Това е историята на една жена, която от добра майка стана лоша. Споделям я с вас, защото всички повтаряме тази мантра за щастливите майки, които отглеждат щастливи деца, а в същото време забравяме, че е малко трудно да приложим на практика "майчиното щастие" и в същото време да сме перфектни родители. Опитваме се някак да съчетаем и двете и когато не се получава съвсем, започваме да се обвиняваме. Вижте какво разказва майката на двама сина, която е тръгнала по пътя към родителското щастие и едва не е объркала посоката.

Имам двама сина. Големият доживя до 18 години, както си давам сметка сега, съвсем случайно. Той посещаваше всички възможни кръжоци и клубове, които успях да открия в града, учеше английски по всички възможни методики, включително и в чужбина, по програми за обмен на ученици. Обиколи половината свят, запознавайки се с историята и географията на всяко кътче. Посещаваше музеи и театри не по-рядко от два пъти в седмицата. Приятели му бяха само подходящи деца с подходящи родители. И всичко това, защото аз бях добра майка и мечтаех той да бъде най-добрият, непременно да учи в най-престижния университет и да има впечатляваща кариера. След завършване на 9-и клас, той си стегна куфара, помаха ми с ръка за довиждане и замина на хиляди километри от мен. Постъпи в техникум по автотранспорт и заживя в общежитие.

Да обяснявам ли какво преживях? Спасиха ме единствено посещенията при психотерапевт, в продължение на една година. Плачех и си задавах въпроса: „Защо той постъпи така с мен? Защо е толкова неблагодарен?“

После започнах с равносметката, дълга и сложна. Като че ли преди много години, нечия уверена ръка е преместила железопътната стрелка и влакът на моя живот се е прехвърлил в житейските релси на сина ми. Сега ми беше важно да преживея ситуацията, да престана да търся виновните и да се върна в своите релси. Избавях се от контрола, тревожността и хиперопеката, учех се да приемам децата такива, каквито са, и да не се опитвам да ги ощастливя насила.

След година се похвалих на психотерапевта си, че синът ми е сред първите в техникума и е много самостоятелен. Че има истински приятели и се усмихва значително по-често, отколкото по-рано. И аз се гордея с него! Престанах да се обвинявам за това, че не знам как се оправя с парите, какво е ял за вечеря и има ли топла шапка и здрави ботуши. Че не съм го виждала отдавна и се чуваме веднъж месечно, а срещите ни са веднъж на 6 месеца. Ужас, нали? Не.

Ние имаме много топли отношения и срещите ни създават истинска радост. Той пръв ме подкрепи, когато съобщих, че напускам бизнеса в столицата и отивам да живея на морето. Каза ми:

„Мамо, животът е един! Прави, каквото ти се иска!“

Как разбирах аз майчинството по-рано? Бях убедена, че детето ми трябва:

• да учи в най-доброто училище и да носи само петици и шестици;
• да спазва строг режим и хигиена и да се храни здравословно;
• да е ангажирано целодневно с нещо полезно, за да не се мотае с лоша компания и да не играе непрекъснато компютърни игри;
• да се развива многостранно, да се занимава с музика и спорт, да знае няколко езика;
• да опознае света.

Категорично! И това не е всичко! Той трябва да пробва колкото може повече занимания и колкото може по-рано да определи с какво ще се занимава през целия си живот. А ако не може да направи избора си, ще реша аз. Защото детето си е мое и аз най-добре знам какво му е нужно.

Сега виждам в действията си само едно – манипулация.

Защото да решиш кое е най-добро за детето и да му осигуриш това „най-добро“ е манипулация. Грижата е нещо друго – да му дадеш това, което иска.

Опитвайки се да дам на сина си „най-доброто“, пропуснах най-важното – той не желаеше това „най-добро“.

Всъщност какво се иска от нас, родителите? Да научим децата си да живеят без нас. Това значи да ги обичаме и да осигуряваме тяхната безопасност и в това безопасно пространство да им позволим сами да вземат решения и да носят отговорност за тях, докато пораснат и станат самостоятелни.

А какво правим обикновено? Живеем живота на детето си, заставяйки го да съответства на нашите очаквания и да реализира нашите мечти.

Тази година по-малкият ми син тръгна на училище. Наблюдавам го и се уча от него да живея с удоволствие. Живеем комфортно, спокойно, без излишна суета. Виждам недоумението в очите на другите майки – ама той трябва непременно да се занимава с нещо (спорт, танци, езици)! Детето трябва да се развива!

Защо да трябва? На кого е длъжен? А кога ще живее? Той иска да се пробва в бокса – отиваме в спортната зала. Иска да гледа филм – отиваме на кино. Английски учи с видеоуроци и между другото разбрах за това преди два дни.

В петък пропуснахме училището, в събота цял ден се разхождахме по крайбрежието, ядохме хот дог и понички. Нищо не планираме. Всяка сутрин, когато се събудим, решаваме какво ще правим през деня. Наскоро му казвам:

- Отговори ми, моля те, на един въпрос – ти щастлив ли си?

- Аз съм 101 % щастлив.

- Защо?

- Защото ми е хубаво и радостно. Хареса ми как мина денят.

Моля ви, обичайте децата си и живейте своя, а не техния живот.

Препоръчваме ви още:

Синът ми е твърде зает, за да чете

Братята

Супермайка