Чрез наливане, не чрез отричане

Чрез наливане, не чрез отричане

14 Дек, 2020
0 коментар

Когато започнах да работя с малки деца, което ми се случи за пръв път тук, ми беше много трудно. По много причини, една от които е необходимостта от непрестанно концентрирано внимание към думите и постъпките им. Тук не се набляга толкова на представленията пред родители – празниците са често вътрешни и целта им е по-скоро детето да бъде "нахранено" с впечатления, отколкото "да се изяви". Ежедневен център на педагозите е възпитанието. В началото ми се струваше прекалено това вторачване и реагиране на всяка дума, жест и действие, но с времето установих, че да, важно е, даже е най-важното. Няма бляскава оценка в гимназията, която да може да компенсира пропуснатото през първите седем.

Ще дам пример сега само в една област: харесвам – не харесвам.

Когато едно дете обърне палец надолу при вида на обяда и каже "Меее, това е гадно!", учителката веднага се включва и обяснява, че храната, както и всичко останало, е въпрос на вкус. На теб може би не ти харесва, но на Пешо му е любимо това ястие. Ако не ти харесва, не яж. Но не предавай твоето отношение по начин, който може да накара другите да си блъснат чиниите или въобще да не опитат. Освен това, някой някъде се е потрудил, за да сготви специално за теб и останалите – неуважително е да се отнасяш така към неговия труд.

По същия начин е с рисунките – ако не ти харесва рисунката на Лили, просто можеш да замълчиш, вместо да крещиш "Оооо, това са драсканици!" Защото това е нейната рисунка, тя е неповторима, както самата нея, а и виж, на други петима много им харесва. Какво постигаш с твоите "драсканици", освен да угасиш очите на Лили?

"Всеки е такъв, какъвто е и дава най-доброто от себе си в този момент." Това са думи, които често може да чуе човек в детската градина. Да, в детската градина. И от децата включително. И те са доста по-спокойни със себе си. И изпитват доста повече радост и свобода – и да творят, и да конструират, и да грешат, и да опитват отново.

Това, за което говоря, се научава – то явно не е вродено. Или поне не е вродено у всички. Защото има и деца, които са родени спокойни, деликатни и добронамерени. Те не са мнозинство.

Защо споделям това? Защото неволно и аналогично пренасям опита си в малкото общество на децата върху голямото общество на възрастните.

От дълго време се питам и сигурно няма да узная – какъв е този вътрешен механизъм, който задвижва устата или ръката на човек да каже/напише нещо, с което обезценява другия? Кой кога не си е свършил работата, кой те е оставил да мислиш, че ти си факторът и имаш право да окачествяваш? Кой е пропуснал да ти обясни най-важното – всеки от нас е различен и точно затова има своя уникална шарка в цялото – на това се дължи и жизнеността в нашата екосистема.

Нужно ли е да се сравняваме и състезаваме? Нужно ли е да се степенуваме – по вкус, постижения, качество? Какво целиш с този палец, обърнат надолу и с това "Меее..."?

Впрочем, децата в детската градина, наред с детските песни, слушат Вивалди, арфа, много класическа музика – при сутрешното посрещане, по време на хранене, по време на ежедневната медитация... Това също е част от възпитанието.

Чрез наливане, не чрез отричане.