Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds

Няколко думи, преди да прочетете:

Написах тази история преди повече от година, но така и не я публикувах. Сега, година по-късно, детето ми вече има таблет и виждам осезаеми разлики в поведението, които съм склонна да отдам както на порастването, така и на „пристрастяването“ към електронните устройства. Изводите в края на статията се базират само и единствено на моя опит като родител и беглите ми наблюдения върху други деца. Не обвързвам никого с позицията си :)

Предистория

В тази история се разказва за двама родители филолози и тяхното шестгодишно Дете. Родителят от женски пол е леко старомоден по отношение на съвременните технологии. Доскоро се е пазил от смартфоните като дявол от тамян, но ето че обстоятелствата са го принудили да опре до това необходимо зло. Иначе, ако го попитате, най-добре би се чувствал, ако можеше да се шляе по улиците и парковете без телефон, само с фотоапарат, тефтерче и писалка в чантата. Този родител е стриктен, обича да чете книги, разбира се на хартия, по призвание е учител, а по професия – нещо съвсем друго. Накратко ще го по наричаме Майка. Тази Майка всячески се опитва да държи Детето далеч от таблети и телефони, за да може то да развива добре говорните и социалните си умения още от най-ранна възраст. Редовно го води на всякакви постановки за деца (че и за възрастни), та да се извисява детето нравствено и интелектуално. Умерено му пуска детски филмчета и строго надзирава какво гледа, за да не би някоя глупост да го ограби духовно. Възгледите й са леко амбициозни и не съвсем по стандартите на съвременния консуматорски свят.

Родителят от мъжки пол е меломан, привърженик на стрийт културата и горд представител на „Люлин“, почерпил немалко житейски опит от прочутия столичен квартал. Държи да въведе Детето от най-ранна възраст в дебрите на хип-хопа. Пуска му ъндърграунд музика, денс батъли, учи го на бийтбокс и му разказва как навремето в „Люлин“ само две деца от квартала са имали футболни топки и шоколад се е ядяло само на Нова година. Този родител накратко ще наричаме Баща. Бащата се слави като забавния човек вкъщи, винаги е готов да танцува с детето до последен дъх или да влезе в екшън ролята на сенсея от „Кунг-фу панда“. Бащата също има свои възгледи за възпитанието на детето – и тук е най-хубавата част от нашата история – те напълно съвпадат с тези на Майката, че даже отиват още по-далеч, защото ако Майката понякога е склонна да подреди стаята на Детето, ей така, понеже е майка, Бащата не вижда в това нищо възпитателно и отсича: „Детето ще си оправи стаята!“

И така, ето как тези двама, иначе нелоши и според някои даже симпатични хора, живеят със своето Дете, което не играе на таблет.

Истинска история

Детето, което не играе на таблет, има МНОГО свободно време. Представете си, това са минимум по четири часа всяка вечер, след прибиране от детска градина. Обикновено Детето си идва вкъщи в приповдигнато настроение и разказва всичко от изминалия ден. Ако е имало интересен урок, и е научило много нови факти, бързо донася във всекидневната стая всичките си около 30 плюшени играчки и започва да им преподава урок. Ако пък се връща от тренировка, показва всичко ново на родителите и продължава да тренира в домашни условия. Тези два варианта идеално устройват родителите, защото през това време Майката кълца лук и чесън на воля и даже може да чуе собствените си мисли, а Бащата може да си доработи на компютъра и дори да гледа новини.

Но не си мислете, че е толкова лесно.

В четири от пет случая, Детето влиза вкъщи, а с това вие трябва да влезете в най-новия му филм. Ролите се раздават още от вратата и след стандартните реплики: „Как си? Как беше на градината?“, следва или най-новият епизод на „Костенурките нинджа“, или последната прочетена глава от „Приключенията на Лукчо“, или някоя романтична драма по действителен случай. При тези обстоятелства на Бащата се налага да се „бие“ до откат с Рафаело, Майката трябва да се завре под масата като господин Тиквичка в малката си къща с единайсет тухли или да повтаря до припадък репликите, които Детето й подава. А вечерята... винаги изстива.

