През 60-те години на миналия век абсолвент от Харвард прави забележително откритие за същността на човешкия гняв. На 34-годишна възраст, Джийн Бригс (която почина през 2016 г.) минава отвъд Северния полярен кръг и 17 месеца живее в тундрата. Там няма пътища, отопление, нито магазини. Зимните температури често падат под -40 градуса по Целзий.

Бригс успява да убеди едно инуитско семейство да я „осинови“ и да „опита да я запази жива“, както по-късно самата тя пише. По това време много инуитски семейства живеят точно така, както техните предци са живели през последните няколко хиляди години. Те строят иглута през зимата и палатки през лятото. „И ядяхме само онова, което получаваме от животните, като риба, тюлени и северни елени“, казва Мина Ишулутак – филмов продуцент и учител по езици, която е водила същия начин на живот като младо момиче.

Мина Ишулутак (горе вдясно, със синьо яке) води полуномаддски живот като дете. Горе: снимки на момиче и нейното семейство в ловния лагер Киписа през лятото на 1974 
Колекция на Джийн Бригс/Американско философско общество

Бригс бързо установява, че инуитските семейства споделят една забележителна черта – възрастните имат невероятна способност да контролират гнева си. „Те никога не са показвали гняв към мен, макар че ужасно често ми бяха ядосани“, разказва Бригс в едно от многобройните си интервюта. Да проявиш дори мъничко раздразнение или недоволство се възприема като слабост или детинщина, забелязва антропологът.

Веднъж например един инуит изпуска врящ чайник в иглуто, който разтапя ледения под. Изражението на никой не се променя. „Много лошо“, казва спокойно виновникът и отива да напълни отново чайника. Друг път, още при първата употреба, се къса кордата на въдицата, която отнема няколко дни, за да бъде изплетена. Никой не трепва. „Ще я поправим заедно“, казва само някой тихо.

В пълна противоположност, Джийн Бригс изглеждала като невъзпитано дете, въпреки че се стараела всячески да контролира гнева си. „Моите реакции бяха много по-недодялани, зле обмислени и първосигнални“, разказва тя, „Често реагирах обидно, мръщех се, скърцах със зъби или правех нещо, което инуитите никога не биха направили.“

Бригс описва своите наблюдения в първата си книга Never in Anger. Но за нея остава висящ въпросът как инуитите възпитават у децата си тази способност? Как съумяват да превърнат темпераментните деца в хладнокръвни възрастни? През 1971 г. Бригс открива отговора. Тя се разхожdа по каменист арктически плаж, когато вижда млада майка да играе със своето 2-годишно момченце. Майката вдига камъче и предизвиква детето: „Удари ме! Хайде! Удари ме по-силно!“. Момченцето хвърля камъка по майка си и тя възкликва: „Ооу! Това боли!“

Бригс е напълно объркана. Майката учи детето си точно обратното на онова, което обикновено искат родителите. И действията ѝ противоречат на всичко, което изследователката знае за инуитската култура. „Помислих си – какво става тук?“, споделя тя. Излиза, че майката използва мощен инструмент, за да научи детето си да контролира гнева си и една от най-интересните възпитателни стратегии, на които съм попадала.

Без мъмрене, без изолиране

В канадския арктически град Икалуит е декември. В 2 часа през нощта слънцето вече е изгряло. Навън температурите са около 25 градуса под нулата. Вали лек снежец. Пристигам в този крайморски град, след като съм прочела книгата на Джийн Бригс в търсене на родителска мъдрост, особено що се отнася до приучаването на децата да контролират емоциите си. Още със слизането от самолета, започвам да събирам информация.

Икалуит, заснет през зимата, е столицата на канадската територия Нунавут. 
Йохан Халберг-Кембъл за Националното обществено радио

Седя с 80-90-годишни възрастни, докато те обядват своята „селска храна“ – задушено тюленско, замразена белуга и сурово еленско. Говоря с майки, продаващи ръчно ушити палта от тюленска кожа на училищен панаир на занаятите. Посещавам курс за родители, където инструктори обясняват как техните предци са отглеждали децата си стотици, може би дори хиляди години назад.

