НВО - Невероятна и велика онтогенеза. Част втора.

Автор: Траяна Кайракова

Драги зрители и уважаеми радиослушатели!

Ако си въобразявате, че след като минаха Великите изпити по Национално външно оценяване, одисеята приключи, много се лъжете! Нищо като подобно! Още на другия ден мен ме удари вертижен синдром. Нито мога да стана, нито да погледна, камо ли да халосам детето, ако ме ядоса, по простата причина, че не мога да го уцеля. В някакъв сън ми е изпращането му на лагер, щото направо се е преуморил, и се тръшнах за 5 дни на креват. Аз съм оптимист човек. Тъкмо след толкоз дни излязоха и точките от пустите му изпити. Поне не ги мислих толкоз. Работата стана „Ай да сме живи и здрави!“Пролежах ги тия дни сред лекарства и твърд алкохол и се изправих като феникс таман за подаването на заявления. Пече си скъпият наследник баджака на Слънчака, пък мен корем ме свива, не за друго, ами да не объркам нещо. Дали ми се обади за 10 дни? Точно веднъж, та да ми каже, че е зверски изгорял и шокирал лекарката. Тя искала да го намаже с нещо, а той я питал няма ли ракия, щото мама с нея го оправя. (Майтапът настрана, ракията върши чудеса при изгаряне, но външно, да не се объркате нещо!) Мислех да му пратя ракия за мазило, ама рекох, че никой няма да повярва, че е за мазане и се отказах. Още ме е яд ще знайте!

В първия ден на подаване на заявления вече съм яко ошашкана. Има два избора за нормалните хора – или с детето на място в училище, или по интернет. Аз нямам избор, щото дете подръка нямам. Поредната простотия. Като го няма лично детето, не може да го запишеш в училище гнездо. То пък щото, като го запиша у нас, много ще знае някой дали е до мен на компа. Сядам, ръцете ми треперят, свят ми се вие, таз бележка с желания, дето още в родилно съм го питала, вече е вир-вода, взе да се замазва и се задействах, докато не се е стопила. Човекът има само едно желание, ама понаредихме още 4, да не е без хич. То и системата не пускала само с едно. Половин час влизах. А-ха да вляза и ме изплюе. Накрая си плюх в пазвата, прекръстих се три пъти отляво надясно и отдясно наляво, напръсках монитора със светена вода, целунах свити три пръста, рекох едно „Боже, помози! Ти напреде, аз след тебе!“ и щурмувах сайта. Със сетни сили се добрах до заветната бланка и започнах да кълва, ама много внимааааателно желанията. 25 пъти ги проверих, сверявах с бележката или каквото бе останало от нея и около час се каних да натисна бутона „Изпрати“. Накрая се прежалих, цъкнах и излязоха номер и честитка за подаването. Снимах я с телефона, преписах я на ръка и накрая я отпечатах. Ще вземат да ми объркат нещо, ще умра завинаги, честен кръст. После цял ден проверявах дали седят същите желания. Седяха си, слава тебе, Господи!

В това време ми звънна друга клета майка на лагерник. И тя не може без него да подаде. Я идвай тука, ей ся ще го измагерим. Кой като мене, печена съм аз веке! Идва жената и тя вади една хартия и почвам да се пуля. Виждам 6 училища.

- Давай да видим кои са паралелките?

- Кои паралелки? Нали ги пише?

- Тъй де, пише училищата, кажи ми в кои паралелки иска детето.

- Че то и паралелки ли има?!

Значи, убедена съм, че колкото по-малко знае човек, толкова по-добре живее, та даже до 100 години. Разбрахме се криво-ляво и щракнахме и тяхното заявление.