В семейството на Детето, което не играе на таблет, телевизорът не е център на света и макар и включен по време на вечеря, той е само фон на разговорите. Или по-скоро на монолозите на Детето, което винаги има какво да разкаже – ако не от реалния свят, то със сигурност от въображаемия. А той бъка от истории, които се изливат в словесен поток върху масата и главите на милите родители. И понеже Майката и Бащата винаги се опитват да поощрят желанието на детето да говори, използвайки всичките 12584 думи в речника си, както и най-съвестно и прямо отговарят на всеки негов въпрос – от „Каква е тая Берлинска стена и защо е паднала?“ – до „Вие, с татко, на коя дата се запознахте?“ – обикновено Детето се чувства свободно да приказва и плува в думите като в свои води. За разлика от детето си обаче, Майката и Бащата не водят чак толкова интересен живот - те са съвсем обикновени хора, които често след работа се чувстват изморени и имат простичката нужда от малко тишина. Затова, когато ги залее словесният поток до степен на удавяне, те строго отсичат: „А сега може ли да спреш да говориш и да си изядеш супата?“. Което само по себе си е също толкова прозаично, колкото и примерната картина на дете, зяпнало в телевизора, с лъжица, застинала в ръката му на средата между чинията и устата. Това семейство обаче е избрало първата проза. След вечеря става още по-забавно. Детето, което не играе на таблет, е замълчало на масата за пет минути, през които в главата му са се нароили поне десет идеи как да продължи вечерта си. И всички те, разбира се, са със специалното УЧАСТИЕ на родителите.

Един от най-щадящите варианти е реденето на пъзел. Ще кажете: „Какво пък толкова? Това дори е забавно!“. - Е, да, но Майката е станала в 5:40, ходила е досущ като всеки един човек на работа цял ден, прибрала се е в 19:00, сготвила е нещо набързо, сложила е масата и понеже уточнихме, че е най-обикновена жена, с вечерята е изпила една чаша вино. Затова към 20:30, когато детето ентусиазирано изтипосва на масата любимия си пъзел от 260 части, Майка му се усмихва мило, заслепена от романтичната идея, че да редиш пъзел с детето си, е прекрасно и трябва да се насладиш на този момент, да го загърнеш като бонбон в златен станиол, който да извадиш точно след 20 години и да изядеш с най-голяма наслада. Но точно след 30 минути и още половин чаша вино, Майката започва да вижда частите на пъзела двойно и главата й безмилостно натежава. Единственото й желание е да се добере до дивана, да се пльосне там и да потъне в него като в най-дълбоката галактическа дупка, където да изкара поне до утре сутринта. Детето обаче не е наясно с тези мисли на Мама и просто иска да си донаредят пъзела заедно. Това се случва под съпровода на детските брътвежи, които не спират до момента, в който е ред на приказката за лека нощ. Защото Детето, което не играе на таблет, никога не заспива само. Както казахме, то има много свободно време, а необременените му от игрите очи, имат нужда да погледат малко в някаква друга реалност. И, повярвайте, тази нужда е с размерите на същата галактическата дупка, в която Майката искаше да се скрие след вечеря. Така че Майката започва да чете. Чете и чете, и чете, и чете до пълно пресипване на гласа или докато и крушката на нощната лампа не изгори.

Не мислете обаче, че в семейството на Детето, което не играе на таблет, го отнася само Майката. Много често след дълъг и натоварен ден Бащата иска да послуша малко музика за разтуха. Нуждите му са различни и разнообразни. И тъй като Детето почти винаги също слуша музика с Татко, за невръстните си шест години то има изграден собствен вкус. Бащата харесва Nirvana и държи Детето да е запознато с част от репертоара на култовата група. Детето обаче не си пада по този рус мъж на микрофона, долавя нещо нередно в него, дори се разплаква, когато го слуша. То предпочита любимците си Роби Уилямс и Аксел Роуз. Затова горещо настоява да чуе някое парче на един от двамата. Да, но Бащата също е човек и, да му се не види, точно днес има голяма нужда да си послуша Nirvana. Тогава настава същинска драма. Детето отива сърдито в стаята си и... остава там точно четиридесет и три секунди. Връща се преобразено. Над клина и блузата е надянало вещерската рокля от хелоуинския си костюм. Наместо палци на краката носи джапанки, идеално комбиниращи се с коледните му чорапи. Ето, Детето вече е балерина, която ще бойкотира Nirvana, като покаже, че каквото и да мислим за тази музика, тя преди всичко става единствено и само за балет. При това, изпълнението ще стане точно пред екрана на телевизора, на който Бащата е пуснал групата. Разбира се, нищо от това нямаше да се случи, ако Майката и Бащата бяха дали един таблет на Детето да си поиграе. Или ако поне му бяха позволили да разцъка някоя игричка на телефоните им. Сега щеше да цари тишина и спокойствие вкъщи!

