Тази тема буквално „изскочи“ от вчерашната – за сексуалното възпитание. В един параграф накрая си позволих да напиша две изречения за хомосексуализма и как аз засягам този въпрос в разговорите с децата. Признавам си, очаквах негативна реакция, но си мислех, че по-скоро ще дойде от семейства с по-консервативни разбирания, а се оказа, че… Не съм достатъчно либерална. Не било редно да пиша, че като хетеросексуален родител ми се иска да имам хетеросексуални деца.

Може би се заблуждавам относно себе си, но се имам за широкоскроен човек. Дотолкова широкоскроен, че за мен да приемеш хомосексуализма не е признак на толерантност, а на нормалност. Последното, което ме интересува, когато се запозная с някого, е дали е хетеро или хомосексуален. Това е и последното, което определя дали този човек ми е интересен и приятен за общуване или не. Имам приятели, които са хомо или хетеросексуални, имам приятели католици и атеисти, мюсюлмани, евреи, тук-таме някой будист. Както и един много симпатичен тангрист, прегръщам те, Евгени! Имам приятели вегани и приятели, които ходят на лов. Имам приятели, които мразят Тръмп, които мразят Путин, които харесват и двамата, или само единият. Общото между всички тях е, че можем да водим разговор, дори разгорещен спор, без да си изгубим взаимното уважение. Разговорите с хора с различни възгледи са изключително обогатяващи. Не е задължително да приемеш техните, нито те – твоите. Но със сигурност е забавно и полезно да погледнеш нещата от друг ъгъл.

За мен това е лесно. Израсла съм в изключително религиозно семейство, с баща адвентист и майка православна. У дома постоянно се водеха спорове на религиозна тема – като започнем от правилния почивен ден и стигнем до иконите и кръста. Баба ми, от адвентистката страна, на свой ред е от стар католически род. Прапрабаба ми и прапрадядо ми Луиджи и Франческа са италианци, дошли по католическа линия в България, за да спомагат за разпространението на правата вяра и да служат на църквата. Баба ми обаче, на 16 години, става ревностна адвентистка и бива прогонена от семейството си и обезнаследена. Интересното е, че петимата й братя и сестри на стари години също се отказаха от католическата вяра и приеха протестантския адвентизъм, който между другото е не по-малко строга и догматична религия от католицизма, така че надали им е било толкова трудно. В резултат на толкова объркания ни и пламенен религиозен дух, от мен се пръкна едно вярващо същество, което, бидейки благословено с критично мислене и изчело стотици книги на всякакви теми от съвсем крехка възраст, реши за себе си, че Бог има, Бог е добър, но не винаги Му личи и на нашите малки главици явно не е дадено да разгадаем неведомите Му пътища тук и сега. Чакам да се запозная с Него някой ден, а засега ми стига да го намирам във всичко светло, красиво и благородно, което виждам около себе си всеки ден.

Но доста се отклоних от темата. Това, което имам предвид е, че всички ние, всички родители, по един или друг начин сме си изковали някакви убеждения за света. Били те религиозни, политически или здравословни, всички си имаме мнение за нещата. И всички вярваме, че нашето мнение е правилното и нашият начин е най-добрият. Как е възможно да се очаква един родител да е напълно безпристрастен и да не се надява детето му да приеме неговите убеждения за света? Как веган ще учи детето си да яде месо? Как католик ще възпита детето си да следва исляма? Как фен на Ливърпул ще отгледа запалянко на Ман Юнайтед? Нима това не е висша форма на лицемерие? Нима това не би ни обезличило?

И ето тук следва да очертая много ясно границата между фанатизма и свободното мислене. Според мен мислещият родител не би крил убежденията си, само и само да не повлияе на детето. Тези убеждения са част от него, от личността му, те го правят такъв какъвто е. Да ги потиска би било върхът на лицемерието. Но мислещият родител ще даде право на избор на детето си. Ще му покаже, че го обича, дори то да не е веган-католик-хетеросексуален-запалянко на Ливърпул. Че няма да е разочарован от него, дори ако то стане хомосексуален атеист, който закусва пържоли, обядва кюфтета и изобщо не се интересува от футбол. На всичкото отгоре, той ще го научи и на най-ценните уроци – уважение към инакомислещите, способността да мисли извън рамките и да изгражда свое мнение, макар и различно от авторитета. И преди всичко ще му вдъхне увереност да търси собствения си път и смисъл, дори и различен от нашия. И всичко това далеч не е толкова трудно постижимо. Достатъчно е винаги, когато разговаряме с детето, да оставяме една отворена вратичка. „Да, мама вярва в Бог, но не всички вярват в същия Бог, а много хора изобщо не мислят, че съществува.“ „Да, ние ядем месо, но много хора предпочитат вегетарианството.“ „Да, обикновено момчетата се влюбват в момичета, но има и различни двойки.“ Една отворена вратичка, през която те ще открият света в неговото многообразие. И ако е писано, ще последват нашия модел, а ако не – ще намерят свой.

Защото в крайна сметка най-важното убеждение, на което можем да научим децата си е, че имат правото да са щастливи.