Живот по мярка
Автор: Мария Пеева
Пееви сме за три дни в Априлци с двете малки деца, тийнейджъра, младото семейство с бебе, сватята, общо четири кучета, котка и още един приятел, който се присъедини в последния момент. Е, идвали сме и по-голяма тайфа на това разкошно местенце, но и така не сме никак малко, а колко сме шумни, няма да повярвате, докато не ни видите.
Обикновено обаче идваме с още семейства с деца и хлапетата си имат набори, с които се забавляват. Този път сме в семеен кръг, а момчетата ми не само че са с по пет години разлика, ами и с различни интереси. Още в колата тримата успяха да се скарат всеки с всеки. Най-големият е с отделна кола с Яна, бебчето им и двете кучета. Сигурна съм, че ако пътуваше с нас, и той би се включил достойно в братската война.
Питат ме понякога как успявам да въдворя мир между момчетата. Представете си три бомби от тестостерон и детинщини, всяка със своите характерови особености, при това наследили сприхавия нрав на баща си и острия език на майка си. Скарат ли се, все едно сте на ожесточен футболен мач. Та как успявам да въдворя мир? Не успявам. По никакъв начин не мога да реша споровете им, без напрежението да ескалира допълнително. Затова ги оставям просто да си изговорят кой каквото има. Иска се волско търпение да си майка на четири момчета, както веднъж ми каза една приятелка съчувствено. Истината е, че всеки е прав за себе си и няма как да взема нечия страна, без в крайна сметка всички да се обидят още повече. Баща им се опитва понякога да се намеси, но обикновено резултатът е, че всички се скарват още повече.
На всичкото отгоре тук няма и добър интернет, а умишлено не сме помъкнали и обичната им електроника. Цялата компания сме само с два лаптопа, и то на работещите хора, тоест без игри на тях. Няма таблети, няма плейстейшъни, само телефоните, но тук обхватът е ужасен, а WiFi има само в ресторанта. Чудесно, мисля си, ще правим планински разходки. Момчетата обаче отказват и възмутено обявяват, че без приятелите им тук е голяма скука.
На втората сутрин ги каня отново с нас и отново срещам яростен отпор. Добре, деца, така да бъде, няма да ви мъкнем с нас по “тъпи” разходки. Обявяваме пълна свобода, всеки да прави каквото си иска. Междувременно Алекс е очарован от реката. Строим индианско огнище, като вадим мокрите хлъзгави камъни един по един и ги нареждаме в кръг. После, преди да е напекло съвсем, със сватята си правим една чудна разходка нагоре по реката. Връщаме се и за своя приятна изненада, заварваме хлапетата не сграбчили телефоните, а увлечени в игра. Строежът на индианското огнище явно е продължил без надзор на възрастен, защото всички кецове са мокри и наредени да се сушат на слънце, а босите момчета играят на карти с баща си. Отнякъде изниква кутия с 50 вида семейни игри и се започват едни турнири по домино, карти, не се сърди, човече и какво ли още не. Следобед Алекс се включва в разходката и за моя изненада нито веднъж не измрънква, че е изморен или някой трябва да го носи. Играем си на “лов на мечки”, въоръжени с две пръчки. Мечка не виждаме, но една сърничка пресича пътеката, за миг спира и се взира в нас, докато я гледаме, притаили дъх и после побягва нагоре в гората. Кучетата са толкова ошашавени, че дори не се сещат да опънат каишките. Не смеем да ги пуснем след миналия път, когато избягаха на същото това място посред зима.
На третата сутрин отново поемаме по разходки. Оказва се, че трите жени в компанията сме единствените ентусиасти, които използват планината по предназначение. Навъртели сме 30 километра за тези три дни, без дори да се усетим, увлечени в сладки приказки. По пътя надолу към центъра на градчето попадаме на нещо интересно. Някой си е направил това чудо от празни бутилки и капачки. Прилича на същински сюрреалистичен паметник на цивилизацията.
При един от преходите в планината срещаме група от 8-10 шумни, весели младежи, само мъжка тайфа. Отдалеч ни замирисва на барбекю и кучетата, вечно гладни, ни теглят в тяхна посока. Надули са музиката силно, всичко около тях е в хартийки, бутилки и пластмаса. Не ми се вписват тук на това величествено, спокойно, красиво място и бърча нос, сигурна, че ще оставят мръсотията след себе си. В тяхно оправдание ще кажа, че на следващия ден минахме отново оттам и ги видяхме как си отнасят четири найлонови чувала с отпадъци. Има надежда.
Тийнейджърът и 10-годишният не се включиха в нито един планинска разходка и дълбоко се възмутиха от идеята да се преместим на село. Но пък играха федербал, разхождаха кучета, гониха гущери и жаби в реката, и не на последно място разбиха баща си на карти. Няколко пъти. Дали младите лъвове започват да взимат превес най-после? Не знам, но виждам доволните им физиономии и най-после на третия ден забелязвам, че май са спрели да се карат един с друг.
Момчетата ми не са идеалните деца. Разправят се шумно и безпощадно, не откликват с ентусиазъм на всички интересни неща, които им предлагаме. Не винаги оценяват усилията, които полагаме за тях и често си намират поводи за недоволство. Но и аз нямам претенции да съм идеалната майка. Та, както се казва, таман по мярка сме си.
- Успя ли да си починеш все пак? - питам Иван, докато седим на верандата и вдишваме дълбоко аромата на смола и мокра дървесина след пролетния дъжд.
- Зависи какво разбираш под почивка. - ми казва моето любимо момче. - Който толкова иска да си почива, не прави деца. Поне не толкова много.
- Ако кажеш, в следващия живот, може да нямаме деца и само да се забавляваме. - предлагам плахо.
- Или пък не. - ми се смее той.
Така или иначе, дотогава има още доста време да го решим.
