Автор: Мария Пеева

Преди да заминем в Лондон, Коко ми подхвърли, че в училище им възложили да напишат съчинение по случка, което прочел на глас, а госпожата му казала непременно да го даде на майка си. Тъй като беше пълна лудница в онзи петъчен предваканционен ден, с всичките му багажи и последни приготовления, така и не успях да прочета съчинението на моя четвъртокласник. Върнахме се точно преди Великден, подхванах прането, яйцата, домашните задължения и пак не ми остана време. Днес Коко си подготвяше уроците и чантата за училище и ми донесе тетрадката.
- Мамо, няма ли да прочетеш съчинението? Госпожата специално каза да ти го дам.
- Извинявай, миличък, съвсем забравих за него. Учителката сигурно много го е харесала.
- Ами сигурно, защото се разплака, като го прочете. Макар че когато някой голям плаче, никога не знам дали е защото нещо му харесва или не. Но мисля, че й хареса. Сега да не се разплачеш и ти!

Разплаках се и аз. Вижте защо.

Картинката

Когато бях малък, баба ме помоли да й нарисувам картинка за спомен. Бях малък и не разбрах защо поиска да го направя. Нарисувах й робот и тя много го хареса. Минаха няколко години и тя се разболя от липса на Б12. Това означаваше, че постепенно ще започне да забравя за всичко. Мама и тате не ни казаха, докато болестта не се прояви. Баба питаше кои са тези деца, а на мен каза “Коко”. Каза ми, че нейната дъщеря Мария не може да дойде в София. Зачудих се защо не помни никой освен мен. Тя ми показа картинката непокътната за няколко години. Разбрах, че и един предмет може да накара всеки да не забравя, а да го прави щастлив.

Едно от нещата, за които съжалявам, но няма как да променя, е, че заради болестта на мама и татко (и двамата са с тежка деменция) малките ми момчета няма да имат хубави спомени с баба си и дядо си. Мъчно ми е, че за разлика от най-големия ми син, те няма да могат да разказват за курабийките на баба, за дядо, който умееше да измайстори всякаква играчка и се хвърляше ентусиазирано в детските игри. Боли ме, че ще ги запомнят объркани, несигурни, забравящи дори мен, единствената им дъщеря. Напоследък вече няколко пъти умишлено не водя децата там, за да им спестя всичко това.
Но това съчинение ме накара да погледна от друга страна на нашата ситуация. Всъщност не е толкова важно, че баба и дядо не са вече здрави и не са същите каквито са били. По един или друг начин децата учат своите житейски уроци от тях и връзката им не е прекъснала. Няма нужда да крия и премълчавам състоянието им и проблемите, с които се сблъскваме. Не е необходимо да се опитвам да предпазвам децата си. Като всичко, което ни се случва, това е част от реалния живот, и колкото и да са малки, децата намират своето обяснение за нещастието и го подреждат в историята на нашето семейство, намират му местенцето и го приемат много по-естествено и спокойно дори от нас, възрастните.
В живота не всичко е радост и усмивки. Има и страдание, и нещастие, и болести, и смърт. Понякога ние с най-добри намерения се опитваме да спестим на децата си всички тъжни неща, докато са достатъчно големи да ги понесат. А може би не трябва. Може би децата ще са по-подготвени за живота, ако го видят такъв какъвто е. Може би тогава няма да се страхуват чак толкова от болестите и нещастията, които рано или късно се случват на всекиго. Може би няма да се страхуват и от смъртта. Всъщност те не се страхуват от нея, докато са много малки.

************

- Ти ще умреш ли, мамо? - ме попита четиригодишният ми син неотдавна. Рано или късно всички деца задават този въпрос.
- Да, Алекс. Всички хора умират.
- Кога?
- Това никой не знае. Обикновено се случва, когато човек остарее.
- Значи първо е ред на баба и дядо, после си ти, татко, Теди, Косьо, Коко и накрая аз?
- Най-вероятно е нещо такова, макар че понякога редът се обърква. Но това не зависи от нас.
- А какво става, когато хората умрат?
- Никой не знае със сигурност. Може би отиват на по-добро място, но никой не се е върнал да разкаже.
- Сигурно е интересно. - заключава Алекс и продължава играта си. Мисля си колко ми се иска и аз да съм смела като него.

************

- Другият уикенд ще отидем да видим баба и дядо. - погалвам Коко и му връщам тетрадката. - Но да знаеш, че баба може вече да е забравила за картинката ти с роботчето.
- Няма нищо. - усмихва ми се Коко. - Ще й нарисувам нова и тя пак ще се радва.

Тук и сега