Център за възрастни хора в Икалуит. В четвъртък менюто предлага т. нар. „селска храна“, която се състои от неща като еленско, тюленско и яребици.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

"Всички майки там знаят едно златно правило: недей да викаш и да крещиш на малките деца. Традиционните инуитски родители са невероятно грижовни и любящи. Ако събереш всички родителски стилове по света и ги класираш по нежност, инуитският подход вероятно ще е някъде към върха на списъка. Инуитите дори имат целувка, специално за бебета, при която допираш носа си до бузата на детето и помирисваш кожата. Тяхната култура разглежда мъмренето - или дори говоренето на детето с раздразнен глас – като неподходящо", обяснява Лиса Ипийли – радио продуцент и майка, която е отраснала с 12 братя и сестри. „Когато са малки, повишаването на тон не помага“, казва тя. „Това само ще доведе до сърцебиене у родителя.“

Инуитите са нежни и грижовни родители. Те дори имат специална целувка за малки деца, наречена „куник“. Горе: Маата Джоу дава ескимоска целувка на дъщеря си.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Не повишаваш тон, дори когато детето те удари или ухапе? „Не“, казва Ипийли с кикот, който подсказва колко глупав е въпросът ми. „С малките деца често си мислиш, че те предизвикват, но това не е така. Те са разстроени от нещо и ти трябва да разбереш какво е то.“ Инуитите смятат, че да крещиш на малко дете е унизително. Това е все едно възрастен да избухне – той на практика слиза на нивото на детето, разсъждава Джийн Бригс.

По-възрастните хора, с които разговарях, смятат, че колонизацията през последния век разрушава традициите. Затова общността работи усилено, за да съхрани този родителски подход. Гуута Джоу е на предните линии в тези усилия. Тя води родителски курс в Арктическия колеж. Нейният личен родителски стил е толкова мек, че тя не вярва дори в наказанието чрез изолиране на детето при лошо поведение. „Да викаш: Виж какво направи! Отивай си в стаята! – не вярвам в това. Това не е начинът, по който възпитаваме децата си. Така само учите децата как да бягат от ситуациите“, казва Джоу.

"И освен това ги учим да бъдат гневни", допълва клиничният психолог и автор Лаура Маркхам. „Когато викаме на дете – или дори само го заплашваме с нещо като Започвам да се ядосвам!, ние учим детето да повишава тон. Учим го, че е правилно да вика, когато е разстроено, и че това е начин за разрешаване на проблемите. Обратното, родители, които овладяват гнева си, помагат на децата си да научат същото", пояснява Маркхам. „Децата възприемат контрола над чувствата от нас.“

Попитах Маркхам дали културата на инуитите да не повишават тон е първата стъпка към отглеждането на спокойни деца. „Абсолютно!“, съгласи се тя.

Да играят футбол с главата ти

По един или друг начин сега всички майки и бащи знаят, че не бива да викат на децата си. Но ако не мъмриш или поне не говориш с гневен тон, как да възпиташ детето? Как да възпреш 3-годишното да не изскочи на улицата? Или да удари по-голямото си братче? Хиляди години инуитите са разчитали на хитро древно средство: „Разказваме истории, за да възпитаваме децата“, казва Гуута Джоу. Тя не говори за приказки, от които децата следва да извлекат поука. Това са по-скоро поверия, предавани от поколение на поколение инуити, създадени специално, за да моделират поведението на децата. Понякога дори, за да спасят живота им.

Жените и децата в общността се хранят с традиционния нож улу.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Например как да научиш децата да стоят далеч от океана, в който могат да се удавят? Вместо да им крещят: „Стойте далече от водата!“, инуитите вземат предварителни мерки и разказват истории за онова, което е във водата. „Това е морското чудовище,“ - казва Джоу - „което носи гигантска торба на гърба си, специално предназначена за малките деца. Ако детето отиде твърде близо до водата, чудовището ще го грабне в торбата си и ще го отнесе при друго семейство. Тогава не ти се налага да викаш по детето, защото то вече е разбрало посланието.“

"Инуитите имат цял набор от поверия за различни ситуации. Например, за да накарат децата да слушат родителите си, те използват историята за ушната кал", обяснява филмовият продуцент Мина Ишулутак. „Моите родители проверяваха ушите ни и ако имахме твърде много ушна кал, това означаваше, че не слушаме. Казваха ни, че ако не попиташ за разрешение, преди да си вземеш от храната, ще се протегнат дълги пръсти и ще те сграбчат.“ Тук идва и преданието за Северното сияние, което кара децата да държат шапките на главите си през зимата. „Нашите родители ни казваха, че ако излезеш навън без шапка, Северното сияние ще ти вземе главата и ще я използва за футболна топка“, допълва Ишулутак. „Толкова ни беше страх!“, възкликва тя и избухва в смях.

