Автор: Ина Зарева

Ана никога не е била много слаба. Била е съвсем нормално момиче, обаче винаги се е мислела за огромна, защото ханшът и прасците й са по-големи от тези на приятелката й в училище. Приятелката е много ниска, много кльощава и ръбеста. Ана харесва стърчащите й кокали и отчаяно се опитва да заприлича на нея, редувайки всички възможни диети на света. Тя пораства и най-накрая осъзнава, че всяко тяло е различно и единственото, което ѝ остава, е да направи най-доброто за своето собствено. Поуспокоява диетите и започва да спортува. Тялото ѝ става все по-стегнато, стройно и хармонично. До първото дете. Тежка бременност, 40 кг отгоре. Ана изпада в дълбока депресия, ужасните спомени от детството се завръщат, чувства се напълно безпомощна. Няколко месеца след раждането, започва ожесточена борба с килограмите. Диети, спорт, лекарства, глад. Успява да свали дори повече от качените. Да ги задържи обаче, се оказва най-тежката борба. Брои всяка хапка, изразходва всяко прегрешение с неистово кардио, мрази се, когато изяде парче шоколад, отново сравнява обиколките си с тези на останалите жени в обкръжението ѝ. Колкото повече отслабва, толкова по-тъжна и депресирана се чувства.

Заради една лятна почивка Ана решава да изкара седмица само на ябълки, защото е изключително наложително да свали едни много важни 3 килограма. Комбинацията от диета, стрес в работата и непосилна жега, я докарват до припадък, а през следващия месец тя рязко качва цели 10 кг. Прегледите и изследванията доказват инсулинова резистентност. Предписват някакви лекарства и отсичат, че трябва да ги пие до живот. Ана обаче открива, че очаква второто си дете. Отлага назначената терапия, а бременността е още по-тежка от първата. Теглото ѝ буквално се удвоява. Ана е ужасена, но донякъде се успокоява с опита, който има, и решава, че е нужно единствено търпение. След раждането, кърми бебето си и терапията отново бива отложена. Килограмите се увеличават главоломно. Година по-късно, след познатия репертоар за спешна помощ, Ана осъзнава, че не успява да свали дори килограм на месец. Уморява се бързо, депресията се завръща с нови, още по-мощни сили, прилошава ѝ често, а тялото ѝ тежи толкова много, че трябва да полага непосилни усилия за елементарни действия.

Отново прегледи и изследвания. Когато чува, че има автоимунно заболяване, което се отключило през бременността, Ана плаче от щастие и облекчение – значи то е виновно, а не тя! Значи само ще си пие лекарствата и всичко ще е наред. Всичко, но не съвсем. Ана се бори със страничните действия на заболяването, на лекарствата за него и, разбира се, на още по-изразилата се инсулинова резистентност. Чувства се толкова зле, че не може да изведе сама децата си навън. Диетите и спортът, които опитва да започне, само влошават ситуацията.

Ана започва да чете денонощно за състоянието си, за правилните храни, движение, начин на живот. Решена е да се справи, този път не от суета, а от неистово желание за нормален начин на живот. Маниакално стриктна и дисциплинирана е във всичко, въпреки това установява, че ако преди години с подобен режим би свалила 5 килограма за даден период, сега те са едва 2. Не се дава задълго на отчаянието си и продължава да се бори още по-ожесточено. Лекарствата все повече повишават дозите си, а показателите са все още далече извън нормите. Оказва се, че драстичните диети, спортът и стресът влошават заболяването и възпрепятстват оптимизирането на хормоните и показателите.

Ана трябва да се откаже от „нейния” си начин и да възприеме този на болестта. Нещата започват да се случват още по-бавно. Тя разбира, че този път няма да стане отвън-навътре, а точно обратното. Започва с бавни стъпки да се опитва да се приеме. За обичане и дума не може да става, но трябва някак да се научи да живее със себе си. Необходима ѝ е седмица, за да успее да задържи поглед в огледалото. От него я гледа съвършено непозната жена. Най-големите ѝ страхове, ужас и отвращение са се настанили там и плачат заедно с нея.

