Дара живее в Канада със съпруга и трите си деца. В блога си разказва лични истории за майчинството и родителството в България и Канада. И въобще за новите си впечатления за живота в Канада. Определено често ще ни гостува :) Първо, защото пише забавно, второ, защото ни разкрива един по-различен свят, и трето - защото засяга най-важните теми за всяка майка - в България, Канада и навсякъде по света.

Напоследък много се говори и пише за образованието. И има защо, разбира се. Всички са на мнение, че днешните родители нямат ценности и така възпитават децата си. Всичко идвало от домашното възпитание. Учителите не са възпитатели. Също толкова често се чува, как едно време образованието било супер, как всички уважавали учителите, обучението било на ниво, имало ценности и нямало агресия. Колкото повече попадам на такива мнения, толкова повече недоумението ми прераства в бяс.

Чудя се къде съм учила аз. Само аз ли смятам, че системата още тогава си беше пълна кретения. Не знам за кое “ едно време“ говорят, но по мое време училището си беше също толкова гадно както и сега и възпитаваше отвсякъде главно в страх и подчинение.

Ще ви кажа някои от моите спомени от това така хубаво образование и спомените на Теди само от преди 2 години.

От първи клас си спомням стоенето с лице към стената с вдигнати ръце. Още тогава ми направи впечатление, че изобщо не е нужно ти да си направил белята, за да се озовеш там.

Някъде по натам имах учител по математика, който ни биеше с дървена показалка по пръстите на ръцете, когато не знаехме. Непрекъснато ме караше да рецитирам таблицата за умножение и аз винаги се запъвах на едно и също място. Следваше бой по пръстите. Отказах да я науча. И днес не мога да я изрецитирам без да се запъна на същото място. Същият учител като изпитваше някой на дъската, му удряше главата в дъската, ако сгреши задачата. Дърпанията на ушите си беше май част от програмата.

Разбира се, намразих и учителя и математиката. Всички бяхме научени, че каквото каже учителя, това е. Така че никой нито се оплакваше, нито споделяше на родителите си.

С порастването, физическото насилие намаляваше, за сметка на вербалното. Учителите ни обиждаха на поразия. Беше си нещо нормално. И никой от учениците не е отговарял на учител. Защото ги уважавахме, пардон страхувахме се. А пък в междучасията какво ставаше, леле мале. Обикновено всеки клас си имаше тартор, който раздаваше правосъдие. Пардон, тормозеше по-слабите. Имаше и банди, имаше агресия между децата колкото искаш. Но не се казваше по телевизията.

Харесвах биологията и химията. В седми клас се записах и на кръжок по тези два предмета. Мислех в бъдеще да кандидатствам с тези предмети. Много бързо се отписах от кръжоците. Другарката Бурова и другарката Николова бяха най-ужасните хора, които съм виждала. Другарката Николова заставаше на 5 см от лицето ти и с изцъклен поглед започваше да крещи обиди. Крещеше обиди на всички и постоянно. Дисциплината в този час беше феноменална, никой не смееше да мръдне. При Бурова беше подобно. Аз бях чувствително дете и всяка обида ме докарваше до плач.Изпитването на дъската беше цяло изтезание. Ако тази другарка знаеше думата достойнство, то целта и е била да го смаже.

Ненавиждах тези учителки и сега ги ненавиждам. Дано са живи и го прочетат. Имаше и добри учители-педагози, които  харесвахме и уважавахме, но беше достатъчно да имаш един такъв, който да ти вгорчи живота. А задължително имаше.

Винаги, винаги, където и да съм учила, в класа се обособяваха три групи. Едната група бяха любимците на учителите. Беше очевидно кои са, те нямаха никакви проблеми и чудесно се обучиха в подмазвачество. Друга група бяха нарочените за некадърни от учителите, може не от всички, но един учител да те нарочи или просто да не те харесва ти е достатъчно. Тогава, този ученик, ако ще да изрецитира целия учебник няма шанс да получи повече от 3. Другата група бяха някъде по средата, лавирайки така, че да не попаднат в групата на нарочените. Мразя периода си в училище. Нищо съществено не научих. Научих само, че нищо не е справедливо. Никой не се интересуваше от нас като личности, има си калъп и това е. Нима сега е друго?

Моят бунт срещу тормоза беше, че просто спирах да уча и да влизам при съответния учител. Аз бях спокойно и отговорно дете и това беше моят начин. Естествено, останах на поправителен и това промени тотално намеренията ми за учене в бъдеще. Иначе бях добра ученичка и на родителите ми не се е налагало да ме контролират.

Други се бунтуваха като се бият, палеха дневници, чупеха се прозорци на училището. Всеки се справяше както може. Класната никога не се поинтересува, защо не влизам в точно определени часове. Родителите ми бяха уведомени чак в края на годината.

Да, може някой да е преминал безпроблемно и без травми през образователната система, но тогава сигурно е бил от любимците.

Ами днешните арогантни родители на какво са продукт. Не са ли тогавашната перфектна система? И ето ги последиците.Не ми казвайте, че учителите нямат вина, няма да повярвам.

Мислех, че нещата вече са се променили в училище. Да, вече не бият с пръчка. Но всичко друго си е почти същото. Обидите си хвърчат, но вече двупосочно. Днешните деца не си мълчат като нас.

Сина ми също сме го възпитавали, че учителят е авторитет. Като беше в 8 клас, дълго време не му обръщахме внимание, като ни казваше, че учителката по математика не го харесва. Носеше все тройки. Убеждавахме го, че си въобразява, просто не полага достатъчно усилия.  Баща му му висеше на главата да учи повече, записа го на уроци, но никаква промяна. На класното за срока имаше тройка. На детето му писна. Снимал класното на свой съученик, който имал петица и дал на баща си да ги сравни. До този момент никога не сме се бъркали в решението на учителите за оценките на сина ни, защото не смятаме, че е редно. Този път баща му отишъл с двете класни да разговаря с учителката и тройта магически се превърнала в петица. Объркала се нещо.

Когато разбраха, че Теди ще учи в Канада, учителката му по английски започна да го заплашва, че нямало да му разпише нещо си и няма да може да се запише в училище в Канада.  Теди притеснен ми се обади да пита дали е вярно. Естествено, тук никой не се интересува от подписа на някаква учителка по английски. Вероятно и тя самата го знае. Отново виждам образование чрез подчинение и страх. И до кога така? Според Теди, половината от учителите, които са му преподавали до сега, изобщо не могат да преподават материала подходящо, а по-лошото е, че и не ги интересува. Беше поискал консултация от една учителка, а тя му казала, че си е негов проблем, че не е разбрал.

Това,че някои учители обиждат ученици на тъпанари и малоумници се възприема съвсем нормално. И какво да направят децата? Това виждат в училище. Най-големият шок за Теди, когато тръгна на училище в Канада беше, че учителите се отнасят човешки с него.

Извинявайте, ама не е нормално едно дете да се впечатлява от добро отношение в училище.