Човек и добре да живее, децата му порастват и влизат в пубертета - стара поговорка, наследена от поколенията преди нас. 

Няма го усмихнатото, добронамерено хлапе, което ни е благодарно само заради това, че съществуваме. Ние вече не сме източник на радост, ние сме хората, които пречат, влизат в прословутото „лично пространство“, не разбират страданията и проблемите на пубера, които никой преди него не е преживявал. Превръщаме се в натрапници, чието единствено предназначение на този свят е да пречим на детето да се саморазрушава.
Изглежда, че нямаме полезен ход.

Би трябвало да сме подготвени. Стотици пъти сме чували и чели, колко важно е да изградим доверителни отношения с тийнейджъра и вече сме наясно, че това е едно от най-трудните неща, с които трябва да се справим. Не можем да върнем времето, а и казват, че не е необходимо. Дори по-радикално настроените психолози твърдят, че трябва да разрушим всичко, което сме изградили до момента и да започнем да строим отношенията си наново. Това е твърде крайно, разбира се. Но, че ще трябва да започнем работа на почти „голо поле“, не е далеч от истината.

Независимо от факта, че насреща си имаме мрачен, неразговорлив тийнейджър, не трябва да забравяме, че това вечно недоволно същество е в „най-нежната възраст“. Нито е възрастен, нито е дете, не дава да го прегърнеш, но има неистова потребност да го направиш. Иска да започне живота си на „възрастен“, но едновременно с това все още не е готово да носи отговорност. Има нужда от насърчаване, успокояване и прегръдка, но за нищо на света няма да го признае. Ние стискаме зъби и си напомняме, че това е етап и ще отмине. Но междувременно трябва да имаме предвид някои важни моменти в сложната комуникация помежду ни.

1. Сивата зона

Важно е да дадем на тийнейджъра възможност да прави дори това, което не одобряваме. Но не и преди да сме изразили собственото си отношение. Пуберът е опозиционно настроен: той прави всичко напук, изпитва нашата издържливост, изследва границите на допустимото. Какво да правим ние в подобна ситуация – да се погрижим да има баланс между забранено и разрешено. На собствените ни родители е било по-лесно – ясно установени правила – това може – това – не. Сега обаче трябва да се търси компромисен трети вариант в „сивата зона“. В нея са нещата, които не одобряваме, но сме готови да разрешим – да носи скъсани джинси и да си направи пиърсинг например (последното е особено трудно). Всяко семейство има собствена „сива зона“. Защо трябва да разрешаваме? Защото преходната възраст е време, в което е позволено да се експериментира. Дори да забраним експериментите, детето ни все пак ще извърши своите грешки, но ще ги избере от „черния списък“ ( с абсолютно недопустими неща). А ние ще сме изгубили доверието му и ще трябва да се справяме с последствията сами.

2. Личното пространство

Нищо ново. И макар често предъвквано, да признаем, че не се съобразяваме с него. В тази възраст потребността от лично пространство се усеща особено остро. Нуждата от усамотяване е насъщна, дори и само заради възможността да „медитираш“, гледайки тъпо в една точка. Нуждата от изолация - също. „Тийнейджърът се дистанцира от околния свят и осъзнава своята „отделност“, повтаряйки кризата на 7-та година“ – казват психолозите. За да останеш насаме със себе си, обаче не е достатъчно просто да имаш собствена стая. Важни са и „дребните“ неща – да почукат преди да влязат в нея, да не ти налагат мнението си за това колко често трябва да я чистиш и как да я „декорираш“.
Щом сме отделили персонална територия на тийнейджъра, ще трябва да уважаваме границите й. В крайна сметка това възпитава – ако ние почукаме на вратата му, той ще направи същото на нашата. Особено ако има да ни сподели нещо важно.

 
3. Уважаване на чувствата

Грешка е да поставяме под съмнение ценността на преживяванията в тази възраст. Това може да разруши доверието ни един в друг много успешно. Да си спомним, че в пубертета и на нас ни е била много важна оценката на околните. С детето ни е същото. Ако шестокласникът ни страда от любовна мъка, не е смешно, сериозно е. Несподелената любов на тийнейджъра боли не по-малко от тази на възрастните, а споделената те изстрелва в орбита и на 40 и на 50 и на 89 години. Искаме ли детето да ни се доверява като възрастен? Тогава трябва да започнем да разговаряме с него, като с равен на 12.

4. За нежности е нужно настроение

Какво се случи с мъничето, което се залива от смях, когато го гушкаме? Порасна и вече не е на разположение всеки път, когато ни се иска да го целунем или прегърнем. Не че няма такава потребност. Напротив. Ние обаче трябва да преценим точния момент. Тийнът не е винаги готов за това. Той няма да дойде и да се сгуши в нас, колкото и да ни се иска или да му е нужно. Да бъдеш приласкан за него е право, не задължение. Затова не бива да се обиждаме, ако в отговор на ласката ни мърмори недоволно: „Не съм дете.“ Просто не сме улучили момента. Ако сме наблюдателни и познаваме добре детето си, ще сме по-успешни в избора му. Ще ни дойде реда. Една прегръдка може да замени хиляда думи, ако е предложена в точния момент.

5. Обсъждане, без критикуване

По принцип критиката рядко е успешен ход, дори при възрастните. А с тийнейджъра е напълно загубено време. Ако искаме все пак да изразим мнението си, можем да го направим с обсъждане. Обидите са недопустими, защото възрастните хора не се обиждат един друг, а детето ни вече е в тази група, поне според него. Как разговаряме с колегите си? Коментираме, сравняваме гледни точки, защитаваме своята с аргументи и изслушваме другия, водим диалога равнопоставено, без чувство на превъзходство над събеседника. И с порасналото дете тази тактика е успешна. Ако искаме то да споделя проблемите и притесненията си, ще трябва да забравим критикарството. Естествено, иска ни се да учи повече и да се взира по-малко в компютъра или телефона си, но не трябва да забравяме, че пред нас вече не стои петгодишния мъник, който ни гледа в очите като божества. Сега ще се наложи да убеждаваме, че сме прави да изискваме това.

Ако ще делегираме отговорност, ще трябва и да помогнем на порасналото си дете, да се справи с нея. Никой не е роден научен на това. И ние, като родители, продължаваме да усъвършенстваме това си качество. Има, разбира се, сфери, в които тийнът би трябвало да се справя сам – ученето и домашните задължения. Тук намесата, дори поискана, е нежелателна.

Не изглежда сложно – да уважаваме чувствата, желанията и границите на тийнейджърите си; да се вслушваме внимателно в това, което ни казват в редките моменти на откровение. Това е начинът да изградим доверие помежду си и да им помогнем да преодолеят сложните моменти на преходната възраст. Ще са ни нужни само безпределно търпение, желязно хладнокръвие и много, много обич. Нищо по-специално.

Материала подготви Янка Петкова.

Как пишат тийнейджърите за доброто можете да прочетете тук.

Още за трудната възраст и изпитанията пред родителите можете да откриете във

Внимание! Родител в социалната мрежа!

Родители и тийнейджъри - как да съхраним връзката си

Планът Х.