После се почна великото чакане за майки и бащи. Децата ли? Не показаха грам нетърпение и въодушевление. Седим ние пред комповете и лека – полека откачаме. Има сгрешени оценки при нанасяне в системата, не излизат хич оценки, медицински не се прикачат и какво ли още не. Имаме страшна група в нета. Обсъждаме, даваме си къде акъли, къде кураж и накрая решихме, че можем дружно да се гръмнем. В един момент някой реши да попита кой колко паралелки е посочил. Тия софиянци ми събраха очите, казвам ви! Кой 28, кой 35, кой 62, къде съм тръгнала аз с моите пършиви 5 желания бе? Бре! Че не мога вече да коригирам нищо, направо си умрях на мъка. Хич не посмях да кажа, че без малко да напишем само едно. Оскубах си веждите от яд, мустакът сам беше окапал. 

На една от майките педиатърката й поискала всички училища, в които ще кандидатства детето, щото по закон трябвало да ги впише в медицинското. Сериозно? Ми те имали като желания 36 училища, вестник ли ще издават да му се не знае! Само дето не се били, ама накрая стиснали ръцете. Друга майка си направи екселска таблица, маха, три, слага и накрая къде какво писа не разбрах. Аз толкоз сложни компютърни умения нямам. Срам ме е, ама туй е на мегданя. Поради някои не толкова издържани въпроси, админката на групата направи пътна карта за кандидатстване в групата. Бе мафия сме, казвам ви. Аз две раждания имам, такъв зор не съм виждала, нищо, че и двамата ги докарах по 6 кила чисто тегло!

Как я докарах до заветния 10-и юли само аз си знам. Предната вечер си навих будилник (специално го купих от левчето) и го сложих в тенджерата на баба, дето вареше петела. Не за друго, ами по принцип спя до обед, пък и така хъркам, че заглушавам алармата на часовника. Като задрънча сабахлям, раздигнах града и околностите. А защо на 10-и юли ли? Щото точките излязоха един ден по-рано. По нашата велика майчинска логика и класиранията щяха да излязат така. Кой ще ти чака до 11-и юли? Няма майка! Цялата група е заредена с кафета, ядене и пиене на мониторите. Към 10 часа ударих първата ракия. Като погледнеш, таман ми беше навреме. Системата се бъгна от влизане и излизане на нервни родители. Цъкна, изляза, цъкна, изляза. Няма и няма пусто класиране. От морето звънят познати.

- Виж туй класиране, моля ти се!

- Че нямате ли там нет бе?

- Имаме, ама тука Вифито на морето може да не ни показва вярно.

- Споко, няма още нищо. Цамбуркайте се, ще ви звънна.

НБО - невероятна и велика онтогенеза*

На масата в кухнята седи отворен компът, аз държа телефона и мажа. Към обед вече имах пришка на пръста. След час ми се схвана лакътят, а след третата ракия 28 желание на първо класиране ми се стори доста добра алтернатива. Реших и да понаготвя, че да минава времето. Мусака и пица. Сложих лука и рекох пак да цъкна. По едно време ми замириса на пушек. Еееей страшна напаст тия родители, викам си, направо гръмнаха нета, гледай как замириса. Изхвърлих първата доза мусака и заредих втора. И пицата я докарах криво-ляво. 

15:00 часа

Завърналият се наследник се надига от кревата и маже по телефона.

- Класирането ли гледаш, майче?

Поглежда ме с гурливо око и изграчва:

- Кво класиране? Викат ме да ритам.

На туй му викам спокойствие! Ти пукай, мри, пий антифриз, ако щеш!

- Дай пицата, че целият вход мирише.

- Каква пица? 

- Дето мирише де!

Аз се зверя и на компа и не чувам.

- Ми ти си я изяла бееее! Нали си на диета?!

Поглеждам вляво до мен. Празна тава с хартия за печене. Кога съм я оплющяла нямам никакви спомени.

- На ти, мама, пари, иди си купи, че имам работа. Не ме занимавай, че ако станаааааааа!

Да ме прощава Господ, ама от утре ще мина на пост и молитва само да мине туй класиране!