Инуитите предупреждават децата си да се пазят от Северното сияние. Ако не сложиш шаоката си през зимата, убеждават ги те,
светлината ще дойде, ще вземе главата ти и ще я използва като топка за футбол.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Първоначално тези поверия ми се сториха твърде плашещи за малките деца и първата ми реакция беше да ги отхвърля. Но мнението ми се обърна на 180 градуса, след като наблюдавах реакцията на дъщеря ми на подобни сюжети и след като разбрах за интригуващата връзка на хората с разказването на истории. Разказването е универсално за всички хора. Хиляди години това е бил ключът, чрез който родителите са възпитавали децата си в ценности и норми за поведение.

Съвременните общности от ловци-събирачи използват поверия, за да учат на съпричастност, споделяне, уважение към двата пола и избягване на конфликти. Това показва скорошно проучване, анализиращо 89 различни племена. Например, при Агта – общност на ловци-събирачи от Филипините, умението да разказваш, се цени повече от ловните умения или медицинските познания, показва изследването.

Днес много американски родители възлагат разказването на истории на екраните. И се чудя дали с това не губим лесен и ефективен начин за възпитание и промяна на поведението. Могат ли малките деца да бъдат „привързани“ към научаването чрез истории? „Бих казала, че децата учат добре чрез описание и обяснение“, казва Дийна Уейзбург, психолог в университета Виланова, която изучава как малките деца разбират измислиците. „Ние учим най-добре чрез неща, които са ни интересни. И въображaемите истории, поради самата си природа, могат да съдържат много по-интересни неща от голите твърдения.“

"Разказите с намек за опасност привличат децата като магнит", обяснява Уейзбърг. И превръщат свързани с напрежение дейности, като възпитанието, в игрови взаимодействия, които, смея да твърдя, са дори забавни. „Не подценявайте игровия потенциал на разказването на истории“, казва Уейзбърг. „Благодарение на тях децата виждат да се случват неща, които в живота реално не стават. Децата го намират за забавно. А също и възрастните.“

Защо не ме удариш?

Обратно в Икалуит, Мина Ишулутак си спомня за своето детство навътре в сушата. Тя и семейството и живеели в ловен лагер с около 60 души. Когато била тийнейджър, нейното семейство се установило в града. „Липсва ми животът там,“ споделя тя, докато вечеряме печена арктическа сьомга. „Живеехме в къща от чимове. И когато се събудехме сутрин, всичко беше замръзнало, докато не запалехме маслената лампа.“

Питам я дали е запозната с работата на Джийн Бригс. Отговорът ѝ ме оставя без думи. Ишулутак бърка в чантата си и вади втората книга на Бригс Inuit Morality Play, която разглежда живота на 3-годишно момиченце, наречено Чъби Маата. „Тази книга е за мен и моето семейство. Аз съм Чъби Маата“, казва Ишулутак. През 70-те години на миналия век, когато била на 3 години, нейното семейство приело изследователката за шест месеца и ѝ позволило да изучава ежедневието на детето им.

Онова, което Бригс документирала, е основополагащо за отглеждането на невъзмутими и спокойни младежи. Когато някое дете в лагера реагирало гневно, родителите изчаквали да се успокои и в удобен момент правели нещо, което Шекспир би разбрал много добре: разигравали драма (както Бардът някога е написал, „в пиеса мога да уловя съвестта на краля“). Идеята е да предоставиш на детето опит, който ще му помогне да развие рационално мислене“, обяснява Бригс.

