Няма да го вържа за стола!

Автор: Виргиния Василева

Наскоро го видях. И дълго, тихо си поплаках. От радост, умиление и гордост. И от всички онези други чувства, мисли и спомени, които тази среща провокира у мен. Можеше и да не ги позная – нито детето, нито майката. Така различни бяха в този Ден на славянската писменост и култура.

Пораснал е – ученик в униформа, а на гърдите му се спуска лентата „Отличник“. Стои с гордо вдигната глава, а до него майка му  – красива, спретната жена, с изправена стойка, широка усмивка и сълзи от радост, от умиление, гордост и от всички онези чувства, мисли и спомени, които този ден провокира у нея… Спомням си я от преди години – неподдържана, смачкана от грижи, тревоги и проблеми жена, която сутрин го водеше, закъсняваща за терапия. Жена, която нямаше време, сили и желание да се погрижи за себе си. Жена, която ежедневно, ежечасно се измъчваше от въпроса „Какво ще правя с това дете? Какво ще стане от това дете?“.

Никога няма да забравя първата си среща с него. Тогава беше на около 3. Аз, наскоро завършила университета, с много знания, огромно желание за работа и минимален практически опит с малки деца. Влизам в детското заведение, което посещаваше, за да го наблюдавам. Децата на столчета, а той – закрепен за столчето си с някакъв широк като пояс ластичен колан. Коланът шит на няколко места… Дърпа се, пищи, опитва се да се изправи… Помощник-възпитателката долавя погледа ми и казва: „Вече няколко пъти го шия този колан. Къса се. Много се дърпа. Не иска да стои на столчето“. В следващия момент, дочула разговора ни, се намесва и педагога: „И ти ще има да го връзваш. Да знаеш, при него само това работи!“

Не помня как приключи това занимание, но помня как в момента, в който започнаха свободните игри и той беше освободен от столчето си, настана някакво „торнадо“. Хвърчаха играчки, столчета, навиваше се килима, блъскаше се по масата. Говор не чух! Комуникативни умения липсваха, освен онзи дълбок, търсещ поглед… Имах чувството, че това дете гледа не в мен, а в дълбините на душата ми и търси отговори, които непонятният за него вербален свят не му дава. Имах усещането, че въпреки целия хаос, който създава, това дете търси ред, търси структура и правила, по които да се хване като по парапет, за да изкачи стълбицата на собственото си развитие.

И тогава усетих онова чувство, което трайно и безрезервно ме свърза с това дете. Усещането, че не знам какво и как точно ще правя, но ще намеря подход и ще му помогна. Обходих в мислите си средата, ресурсите, педагогическите подходи… съпоставих с всички терапевтични методи и техники, които познавах, както и тези, на които тепърва се учих. Нещо ми липсваше. Всъщност, много неща ми липсваха! Но въпреки това бях сигурна в едно – че никога, никога няма да го завържа за стола!

Помня и първия ден, в който той беше в групата ми – Терапевтична група в Монтесори среда във Фондация „Карин дом“, Варна. Помня собствените си тревога и безсилие, но помня и ентусиазма, който ме беше обзел – така ми се искаше да взема най-сложния казус и да го опростя… Това и направих, реших да опростя нещата… Поне на ниво контакт с детето! Погледнах го, пристъпих към него и хванах ръката му, а той не отклоняваше дълбокия си поглед от мен. Заведох го в къта за почивка. Помълчахме, милвах ръката му, после го погледнах и казах: „Слави (така ще го нарека), ти си добро дете! И аз вярвам в теб!“. Това дете вероятно не разбираше думите, поне не говореше… Но в безсилието си, аз бях убедена, а и до ден днешен (въпреки че работя по система за комуникация чрез размяна на картинки PECS и съм убедена в необходимостта и ефикасността й), аз вярвам, че той не разбра думите ми, но интуитивно по детски усети посланието ми и се довери на добрите ми намерения.

И започнахме. Два пъти седмично индивидуални сесии с него провеждаха психолог и логопед. Два предиобеда с него работехме в групова среда. Рехабилитаторът, водещ сутрешната терапевтична гимнастика на групата, ме обучи как в най-тежките афективни кризи да правя на Слави релаксиращ масаж. Прилагахме и други техники, които балансираха енергичността в движенията и импулсивността в поведението му. Беше трудно. Беше ужасно трудно. Освен принципите, подготвената среда и материалите Монтесори, в групата прилагахме и редица други терапевтични методи. Майка му продължаваше нашата работа в домашна среда. Срещахме се с учителите му, със социалния асистент, обменяхме идеи, уеднаквявахме подходи…

Признавам, на моменти, когато разпиляваше всичко от рафтовете по пода, когато хвърляше предмети към други деца, или когато ме удряше и се страхувах за безопасността на децата и за своята ефективност в групата, ми идеше да крещя или да напусна стаята, но никога не го направих! Намирах начин и сили да направя другото, човешкото – често хващах ръката му, навеждах се до неговата височина, улавях дълбокия му питащ поглед и казвах: „Слави, ти си добро дете! И аз вярвам в теб!“.

