Авторката на този текст Ася Явиц е IT консултант, блогър и майка на едно дете.

"Дете на 5 години. Два проклети часа учим буквата „Б“, преминаваме на „В“, а след половин час вече е ЗАБРАВИЛ „Б“. Тъп ли е, или е за лекар?"

Такива постове виждам в социалните мрежи, чувам на детската площадка. И не мога да мълча. Не защото съм детски психолог с опит. Не защото съм педагог с опит. Та аз дори не съм майка с опит – детето ми няма и две години! Всъщност е съвсем просто. Аз бях „тъпо“ дете.

Да, да. На 7 години изчитах 32 думи в минута, на срички. В края на първи клас извикаха майка ми в училище, на разговор. Имахме урок, на който всяко дете трябваше да донесе любимата си книжка и да я представи. Едно момиченце донесе „Малкият принц“. Отличникът на класа донесе Жул Верн, разбира се. А аз донесох книжка за оцветяване. С феи. Между другото, там също имаше текст. Е, от типа: „Това е феята Флора.“ или „Оцветете феята Фауна и феята Флора.“ Кой знае защо учителката ми не я оцени.

На майка ми въобще не й беше лесно. Наложи й се да се прости с увереността във фантастичните си майчински способности. А и какво да прави, когато първо й се ражда дете, което на 8 месеца подрежда фигурите на шаха по местата им, на 1,5 години цитира Манделщам изправено върху табуретката. На две вече го чете самостоятелно… но следващото й дете прохожда на 2, а на 5 играе на шах с кукли.

С математиката второто й дете е още по-зле. В края на трети клас баща ми се опита все пак да ми обясни уравненията, след три часа мъки рухна и се отказа.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

Водиха ме при психолози, те ми показваха някакви карти. Даваха ми да пия „грахчета“ за награда. А аз не просто бях „тъпа“, аз си смучех палеца до 7-та година и си ровех в пъпа. Това между другото е мое ноу-хау. Много успокоява и провокира пъпна херния. Опитайте. Психолозите и лекарите не се впечатляваха и ми изписваха тонове лекарства. Дядо ми, който е лекар, видя една от тия рецепти и каза, че това е прекрасна рецепта, ако искаш да отглеждаш зеленчук, който се плюнчи, докато се припича на слънце. Но пък гарантира, че ще престана да играя с куклите си на шах.

Защо ви казвам всичко това? Защото сега имам дипломи от два факултета – икономически и филологически. В трети клас четях най-добре от всички. В шести заех трето място на олимпиадата по математика в Петербург. Не помогнаха нито „грахчетата“, които редовно изхвърлях в коша, нито психологическите сеанси, по време на които съзерцавах мазилката на тавана. Е, не се научих да играя на шах, но вече не си смуча палеца, честно.

Как ми се получи? От само себе си. Когато му дойде времето. Без викове и без шамари.

След случая с книжката за оцветяване, мама се прости с психолозите и ме задължи цяло лято да чета по страница от една книжка на Марчело Арджили. На глас.

Не можех да понасям главния герой и чугунените му приключения, но мама реши, че няма да видя разходка, ако не си прочета задължителната страница. Струва ми се, като имам предвид способността си за самовнушение, че четях само с някаква миниатюрна част от мозъка си, да не би случайно да се науча да чета нормално.

Щастието да имаш дете с характер

После дойде есента. Разходките вече не ме мотивираха, а и съпротивителните сили на мама като че ли отслабнаха. Тя започна отново да ми чете за лека нощ – "Чичо Томовата колиба", "Мери Попинс", "Моят прадядо и аз". Вечер обаче имаше и други неособено важни ангажименти – да сготви, да почисти, да се подготви за утрешната си лекция. И започна да закъснява за вечерното ни четене. Или да идва за половин час. Или въобще да не идва.

Какво безобразие, нали? Наложи се тайно да си дочитам сама.

После вече не ми беше интересно да слушам същото за втори път, но пък можех ли да се издам, че умея да чета? В някакъв момент тя все пак ме разкри, но не спря да ми чете на глас, просто продължаваше оттам докъдето бях стигнала.

С математиката се получи още по-лесно. В осми клас попаднах в най-силната паралелка по математика в училището. Имах нереално добър преподавател. Той не просто обясняваше добре, не само беше интересен и многостранно развит човек, но и въведе модата на шестиците по математика. А ако е модерно, кой ще му устои? Отначало си довършвах класната работа вкъщи, по три часа. После неусетно установих, че математиката е единственият предмет, който владея на 100 % и насън да ме бутнеш – ще ти отговоря.

Така че, ако сте родител на „тъпо“ дете, което отказва да си включи мозъка, за да ви прави напук, ще ви помоля, много ще ви помоля… Не го закачайте. Дайте му време. Разберете какво го мотивира. Намерете му добър учител. Не такъв, който ще го изцеди, не такъв, който ще му осигури добър бал на матурата, а ДОБЪР. Който ще го заинтригува и то само ще намери олимпиадата, в която би искало да участва.

Вярвам, че силите ви са на изчерпване, вярвам, че ви е писнало от „Мими има три ябълки, а Петьо й дал още една“. Но ако детето ви изобщо не е заинтересовано, може би просто трябва да му зададете други въпроси – коя Мими – от градината или от селото на вилата. Защо са й тези ябълки, щом не ги яде? От какъв зор Петьо й е дал още една, ако не е изяла своите три? А баналните въпроси „Кой колко ябълки има?“ ще започнат по-късно, като му дойде времето. А може и да не започнат. Без тях също можеш да бъдеш щастлив. Не е ли така? 

Препоръчваме ви:

Правилата не са по-важни от детето

Представете си, че са ви подхвърлили извънземно

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете