посягам за кърпа, но се сещам, че тя покриваше трупа на тоалетната хартия. Грабвам салфетка от плота, попивам лицето си, правя си кафе, закичвам щастлива и безгрижна физиономия и съм готова да започна прекрасната, като в коледен филм, ваканция. Как започва всяка прекрасна почивка? С глезене на себе си, разбира се. Разпъвам козметичния си инвентар, който е толкова низгвернат през последните месеци, че кремовете се отварят със скърцане като след ръжда, а по спиралите вместо туш, се слоят паяжини. Но сега всичко ще си дойде на мястото. Аз съм една релаксираща жена, която вече се грижи за себе си! Ето ми ги тампоните за грим – няма вече да давам от тях за ушите на кучето; ето мицеларна вода; светкавична маска за лице; подхранващ крем; нещо друго, което може и за ядене да е било; потъналите в забвение, разбирайте прах, гримове; и три нови червила в еднакъв цвят.

Чувствам се като в риалити за красота – събуждам се стара и уморена, но до края на серията ще се превърна в 20-годишното си аз, ако не беше пушило и ходило толкова много по купони. Взимаме чист тампон, който не е докосвал ничие кучешко ухо, напояваме го обилно с мицеларна вода и минаваме цялото си лице, за да отмием стреса и каквото там още складираме в порите си. Кожата ми е приятно свежа, дишаща, а тампонът..., тампонът е червен! Да, точно така – яркочервен! Взимам втори, повтарям процедурата – отново е червен. На третия вече започвам трескаво да мисля дали стресът може да има цвят, дали не съм сънувала изключително убедително, че съм страстната любов на Винету, или просто имам странна, рядка болест, от която цялото ми лице кърви. Пръстите ми се разтреперват при мисълта за някоя нова празнична прокоба. Представям си как това ми лице, дето уж трябваше да е свежо и стегнато, се разпада на части до вечерта. Децата ме снимат и споделят във Фейсбук – „Когато майка ти е зомби. Мега яко!“, а баща им клати тъжно глава и мърмори – „Казах ти, че онзи крем не мирише добре“.

И в този миг се сещам, че това е дело на онази червена салфетка, с която замених повалената от кучето кърпа. Тя ме е оцветила така. След половин шише лосион от индианската ми същност няма и следа. Поглеждам свирепо кучето, но се сещам, че вече съм отново и бяла, и добра, и го оставям в блажено настървение да дъвче чехъла ми.

Два часа по-късно, с лице опънато като нервите на мъжа ми в Джъмбо, щурмувам поредни магазини и отхвърлям последни задачи преди впускането ми в лелеяната почивка. Взимам такси, за да хвана работното време на някакво си учреждение и започвам да обяснявам надълго и широко как да стигнем до него. Изброявам близки улици, известни сгради, дори за исторически събития се сещам, но шофьорът през цялото време мълчи като сфинкс и не реагира никак на обясненията ми. Изредила съм всичко, което знам и се чувствам точно толкова безпомощна, колкото след час обяснения на задача по математика. Шофьорът се прокашля, смехът бълбука в гърлото му, но той овладяно пита:

- Можете ли да се обадите на някой там, където отиваме?

- Разбира се! Да говорите с него ли?

- Не, да му кажете да запали едни гуми пред сградата, че да се ориентираме по дима – все така овладяно казва таксиметърът, но бентът в гърлото му вече се пропуква и смехът застрашаващо връхлита.

Истината е, че аз нямам никаква ориентация и си мисля, че всички са като мен. Затова където и да ходя, ходя въоръжена с толкова много информация, навигации, карти и уточнения, че да няма никаква причина нещо да се обърка. Знаете ли колко е гадно да се загубиш? И то на улицата, на която живееш! Но това е друга една история.

Стигнахме някак и без да палим гуми, отвях всичките важни задачи в последния момент, точно както самият Бог е сътворил най-ценното в последния ден, преди да си почине. Така де! Пък после как да не оставам най-важното за накрая.

Щастлива и изпълнена с още по-голям ентусиазъм се прибирам и се заемам с багажа. А багажът, както знаете, е Юдата на всеки празник. Апокалипсисът на всяко добро намерение. Сизифовският камък на всяка жена по света. Но какво са някакви си куфари пред емоцията от пътуването. И то пътуването с мен, която взех шофьорските курсове от раз единствено, за да мога да коментирам аргументирано случващото се по пътищата. Моето шофиране е рядко, с удоволствие и мярка, но пък дудненето ми е сравнимо само с безумно дразнещия шум при търсене на радиостанции. В резултат, стрелките на прегряването и оборотите всеки момент ще изскочат, но не от таблото, а от челото на шофиращия ми съпруг. Когато пък реша да го навигирам, се оказваме или в насрещното, или сред кокошките в задния двор на някоя крайпътна къща. И така в шеги и закачки – за мен, изпитание на нервите – за него, траш метъл и „бански на цветни петна“ от задната седалка – едновременно!, пристигаме на заветното място за релакс. Паркингът е пълен като на стадион преди мач. Идеално – казвам си! Децата ще си намерят други деца, няма да скучаят и всички ще сме щастливи.