16:00 часа

Излязоха баловете! Да излизат, рокля имам, с гол гръб е, ще я надена, няма проблем. Излязоха, ама при нас, в другите градове няма. Всички от групата настървено ровим и подпалваме системата. Един баща с право съобщава, че колонката бал е трябвало да се попълни, след като приключи класирането. Поне тъй пише в сайта. Бе недей викам се шашка. То най-отгоре пише „Оценките от свидетелствата се прехвърлят при подаване на заявление или на по-късен етап, при синХорнизация, ти за такава дребна грешка ли ще мислиш. Една майка допълва, че тъз „синХорнизация“ стои от две години така, да не я мислим. И правилно! Таман, който влезе, ще се научи да редактира! 

После започваме с безумните въпроси, но това е от изфирясване, не от глупост!

„Като отидете в рубрика Класиране, какво Ви изписва? При нас изписва това: Не сте класиран на 1 етап на класиране“. Ми няма как да изписва друго, като не е излязло класиране.

„За всяко желание, а ние имаме 22, прикачих 22 пъти медицинското. Нали така?“ Така си е, нека да има повечко!

„Хора, бутонът „класиране“ го няма! Ужас!“

„Да ви попитам, ако не сме участвали в първо класиране, може ли да подадем за второ или чак за трето може, а?“ Туй и аз не го разбрах, честно.

„ Ще откача, казвам ви!“

Като чуя за матура, се хващам за кобура

20:00 часа 

Излезе колонката с балове във Варна! Софиянци вече нащрек са! Решаваме, че към полунощ ще има класиране. Нареждаме масите с мезета и почваме да си викаме „Наздраве“. Направо си станахме близки, няма такъв екшън. Вече гледам едно -седем, трудно натискам с гноясалия вече пръст, но не се отказвам тъпо и упорито. Вече усещам как съм се уморила за утре. Ама сърца нямат ли тия от туй пусто министерство бе! Изпукахме де що има, протези и перука трябва да слагам, те ми се мотат! Какво ти класиране, живо осиране! Ни смея да гъкна, ни до тоалетна да отида. Таман се наканя и телефонът издрънка. Айде пак обратно, че да не опущя нещо. Към 2 през нощта разтурих седянката. Но! Предупредих всички немедленно да ми се обадят, да пратят гълъб, дрон, самолет, каквото имат на чалъм, че да видя и аз. За всеки случай навих будилника да звъни през 15 минути. След второто издрънчаване мъжът ми ме изгони на терасата при овцата да си блеем двете. При изгрев слънце (все едно самодива ще ставам), рошава и страшна, седнах направо с ракията на компа. Чукнахме се виртуално с кой лягал, кой хич и зачакахме на финалната права. 

В 10:00 се почна трудно влизане в тая пуста система. Значи качват великото класиране! Урааааааааааааа! Тъй да вляза, иначе да вляза, не ще и не ще! Да взема да объркам нулите във входящия номер в тоз калабалък! Мойш ли ме забрай! То няма как да ме запомниш! Накрая влизам и леееекинко надзъртам с едно око. Заветният бутон „Класиране“ се пъчи гордо насреща ми. А да натисна, а се откажа. В крайна сметка престраших и изревах страшно! Младежът дотърча със залепнали очи да види дали не падам от терасата.

- Ко става, брат?

- Класиран си, майка, класиран си!

- Ааааа, туй ли било? И къде съм класиран?

- Хич не видях, ама си класиран! Утре в 6 часа да си станал и сме се строили пред училището, че да не изтървем мястото!

- Ти не си наред, нали знаеш? Аз си лягам.

И оттам подпалих телефона. Похвалих се на половината град, околията и чужбина. Постарах се и да видя къде аджеба сме класирани. Само баща му ме попари още с първото изречение:

- Честито, жена! Почвай да учиш за мястото, дето са ви приели със сина ти!

Овцата на терасата ме гледа жално, обаче няма връщане назад! Ще правим курбан, водосвет, кръщене, чардак и миропомазване. Попът е цанен, ресторантът запазен! Ако видите заря довечера и 300 души да пускат бели гълъби, да знайте - ний сме! Дайте ми вече тоя нож да се застрелям в коляното!

Прочетете още:

Не е още за ваканция!

Любов Даскалова и малките матури

 

Последно променена в Петък, 12 Юли 2019 08:57
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам