Автор: Мария Пеева

Защо пускаме агресивно лудите по улиците?

Най-напред си помислих това, когато видях случая с шизофреника Живко, който ритна възрастна жена на улицата. Можете да гледате видеото в края на статията, но не ви го препоръчвам.

Важният въпрос е друг обаче и всички го знаем. Защо никой не се намеси?

В медиите и социалните мрежи всички се възмутихме. Разкъсахме Живко на парчета, пребихме го, организирахме засада пред блока му за публичен линч.

В реалността постъпихме съвсем различно. Говоря в първо лице, защото на спирката можеше да сме ние. Хората, които бяха там, около жертвата, с нищо не се различават от мен или от вас. Нормални, здрави, прави хора – някой пуши, друг е прегладнял, трети бърза по задачи. И естествено, всички инстинктивно бягат от агресията и лудостта. Като нас. И има защо. Първо човек го е страх, второ, не вярва, че ще го подкрепят. В крайна сметка тази стара българска поговорка за преклонената глава и сабята дълбоко се е загнездила в родовата ни памет. Заедно с другата фраза, от която всеки път като я чуя, малко си повръщам в устата – „Да пази Господ“.

Само че за повечето неща няма нужда да ни пази Господ. Редно е да се пазим сами – и себе си, и другите. Примерно да видим, че се случва нещо нередно и да се намесим. Не да чакаме Супермен да дойде на помощ. Защото не всички сме герои, но всички сме хора.

Далеч съм от мисълта да обяснявам безучастието ни с прословутия български манталитет. Не само у нас е така. Не знам дали си спомняте случая от 1993 година, когато две 10-годишни хлапета в Ливърпул отвлякоха в мола и убиха по особено жесток начин двегодишно момченце. Случаят с Джеймс Бълджър е потресаващо зловещ, защото извършителите са деца. Но това, което най-много ме шокира в него, е, че похитителите са изминали 4 км, в продължение на няколко часа, по време на което са удряли 2-годишното дете, ритали са го, по лицето му е имало видими рани, синини и охлузвания, а то е плакало и питало за майка си. И 38 свидетели си спомнят, че са видели странната тройка. 38 души са забелязали, че става нещо нередно и са избрали да не се намесят. Някои дори са ги заговаряли, но никой не се е намесил да повика полиция. Тези 38 души са не по-малко виновни за смъртта на хлапето, макар че са чисти пред закона. Лесното решение винаги е да не вземеш отношение.

Всеки си е казал – „Не е моя работа“, независимо че в случая вече не става дума за физически страх или инстинкт за самосъхранение, като във вчерашната история с лудия Живко и старицата на спирката.

„Не е моя работа“ е нашето любимо оправдание, когато съседът бие жена си. Когато хлапаци се счепкат на улицата. Когато мутри пребият някого на пътя или луд човек нарита възрастна жена.

Само че „Да пази Господ“ няма да ни спаси, когато ние сме в това положение и останалите си мислят „Не е моя работа“.

Дано си спомним това следващия път, когато пред очите ни се случва нещо нередно. И вместо да се кръстим или да гледаме сеир, да се намесим. Или най-малкото да се развикаме, да потърсим помощ, да се обадим в полицията. Не, няма нужда да се правим на герои. Достатъчно е да сме хора.

А каква ще е съдбата на Живко?

Спомняте ли си случая с Даниела, майката на малкия Петър Терзийски, която удуши детето си и го изхвърли в езерото на Южния парк през 2001 г.? Тя страда от параноична шизофрения. Съдът установи, че не може да носи отговорност за убийството. Днес Даниела е на свобода, сменила е фамилията си и само най-близките й съседи знаят коя е и какво работи.

Най-вероятно същото ще се случи и с Живко.

На нас ни остава само да се надяваме, че ще си пият редовно лекарствата.

И да не забравяме, че всичко, което се случва пред очите ни, е наша работа.

„За да победи злото е достатъчно само едно - добрите хора да не правят нищо.“ Едмънд Бърк.

Препоръчваме ви статията ни "Как да разпознаем, ако детето ни е жертва или насилник".