Вярвам, че преди да бъдеш добър терапевт, е необходимо да си добър човек.

И да вярваш в децата, в онова зрънце добро, дадено им изначално. Онова добро, което ще ги мотивира да попият всички поведенчески стратегии, на които ще ги учиш посредством сложните терапевтични подходи. Защото децата усещат – те или те приемат и ти се доверяват, или не.

Със Слави работих по-малко от две години, после случая поеха други колеги. Идвайки от програма "Ранна детска интервенция", преминавайки от Групи за игра към различни терапевтични услуги в ЦСРИ (Център за социална рехабилитация и интеграция), той и майка му прекараха общо около 5 години от живота си в семейството на „Карин дом“. Пет години, изпълнени с отчаяние, тревоги, безсилие, трудности, премеждия, вяра, надежда, сила, любов, учене, работа, много работа и основно игра.

Защото това, което ние наричаме ТЕРАПИЯ, за децата е ИГРА. Всъщност, ние психолозите в Карин дом не работим с „говорене“, както си мислят много хора, ние работим с ИГРА. Играем, много играем с децата. Специални, предварително подготвени, обмислени игри, които развиват двигателните и функционалните умения, качествата на внимание, концентрация, мислене, въображение, памет, подобряват очния контакт, комуникативните и речевите умения; игри, които подобряват умението за себеусещане и самоконтрол на поведението; игри, които развиват у децата умението да разбираш своите и чуждите емоционални състояния…

В такива моменти, при подобни срещи с вече приключили случаи, обикновено поздравявам родителя и детето, прегръщаме се и дълго, дълго си говорим за преди и сега. Те разказват за напредъка си. За местата, които сега посещават, как се справя детето. Споделят актуални трудности и проблеми. Смеем се и понякога плачем.

Те не ме видяха. Аз стоях отстрани и безмълвно наблюдавах. Понечих да тръгна към тях, да им се обадя, да поговорим. Направих една крачка, но се спрях. Беше излишно. В такива хубави моменти миналото трябва да мълчи. Погледнах за последно към гордо кротко крачещия в училищната си група „Отличник“, погледнах към спокойната, уверена, щастлива майка и замълчах. Замислих се за силата на времето. По-скоро за силата на НАВРЕМЕННОТО, незакъсняващо терапевтично въздействие.

Мисля си какво би се случвало със Слави сега, ако преди седем-осем години майка му беше повярвала на: „Момченцата проговарят по-късно, не се безпокой!“, „Буйничък е, какво от това, дете е, ще го израсте!“ или „Хайде, хайде, като тръгне на детска градина, там ще го оправят!“, или пък „Те нас навремето все по учебник са ни следили развитието, децата са различни!“…

Замислих се какво би се случило със Слави, ако вместо в нашия град се беше родил в някое малко населено място, кой би забелязал затрудненията в ранното детско развитие, кой и как би насочил майката и най-вече къде? Щеше ли Слави днес да е отличник, или тепърва в трети клас щеше да се учи да чете, или може би все още нямаше да е проговорил? Щяха ли някъде да го връзват за столчето, за да участва в съвместна дейност, или може би щеше да обикаля безцелно и свободно някоя стая само и само да не пречи на другите деца? С неовладяната двигателна активност и с тази неразвита жажда за контакт и знание, ако ги нямаше добре обучените специалисти, които да приложат всички тези отдавна познати в развитите страни терапии?

Другото, което се питам е, какво ли би се случило с децата на България, ако навсякъде, във всеки град, във всяко село, има добре обучени специалисти по ранно детско развитие, които да откриват затрудненията навреме, да информират родителите адекватно и да ги подкрепят в подпомагането и стимулирането на детското развитие с надеждни терапевтични подходи, доказали ефективността си… Тогава си казвам – ДАНО! 

Тази история от практиката на Виргиния Василева и публикувана в Национална мрежа за децата, ни изпратиха, а ние споделяме с вас. Защото понякога и децата, и родителите имат нужда от някого, който да им помогне да преодолеят трудностите. Виргиния е детски психолог и сетифициран психотерапевт и работи с деца и семейства от 10 години. Тя е част от екипа на Фондация "Карин дом" - Варна, където помага на деца със затруднения в развитието, поведението и социалното включване.

Прочетете още:

Слънчевото семейство на Силвена

Какво може Микаела

Никола - един запален рокаджия с ДПЦ

Последно променена в Четвъртък, 08 Август 2019 09:36
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам