Автор: Мария Пеева

Тази година нашият отбор най-после е на финалната права към Голямата титла на Висша лига и ситуацията вкъщи става все по-напрегната. Тъй като открай време си падам малко връзкарка и Непознатият отгоре нищо не ми е отказал досега, момчетата ми казват да стискам палци и да Го помоля да е с нас. Аз обаче предпочитам да не си хабя патроните за футболни истории и си трая, само наблюдавам как се развиват нещата. Внимателно ги наблюдавам. В тази връзка забелязах една особена зависимост между съдийството и играта ни. 

Винаги, когато ни се случи лош съдия, ние губим.

Когато ни се падне съдия, дето е корумпиран, сляп и няма да изброявам какъв още, нашият отбор задължително се представя зле. Не знам защо точно Ливърпул се влияе толкова от съдиите, а не другият отбор. Опитах се да попитам защо само на нас се отразява лошото съдийстване, а на противника не му дреме, но момчетата ми скръцнаха със зъби, че нищо не разбирам от футбол и тоя въпрос си остана в графа “Тайните на Вселената, които не ми е писано да разбера в тоя живот”. (Надявах се с възрастта тая категория да се поизпразни, но тя все повече се пълни със загадки - та не вярвайте много, че с годините човек помъдрявал).

Да вземем за пример снощния мач срещу Саутхемптън. (Докато пиша този текст, мъжът ми гледа повторението, защото веднъж не стига, много важни моменти се изпускат). Съдията в началото беше много крив, Ливърпул се напрегнаха, разсеяха се, сигурно им домъчня за него и още в първите минути ни вкараха гол. Ами така е, като си толкова емпатичен, накрая си плащаш. Слава богу, на съдията му мина кризата и влезе в час, та и ние се вдигнахме към края и на бърза ръка отбелязахме два гола в последните минути. Ливърпул много обичат така, това също съм го забелязала. Сигурно се наговарят, за да е по-интересен мачът. Представям си го тоя симпатяга Клоп как им дудне в съблекалнята.

- Слушайте сега, момчета. Има едно семейство Пееви, дето ни гледат в момента, и заради тях ви моля, натискайте си парцалите, не показвайте какво можете до САМИЯ КРАЙ на мача. Няма да е интересно, ако веднага им разкажете играта на тия слабаци. Задължително трябва да е в последните минути или Пееви няма да са доволни.

И нашите момчета слушат, какво да правят. Мисля обаче тия дни да им пиша едно съобщение, че не ми харесва тая практика. Опасно е. Седи си човек, гледа спокойно, дъвче ядки, коментира си мача (и съдията) и изведнъж бам - ситуация на терена. А у нас викове, скачане, кучета бягат, котка се крие зад дивана, бебе реве. Познайте какво правя аз! Вадя апаратчето за кръвно. Казала съм, че вдигне ли Пеев горна граница над 160, ще забраня футбола у нас. Тоя спорт е инфарктен. Да сменят тактиката веднага, че ще се наложи иначе аз да взема мерки.

Като изключим инфарктните ситуации с Ливърпул, съм доволна от отбора, даже много. Не че разбирам много какво се случва всъщност. Тичат едни момчета по терена, размятат една топка напред-назад. От време на време задавам смислени въпроси като например “Защо вратарят е с розов екип”, но момчетата не щат да ми обясняват подробно. Не им се сърдя, радвам им се. Вторачени в екрана, строени на дивана един до друг, същинска представителна извадка на футболни запалянковци от всякаква възраст - един мъж на 45, двама младежи на 25 и на 15, две деца на 11 и на 6. И моя милост там - наблюдател. Откакто се помня, гледаме заедно Ливърпул, а момчетата стават все повече и диванът - все по-тесен. Скоро и внучето ще се нареди, трябва да купуваме нов. Ей такива си ги мисля, и изведнъж се присетих за една стара история, та подхвърлих на Теди, големият.

- Маме, ти помниш ли като беше малък, как веднъж обеща на баща си, че като пораснеш, ще му подариш Ливърпул за рождения ден?

А той ми отговаря:

- Е, маме, аз сигурно съм бил на 6 тогава.

- Ааааа, не, на 12 беше.

Теди се замисля съвсем сериозно. Косьо, тийнът се обажда:

- Мамо, Ливърпул струва три милиарда долара.

Пък аз:

- Е, доста е. Нищо де, може да се обедините четиримата братя, ще е общ подарък.

11-годишният Коко се притесни:

- Мамо, аз не знам дали ще мога. Мисля да стана художник, те май не вадят много пари.

Косьо обаче го отряза:

- Що пък да не вадят? Просто гледай да станеш добър художник. Няма само ние да се харчим.

Та снощи момчетата стигнаха до съгласие, че ако Ливърпул спечелят тая година Висшата лига, ще го купуваме, няма как.

Малкият Алекс обаче остана доста учуден. Детето, оказва се,  расте с убеждението, че Ливърпул вече е наш. Не просто, че е НАШИЯТ отбор, ами че реално е наш. Разбирам защо мисли така, след като у дома редовно се говори по следния начин:

- Дали не е по-добре да продадем Салах?

- Може. Но кой да купим на негово място?

Та, ако някой не знае, трансферите на Ливърпул от години се решават у Пееви. Остава само да купим отбора и вече всичко да е наше и на документи. А Пеев ще го направим тренер и тогава да видите как никой не може да ни излезе насреща. То Висша лига, то Шампионска, даже и купата на Строителната асоциация ще вземат!

И накрая една строга забележка към спортните коментатори. Вие защо каните в студиото само такива хора, дето изобщо не разбират от футбол? Как ги разкрих ли? Ами те не харесват Ливърпул! Може ли човек да разбира от футбол и да не харесва Ливърпул?

Да вземете да поканите Пеев някой път.

Не пиша за първи път за футбол. Четохте ли Футболът - този омразен спорт?