На рецепцията поглеждат нас, багажа, кучето, пак нас, пак багажа, пак кучето. Питат дали помним, че има само една – единствена стая. Помним, разбира се – казвам с толкова идиотско щастлива усмивка, като че обичайно живеем в дупка в земята и сега сме изпълзели за малко по празниците. Настаняваме се. За първи път от времето на бебешките колики сме в една стая с децата. Те се вкопчват в двуетажното легло и около час спорят кой ще бъде горе и кой долу. Накрая се тръшват върху спалнята, кучето се настанява между тях, а ние с баща им слизаме за нещо малко и силно в бара.

Препълненият ресторант се преживя. Забавената вечеря се изгладува. Скачащите върху главите ни деца в басейна останаха невредими. Дори слабият интернет не докара тийнейджърката до вой срещу луната, както обикновено се случва. Но нощите! Нощите бяха тези, която ни причиниха такова изтощение, че сутрин изглеждахме като да се сме изпили и повърнали водата от целия басейн.

Първо забълнува синът ми. Тъкмо съм припаднала в прегръдките на съня, в онова състояние, в което нито спиш, нито си буден, но усещаш как и миглите ти си почиват, поемам дълбоко въздух, за да изпадна в непробудна кома, и изведнъж от горното легло се надава кански вой:

- Подай, подай! Подай насам! Засадааааа!

Следват толкова мощни ритници във въздуха, че и двамата с баща му скачаме да го държим, ако реши да се метне отгоре и да гони топката. След 45 минути полувремето свършва и ние се хвърляме отчаяно обратно към съня.

Съпругът ми тъкмо захърква приспивно и мелодично, когато от долното легло нечленоразделно се запява някво метъл парче и между рефрена се носят яростни реплики:

- Разкарай се, бе! Не мога да те понасям! Да не съм те видяла никога повече!

На мама доброто момиче! Само така! Ще ги гониш всички металяги и навлеци. С гордост шептя на баща й, че можем да сме спокойни, а той просъсква:

- Глупости! Сигурно сънува корен квадратен.

Битката с натрапника, който и да е той, приключва след час и ние двамата вече сме мъртви за сън, някъде там в последната хотелска стая на света. Унасям се, но ме събужда звук на стадо хищни скарабеи, които до един са впити в лявото ми ухо. Не са скарабеи, а кучето, което е захапало металната дръжка на нощното шкафче и иска да я вземе с цената на всичко! Вдигам в просъница мъжа ми, с идеята да извади отвертка, да развие металното лакомство и да се приключи. Вместо това, той му се скарва и животното обидено и нещастно влиза в банята. Острите му нокти чаткат върху плочките, като машинописка в съдебната зала, която кове доживотна присъда. Всеки звук се забива в една моя мозъчна гънка и я превръща в прав, рус екстеншън. Ставам, докато все още помня коя съм. Кафето в хотела отваря чак в 7.

Ден първи – не го помня.

Ден втори – не го помня.

Ден трети – кучето се уплаши от камериерката и се изпика на леглото. Чаршафи, юргани – всичко е мокро. Перем в несвяст в банята, но за съхнене и дума не може да става. Викаме камериерката за нов комплект спално бельо. Докато тя го носи, аз се чудя кого да набедя – дали на децата с нощните им кошмари, или да обявя баща им за много възрастен мъж с проблемна простата. Накрая всички ме мразят, защото камериерката ги обхожда с поглед, безмълвно ги нарича простаци, а мен гледа съчувствено и казва – „Не се притеснявайте, знам какво е!“

Ден четвърти – Кучето от благодарност, че не го издадох е захапало ботуша ми и го пълни със слюнки любов.

Товарим багаж обратно.

Пътуваме в пълно мълчание и временна невменяемост. Искам единствено да спя. Броя всеки километър, който ме приближава към вкъщи. Представям си как се прибирам, взимам дълъг горещ душ и лягам да спя в собственото си легло, на което никой никога не пикае.

Синът ми и кучето поемат по стълбите, а в асансьора между грамадата багаж се вмъкваме – аз и съпруг – крайно изтощени от опита за почивка, тийнейджърка – хронично уморена, с почивка или без. Още само минута и сме си вкъщи. Минута, тридесет секунди, двадесет секунди. Асансьорът подскача грубо и засяда между етажите. След страха, паниката и всичко останало, стоим и чакаме техниците. Уплахата извежда дъщеря ми от обичайния тийнейджърски транс. Говорим си, закачаме се и се смеем в това тясно и изпълнено с нелепост пространство. Тийнейджърката заявява, че всички ще умрем и трябва да остави предсмъртно писмо. Пише нещо в телефона си, който няма нито обхват, нито интернет, иначе половината земно кълбо да е разбрало за клетата ни участ. След половин час хората идват и ни изваждат. Дъщеря ми показва предсмъртното си писмо. То е от едно-единствено изречение, което гласи: „Обичам семейството си!“

Единодушно решаваме да посрещнем следващата Нова година в асансьора.

Споменах ли, че за нас празниците не са това, което са.

Препоръчваме ви още:

Празници и шоколад

Как си починах на морето

Багажът – драма в три действия