Следва ново изпитание - излизането навън. Кошмарът „какво да облека“ този път е съвършено реален и неподправен. Повтаря си на всяка крачка, че това е само период и той ще отмине, както и всичко преди това. Най-важното е, че децата й са здрави, че всички вкъщи я обичат и подкрепят. Само че точно заради това тя страда още повече за това, виждайки в какво се е превърнала. С колкото повече обич и нежност я обгръщат вкъщи, толкова по-често й се струва, че семейството й е красив шедьовър, а тя е срамното петно върху му.

Ана за първи път не може да контролира живота си. Този път паниката я завладява по-буквално от всякога. Поредната диагноза е паническо разстройство. Всяко пригладняване отключва пристъп, всяко задъхване от упражненията, отключва пристъп, всяко различно нещо от ежедневието й отключва пристъп.

Вече не е борба за килограми и за тяло. Вече е борба за това да не стресира децата си, да може да издържи едно цяло кино с тях, да се качи в кола, да отидат в ресторант, да диша, да живее, да функционира, да мисли и да чувства нормално.

Ана предлага на съпруга си да се разделят, за да не си съсипва той най-хубавите години от живота си покрай развалините, останали от нея. Мъжът я притиска силно и ѝ казва, че е най-хубавата жена на света. Ана ридае цяла нощ и прави планове за самоубийство.

На сутринта детето ѝ я буди с музика и пита: „Мамо, нали като оздравееш, пак ще танцуваме?“

Ана не става от леглото цял ден. Сълзите подгизват възглавницата, яростта къса чаршафите, отчаянието замъглява въздуха.

След това настъпва истинската промяна. Ана започва да излиза всеки ден навън, изпълнена с решимост за действие и живеене. Осъзнава, че хората, които среща по пътя си я гледат така, сякаш тя никога не е имала любима песен, не е сплитала стих, не е чела книга. Сякаш никога не е била разум и душевност. Сякаш никога не е обичала и не е била обичана. Сякаш се е родила такава – една дебела лелка без вътрешност.

Случайните засичания със стари познати я заливат с нови вълни от лицемерно съчувствие: „Какво се е случило с теб?!“, „Каква беше, а сега...“, „Ето затова не искам да имам деца“, са само малка част от репертоара.

Три години по-късно Ана е свалила 30 килограма от себе си. Завършила е още една магистратура, сменила е изцяло работата и обкръжението си. Все още е една пищна жена, която ще пие лекарства до края на живота си, ще избягва куп храни, ще се бори с всеки оставащ килограм много по-дълго и трудно от преди. Но Ана вече е жена, която приема себе си, обича се и знае, че борбата не бива да е срещу теб, а за теб.

Всяко лято вижда в мрежата папарашки снимки на дебели хора по плажа, придружени с ироничните коментари на слаби щастливци.

Всеки ден в работата ѝ подробно се обсъждат онези кошмарни три килограма, които мъчат колежките ѝ или как в никакъв случай не трябва да оставят децата си да опитат шоколад, за да не стане най-лошото – да бъдат дебели.

Ана вече не плаче, когато види и чуе такива неща. Само се моли онези три килограма, да не доведат никого до трите години от живота ѝ, прекарани в ада. Моли се и да бъдем малко по-внимателни със снимките, обсъжданията, иронията, нахъсването за нови диети и гладувания. Да не дамгосваме и да не раздаваме присъди. Да не градим целия си свят единствено върху малката черна рокля в гардероба си.

Защото животът тежи много повече от онези три килограма.

А понякога те могат и да те убият. Макар и само за три години.

Прочетете още:

Преяждането е болест
Анорексия и булимия – модерните болести
Диетата на Ваня Червенкова – вредна ли е за здравето?