Забелязали сме, че в последно време детето ни се дистанцира, вече не ни запознава с приятелите си. Подозираме, че не ни харесва особено.

Повечето тийнейджъри, в определен период, започват да се срамуват от родителите си, особено в присъствието на своите приятели. Казват, че това е свързано с търсенето на собствената индивидуалност, с острата потребност да приличат на приятелите си и да получат одобрението им. За децата в пубертета е типична неустойчивата оценка за себе си и околните. Искат да са като всички, но едновременно с това се стремят да се откроят. Тийнът се бори с авторитетите, с общоприетите правила и е склонен да обожествява случайни кумири. Понякога се държи с околните грубо и безцеремонно, макар самият той е да много чувствителен.

Искам да съм като другите

Неувереността ни като възпитатели и отсъствието на взискателност, довеждат до преразпределение на властта в семейството в полза на пубера. Това се случва, когато детето ни намира подходящия подход към нас, напипва слабото ни място и постига статус „малко задължения - много права“. Типичната комбинация в такова семейство е самоуверен тийнейджър, който смело излага претенциите си и нерешителни родители, които за всички неуспехи на детето винят себе си.

Защо детето ми се срамува от мен и ме критикува?

Защото расте. Децата виждат неща, които ние не забелязваме. Зрението им е по-остро, възприемането на обкръжаващата ги действителност – по-обективно. Грешката ни като родители е, че още с раждането започваме да удовлетворяваме всяко тяхно желание. Така от хора, които трябва да възпитават, се превръщаме хора, които ги превъзпитават. Задълженията в семейството трябва да се разпределят между всички. И е добре да започнем още на 3-годишна възраст, когато детето е в периода „аз сам“, започва да се облича самостоятелност и си създава навик да прибира играчките.

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Само ме излагаш!

Понякога тийнът може директно да ни заяви, че го излагаме с външния си вид (обличаме се демоде, говорим като „първите хора“ или сме „поостарели“). Срамува се да се появява в компанията ни, но въпреки това се вслушва в съветите ни и ни обича. Другата реакция в подобна ситуация е да се опита да ни промени – със съвети какво да си облечем или купим, за да отговаряме на критериите му. Ако забележим подобен срам у детето си, най-вярната реакция е да поговорим с него и спокойно да си изясним каква е причината. То трябва да знае, че въпреки критичното му отношение към нас, ние го обичаме и макар да не отговаряме на очакванията му имаме своите преимущества: „Да, аз не нося модерните в момента поли, но изглеждам добре в панталон. Освен това е по-практично и ми е по-удобен, когато съм на работа.“, „Да, аз съм на 40, но изглеждам и се чувствам добре на тази възраст.“

Мамо, живей си живота!

Все пак не можем да отречем, че не би било зле да се вслушваме в забележките на детето си и да променим нещо във външността си. Защо да не сложим червило, ако то ни е казало, че ни отива; защо да не облечем дрехата, с която ни харесва; защо да не променим прическата си, като отидем заедно на фризьор? В крайна сметка не се ли оказва, че така наистина изглеждаме и се чувстваме по-добре?

В това, че децата ни критикуват, няма нищо ужасно. Ние го правим, откакто са се родили (малко или много). Дори е полезно. Особено когато порасналата ни дъщеря ни съветва по последните тенденции в модата и грима, а синът ни помага да се справим с компютъра. Тийнейджърите ни тонизират, не ни позволяват да се отпуснем и да остареем. Какво по-хубаво от това всъщност?

Източник: ivona

Препоръчваме ви още: 

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Пубер вкъщи

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

На пазар с дева