Автор: Леда Аврамова

Не знаех какво количество глупости и обикновени простотии могат да се поместят на квадратен сантиметър, преди да започне така нареченият дебат „присъствено, дистанционно или хибридно“. Всякакво население, нестъпвало в училище, откакто не ходи на училище, се упражнява из мрежата на тема дали децата да ходят на училище. 

Ако сравните цялостната картинка с произведение на Брьогел, художникът ще ви се види като един мил и подреден човечец, изпълнен със светъл оптимизъм. Властимащите институции спретнаха междуведомствена комисия, която излезе с 31 страници насоки какво да правим. В 30 от тях са посочени здравни мерки, а за обучение и образование, по същество, има разписани само най-общи указания, по формата на препоръки. По телевизии се вихрят авторитетно и авторитарно всякакви форми на нещо, наречено „образователни експерти“, които всъщност коментират основно медицинска статистика. Те ни размахват пръст в назидателни обяснения как е решен проблемът (с безопасността) в Съединените щати, Конго Бразавил и други „бели държави“ с безупречно функциониращи системи за образование и здравеопазване, и питат защо досега не сме взели пример. Гражданското общество в лицето на родители със, както се оказа, средно две висши образования, моите уважения, отправи своите искания към държавата да им даде „право на избор да защитят своите семейства“, осигурявайки електронно учене на децата им. Каквото и да означава това. Тяхното желание, доколкото ми е известно, бе частично удовлетворено, с обещанието, че ще се сформира дистанционна форма към училища-центрове и деца и семейства, на които това е необходимо, ще могат да се възползват от услугите им. Не ми се влиза в размисъл за качеството на тези услуги. Лично аз познавам не повече от 5 (петима) колеги, чиято квалификация и капацитет позволяват да си вършат работата онлайн в същото отлично качество, в каквото я вършат и офлайн, и които имат готовност и желание да го правят. Дано стигнат за всичките „центрове“. 

Без маски и без прегръдки започва учебната година

Извън шума и извън фокуса на общественото внимание един реален проблем остана и стои – факт, за мен лично, особено притеснителен. И този проблем е: образованието на децата. Какво учат. Как учат. Защо го учат. Как да научат повече, и по-добре. Какво не знаят, как да им помогнем да го усвоят. От каква подкрепа, обучение, ресурси имат необходимост учителите. за да са адекватни на променените условия. Не знам дали сте забелязали, но за това вече никой не говори. Няма вече дискусии по обучителни цели и резултати, няма учебно съдържание, няма функционална неграмотност, няма PISA, няма ги дори щуротиите как не им трябвали на децата знания, а само умения. Учителите не мислят какво и как да кажат по време на час, а как да дишат, как да не им падне шлемът, дали ще им сработи микрофонът и дали ще им издържи интернетът. В темата Образование дебатите са как да сложим 6 чина в 2 квадратни метра, кой ще следи дали децата са с маски и как да не се срещат в междучасията. Не казвам, че мерките не са важни. Напротив, повече от важни са. Но тревожи ме фактът, че Темата Образование в широкото публично пространство се стопи. Изчезна. На практика – вече я няма. 

Преди време приятел ми звъни сутринта по телефона, пита – какво правиш. Отивам към Орландовци, казвам. (Тогава там работех.) Е, всички сме натам, мъдро заключи той. Вярно е, всички сме натам. Ама има значение и как ще минем по пътя… все още има значение… нали?

И още нещо, малко встрани, но всъщност – в допълнение, защото, доказано е, обучението е преди всичко емоционално взаимодействие, а ученето има своите психологически аспекти. След като вчера преживях театрално представление в стерилна обстановка и сред дезинфекцирана и обезопасена публика, днес ме достига информация, че се забранява учителите да прегръщат децата, както и въобще да ги доближават. С това нареждане ми отнемат основен инструмент в учебно-възпитателната дейност. Не драматизирам, просто казвам, при това съм напълно сериозна. 

Нямам претенции да разбирам от вируси. Не протестирам срещу т.нар. "мерки". Нося си маската и си мия ръцете най-редовно. Ще бъда с шлем, копие и рицарски доспехи в класната стая, ОК. Ще спазвам всич-ко. 

Само някак, струва ми се, цялата политика, която се провежда, с всичкото разстояние, изолиране, затваряне, цели да ни дехуманизира. Да ни накара не просто да отбягваме всичко човешко, а и да се страхуваме от него. Сигурна съм, че всеки непрегръщан възрастен е по-уязвим. Вярвам, че всяко непрегръщано дете научава по-малко. И честно казано, иде ми да се заразя нарочно, да си излежа присъдата и да мога после отново да работя и да живея като човек. Ако е възможно.

Още по темата:

Живеем в по-страшна криза от COVID-19