Как не умрях по розови бикини
Автор: Светла Чимчимова
Много, много рядко, веднъж-дваж годишно, но все пак се случва и аз да заспя преди полунощ. Преди няколко седмици този късмет кацна на рамото ми и аз потънах в обятията на Морфей в часове присъщи на нормалните хора, а не по изгрев слънце като всеки уважаващ себе си вампир. Не знам колко съм спала, но се събудих с усещането, че не съм сама у дома. А бях. Не само у дома, ами и в почти три етажа надолу, щото съседите бяха на шопинг, кулинарен и културен туризъм в гръцко, турско, македонско и даже азиатско. Та бях Малката стопанка на голямата кооперация. Обаче вече не бях самотна. Както си мигах сънена и се чудех какво ме е събудило, чух как нещо в банята вие, скимти, тропа и драска. Аз, разбира се, се направих, че не го чувам, обаче на него не му пукаше и си продължи. За разлика от холивудските филми, където героинята немедлено се втурва към мястото на събитието готова да убива или да умре (според това колко първостепенен персонаж е), аз бая се назландисвах да се срещна очи в очи с демона нанесъл се в банята ми и очакващ да се запознаем в тоз среднощен час. Дълго и протяжно си обувах пантофите-ботушки, пуснах един пост във Фейса, зер ако умра, да не останете неинформирани и тръгнах с неохота да се срещна с принадлежащото към нематериалния свят. По пътя от четири метра, изминат от мен за времето за което Наполеон е превзел Москва, изброявах защо не трябва да умра сега, пък било то и изядена от демон:
1. Не съм била в Барселона, в Андалусия, в Гранада и въобще в Испания. И най-вече не съм разгледала Алхамбра. Номер две в личния ми списък с замъци.
2. Не съм носила бял дъфел. Непростим пропуск за човек обичащ палтата.
З. Не съм се научила да танцувам танго.
4. Не съм опитвала стрида. Никога не събрах смелост да кусам туй лизгаво нещо, ама дип не ми се умира без тоя кулинарен подвиг да бъде осъществен.
5. И най-важното! Няма да умра преди Дж.Р.Р. Мартин да завърши ,,Песен за огън и лед" и аз да я прочета. Аз няколко операции съм преживяла благодарение на тоя довод, че един демон ли ще ми се опре?
Най-сетне отворих вратата към коридора и разбрах, че демонът или не е сам, или е на три места едновременно. Тропането идваше от голямата баня. Виенето и скимтенето от малката, а най-странният звук отвън дома, защото с ужас забелязах, че съм оставила и вътрешната, и външната сериозна врата отворени когато съм се прибрала. Не просто незаключени, ами направо отворени десетина сантиметра. Отвън нещото сякаш се канеше да влезе и да ме изяде и аз ужасена протегнах ръка да затворя вратата, очаквайки то да изскочи от мрака и да ме сграбчи. И тогава случайно хвърлих поглед върху огледалото до входната врата.
Ужас! Абсолютен ужас! В никакъв случай не исках да умра така - облечена в стара тениска, на която пише ,,boys are my sweet toys", домъкната незнайно откъде от Инжа, като проява на абстрактното му чувство за хумор и обута в розови памучни бикини. То поне ,,Виктория сикрет " да бяха, ама не. Света ми ги донесе от Турция от разпродажба на LC Waikiki. Три на цената на две. Като имате предвид колко е нисък курсът на лирата, все едно бях без гащи. Може ли, кажете ми, такава безстилна смърт? Анна Каренина да не би да е скочила под влака по пенюар? Мария Стюарт да не се е качила на ешафода по плетена на село жилетка? Само Жана д'Арк е вървяла към кладата по обикновена бяла риза, но на мен не ми е присъщ тоя небивал героизъм. И си казах: ,,Абсурд да се преселя в отвъдното с туй домашно ансамбълче! Едно е да спиш с него и съвсем друго да умреш!" И рязко затворих металната врата под носа на нещото отвън. То остана гладно (съжалих го завалията, много материал има в мен, доста щеше да похапне, а съм и здравословна като щастливо отглеждана кокошка), а аз останах цяла и с надеждата за една ако не по-достойна, то поне по-стилна смърт. Като затворих вратите и всички звуци спряха. Демонът си тръгна, а аз прекарах остатъка на нощта в телефонната компания на Красимира (една от нашите мами нинджи), която се обади да види дали съм жива и стоя с мен до изгрев слънце, забавлявайки ме с истории от по света и у нас.
P. S. Никакъв демон нямаше. Оставяйки вратата на апартамента отворена, съм предизвикала невероятно течение, щото в Бургас него ден духаше с все сили. В голямата баня един закачен на закачалката на вратата колан се суркаше и почукваше по дървото, вдигайки невъобразим шум. В малката баня виеше вентилаторът под напора на бурния вятър. А скърцането идваше от незатворените врати.
Препоръчваме ви още:
