Автор: Джейн Димитрова

Някъде там, около втората годинка на детето, сигурно всеки родител се чувства на ръба - на ръба на търпението, на ръба на изчерпващата се креативност, на ръба на полудяването от съмнения и на непрестанните питания: "Кое точно не върша добре?", "Къде е най-голямата ми грешка?", "Кое можех да направя различно". Пита се дали е позволил прекалено много неща, прекалено много ли е гушкал и в моменти, в които не е трябвало, прекалено много споделено време ли е дал, за да получава непрекъснати тръшкания, неприемливост и постоянни "не-та" и "няма". Опитва се да лавира между непрестанните обяснения, твърдите правила и демонстративното сърдене. Ляга си с мисълта, че и това е период, който ще мине и си обещава, че ще бъде малко по-строг и по-малко разнежван. До сутринта, когато денят отново започва с рев и тръшкания - защото пижамата трябва да се съблече; защото ябълката е дадена нарязана на парченца, а не цяла с обелката, която да се изплюе на пода в хола; защото водата в чашата трябва първо да се хване с цяла шепа, преди да се отпие. Тогава си обещаваш, че ще си още по-обясняващ и изискващ.

До момента, в който за пореден път отивате в градинката при децата - малките приятели, с които се виждате постоянно, и чуваш как дете на две годинки и половина казва на сина ти, който няма и две: „Дай ми топката ти или ще те убия. Дай ми я или ще взема пистолет и ще те убия.“ Бабата на детето седи до него, засмива се и гордо повтаря: „ще вземеш пистолет, хахахах“.

Става ми страшно. Съзнанието ми прави проекции напред във времето. За пръв път, откакто се е родил Борис, след всичките му падания, хвърляния, зъби, настинки, изнервености, неясноти, изпитвам гняв, страх и сковаващо объркване.

Нищо не казвам, не знам какво да кажа, хващам Борис за ръката и го отвеждам да поиграем по-нататък.

Детето ми не е длъжно да дели с вашите

Когато едно дете, което тепърва започва да осъзнава света, да разбира взаимоотношенията си с другите, което може да се смее, да тича, да е любопитно, да е гордо от себе си с постиженията си, изрича с лекота на друго дете: "Ще взема пистолет и ще те убия", искаш да си непрестанно онзи, защитаващия с прегръдка и с думи, родител. И осъзнаваш, че няма да е възможно. Осъзнаваш, че не зависи само от теб какво ще предстои във времето.

Цял ден след това мислиш, че това не са тийнейджъри, не са и 7-годишни деца, тръгнали на училище, това са деца, проходили преди година, деца, току-що махнали памперса, деца, които трябва да се смеят, да виждат цветното, да виждат малките неща, детайлите, мушиците, камъчетата, капките. Деца, които е напълно нормално да се тръшкат и да оревават целия свят, а след това да се засмиват и да се гушват все едно нищо не е станало. И продължаваш да чуваш същите думи. Тогава си обещаваш, че отново ще прегръщаш във всеки възможен момент, защото сега е времето, в което можем да даваме толкова любов, колкото искаме, а после не знаем какво ще има.

Все още искам да съм от онези, странните родители, които ги питат: "Ама защо не му позволяваш да гледа клипчета в Youtube?", "Защо не гледа телевизия?", "Защо не може да си вземе от захарните петлета?" Защото искам детето ми да расте здраво и да се впечатлява, защото все още мога да съм цедка за нещата, които достигат до него, макар и всеки ден все повече да ме доближава до времето, в което това няма да е така.

Защото Борис може да реагира на всяко детенце, което плаче, опитвайки се да му занесе някоя играчка или просто да ми покаже, че някой е тъжен. Защото искам да събираме всяко камъче по пътя, да строим постоянно едни и същи кули и да ги разваляме, да откриваме радостта от непрекъснато повтарящите се неща в ежедневието, да се изненадваме, подскачайки със смях, на онези, противоречащи на "нормалния" ден неща.

Защото предпочитам да ми е трудно, да ме преследва навсякъде; да ми носи да играем с топки в тоалетната; да ми се катери по краката, докато мия съдове; да нахълтва в банята, докато се къпя на отворена врата; да го убеждавам, че е по-добре да не спим с охлюви в леглото; да го преследвам повече от час, за да се преоблече; да ставам през нощта, защото се е събудил с рев, че спи бос и чорапите му ги няма; да се чудя какво да правя, когато сама съм го качила нависоко, а не иска нито да слезе, нито да го държа. Да местя купата с яйцата на пода, за да може да ги разбива с миксера; да спирам през 20 минути на магистралата и да пея 50 км рефрена от едната и съща коледна песен в жегата. Да заспивам все още до него; да разлиствам страниците на 5 книжки постоянно, без да успеем да зачетем нито една. Да четем една и съща приказка поне 10 пъти, а после да си я разказваме още толкова. Да събирам постоянно изсипвани подправки от пода в кухнята. Да тича около мен, настъпвайки постоянно килимите, докато се опитвам да ги събера. Да чистя 3 часа "нарисуваното" с перманентен маркер - с лакочистител, оцет, тоалетно мляко, дезодорант и мокри кърпи.

Кога става по-лесно

Предпочитам го. Отколкото да му дам телефон в ръката или да включа телевизор с детско. Предпочитам да изследваме света такъв, какъвто е, с естествените му цветове и естествената му скорост. С естествените му тръшкания и естествените му нетърпения. Предпочитам да знам всяка негова реакция и да познавам всеки звук, отколкото да се изненадвам. Защото не е толкова важно колко правилно изговаряш думите, когато си на две, а кои са те. Защото светът в същността си е жив - извън онези двоични системи, и вярвам, че сега създаваме навици за активност, за съхраняване на любопитството си, за достигане на всеки следващ ъгъл, на всяка следваща локва, на всяка следваща люлка, на всяко друго дете с прегръдка.

Защото колкото е трудно, толкова е и лесно. Вие сте малки, чисти човечета, за които хвърлянето на всичко е като хвърлянето на топка; за които ухапването е като погалването. Не разбирате разликата, преди да се обясни... поне 10 000 пъти. А ние трябва да имаме търпение и да си позволяваме да имаме време да го обясняваме със спокойствието и любовта, с която сме ви очаквали. Защото в онези очички, в които присъстват мъглявините на вселената и блясъка на звездите, няма място за пистолети. И строежът на всеки свят е строеж на думи.

Препоръчваме ви още:

Не убивайте детските мечти

Къде сбъркахме?

Скучно ли е с малките деца?