Тишина ли казах?

В дома на Детето, което не играе на таблет, никога не е тихо. Там до среднощ ще чуете да се извисява сопранът на Царицата на нощта от операта „Вълшебната флейта“, а рано сутрин може да се събудите с Менделсон. Но не мислете, че това са някакви снобско-садистични залитания на Майката и Бащата, които насила връзват Детето за стол пред уредбата и го карат да слуша класическа музика. По-скоро е обратното – клетите родители са принудени вместо с вечерното комедийно шоу да заспиват с Моцарт. И това е, защото, както вече казах, Детето, което не играе на таблет, има толкова свободно време, че понякога и до класическата музика опира.

Ще кажете: „Това дете няма ли играчки? Няма ли си стая? Да отиде там, с нещо да се позанимава... Стига е висяло на главите на майка си и баща си!... “. Има играчки, скъпи читатели, има си и стая, огромна стая, в която обаче НЯМА телевизор! А това е сериозна причина да не прекарва особено много време там. Е, случва се от време на време да постои в стаята си, да посвири на пиано или да поиграе на нещо, но играта неусетно и неизбежно се пренася във всекидневната стая, при Майката и Бащата. Все пак паркетът в хола е с цвета на безкрайната австралийска пустиня, където Детето отива, за да изследва живота на кенгурото (Мама) и да говори с бизнес партньора си (Татко).

Но нека не съдим строго детето – в крайна сметка то е водено от естествената нужда да общува със своите родители и да е във физическа близост с тях. Тази нужда, в случая, не е притъпена или иззета от някакво екранче. Тя просто е оставена да се развива свободно. Само че, в конкретния случай, „свободно“ означава ЦЕЛЕНАСОЧЕНО, защото в наши дни все по-естествено изглежда децата да са привързани към екраните на таблетите и телефоните повече, отколкото към родителите си.

Майката и Бащата в тази история, тези инатливи, но иначе симпатични хора, твърдо отказваха да дадат на Детето таблет или телефон, докато то не стана на седем години, защото предпочитаха да инвестират в него времето и вниманието си, надявайки се да му предадат най-важното умение – това да общува и да се развива пълноценно. Ако питате какво в крайна сметка ги накара да променят решението си, то беше намерението Детето да използва таблета преди всичко с образователна цел и да не се чувства твърде отделено от връстниците си в училище.

Как живеят те сега с Детето си? Е, то все още има своите интереси в спорта, четенето, музиката и ролевите игри, но родителите забелязват, че умът на дъщеря им е доста обсебен от електронните устройства. Въпреки че Детето има строго определено време за ползване на таблета, което стриктно се спазва, и с просто око се вижда колко му е трудно понякога да се върне към нормалните си игри, след като е използвало устройство. Умът на Детето остава задълго в електронната игра. Дори след като спре да играе, излизането от този виртуален свят се оказва доста трудно.

Понякога Детето получава наказание да не припарва до таблета си цяла седмица или повече. И тогава се случва най-интересното – Детето, което НЕ играе на таблет, сякаш се завръща у дома. Умът му е свободен и въображението започва да работи с пълна скорост. Детето отново започва да изпитва желанието да слуша музика, да свири на пиано, да създава свой въображаем свят в стаята, да задава въпроси, да иска нови книги, да гледа филмите на Чарли Чаплин. И със сигурност в реакциите му спрямо другите хора не се долавя тази раздразнителност, която родителите забелязват, че я има, когато играе игри. Това е истинска история.

Като родител, който е видял двете страни на една монета, и е живял с дете, което не играе на таблет, и с дете, което играе на таблет, скромно бих посъветвала всеки да държи децата си далеч от електронни устройства, колкото може по-дълго в най-ранна възраст. Убедена съм, че това помага на въображението им да се развива, а децата израстват с повече самочувствие и с по-отворен поглед към света.

Препоръчваме ви още:

Какво е Синдром на електронния екран

Имат ли децата право на лично „виртуално“ пространство?

Детето е в мрежата? А ние къде сме?