Мина Ишулутак, режисьор и езиков учител, като дете.
Антропологът Джийн Бригс прекарва 6 месеца с нейното семейство през 1970 г.,
документирайки живота ѝ.
Колекция на Джийн Бригс/Американско философско общество

Накратко, родителят разиграва случката, в която детето е показало лошо поведение, като включва и последиците, до които това би довело в реалния живот. Възрастният винаги говори с игрив и забавен глас, като обикновено представлението започва с въпрос, изкушаващ детето да прояви лошо поведение. Например, ако то е ударило някого, майката го предизвиква: „Защо не ме удариш?“, а детето се замисля: „Какво да направя сега?“ Ако приеме предизвикателството и удари майка си, тя не го смъмря, не му вика, но му показва какви са последствията, например, възкликвайки: „Ооу, това боли!“ Тя продължава да разиграва последиците, като задава допълващи въпроси: „Не ме ли харесваш?“ или „Ти бебе ли си?“ Така майката представя идеята, че удрянето наранява чувствата на хората и „големите момичета“ не удрят. Но всички тези въпроси се задават закачливо. Майката повтаря тази сценка от време на време, докато детето престане да я удря по време на разиграването и лошите постъпки престанат.

Мина Ишулутак днес, в Икалуит, Канада. Като майка на две пораснали момчета, тя споделя: „Ако им викаш постоянно, те накрая започват да те игнорират.
Затова казват: Никога не им викай.“
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Ишулутак казва, че тези разигравания на ситуациите учат децата да не се поддават лесно на провокация. „Учат те да бъдеш емоционално стабилен, да не приемаш всичко толкова навътре и да не се страхуваш да не бъдеш подразнен“, допълва тя.

Психологът Пеги Милър, от Университета на Илинойс е съгласна: „Като дете научаваш, че хората понякога те провокират и тези сценки те тренират да мислиш и да установиш някакво равновесие.“ С други думи, разиграванията предлагат на децата възможност да практикуват контрол над гнева си. Защото, когато вече си ядосан, никак не е лесно да се овладееш, дори да си възрастен. „Когато се опитваш да контролираш чувствата си на момента, това е наистина трудно“, обяснява Лиса Фелдман Барет, психолог в Североизточния университет, която изучава как работят емоциите. Но ако практикуваш как да реагираш по различен начин на различните емоции в моменти на спокойствие, ще подобриш умението си да управляваш гнева си в напечени ситуации, казва още Фелдман-Барет. „Тази практика е особено полезна, за да приучиш мозъка си много по-лесно да откликва с друго чувство, освен гняв“, допълва тя.

Много неща са се променили в Арктика, откакто канадското правителство принудило инуитите да се установят в градове.
Но общностите се опитват да съхранят традиционните си родителски практики.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

"Тази емоционална практика е дори още по-важна за децата" - казва психологът Лаура Маркхам - "защото детският мозък все още развива уменията, необходими за самоконтрол. „Децата изпитват силни чувства. Префронталната кора все още не е добре развита у тях и затова начинът, по който ние реагираме на техните чувства, оформя детския мозък.“ Маркхам препоръчва подход, близък до този на инуитите. Когато едно дете демонстрира лошо поведение, изчакайте първо всички да се успокоят и в подходящ момент след това, се върнете към ситуацията. Можете или просто да преразкажете случката или да използвате кукли и да я разиграете. „Тези подходи изграждат самоконтрол“, твърди Маркхам.

Инуитите ценят детската игра, дори когато ги възпитават. Горе: Маата Джоу и нейната дъщеря.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Уверете се, че правите двете най-важни неща, когато разигравате ситуацията. Първо, включвайте детето постоянно, чрез задаване на много въпроси. Например, ако детето има проблем с удрянето, вие можете да спрете на средата на куклената постановка и да попитате: „На Боби много му се иска да удари в момента. Трябва ли да го направи?“ Второ, трябва да е забавно през цялото време. Много родители подценяват играта като инструмент за възпитание, но въображаемите игри предоставят безброй възможности да научите детето на подходящо поведение. „Играта е детската работа. Така те изучават света и преживяванията си“, обяснява Маркхам.

Нещо, което инуитите явно знаят от стотици или може би дори хиляди години.

Водеща снимка: Бригс при свое посещение на о-в Бафин през 1974 г., колекция на Джийн Бригс/Американско философско общество

Материалът е подготвен от Мишелийн Дюклеф и Джейн Грийналг за Националното обществено радио на САЩ. Специални благодарности на обединение „Детство без насилие“, които го преведоха и публикуваха.

Препоръчваме ви още:

Кой как отглежда децата си по света

Тайните на японското възпитание

Възпитание по африкански